Бойни действия

65.

Петък, 08:30

Вашингтон, окръг Колумбия

Както обикновено посрещането им у дома беше сдържано.

Винаги, когато офицери от Оперативния център се завръщаха от опасни и трудни задачи, колегите им внимаваха работата да продължава както обикновено. Това бе начин да им помогнат бързо да се върнат към нормалната си ефикасност.

Първият ден на Пол Худ отново в службата започна със съвещание в неговия кабинет. По време на полета от Лондон беше прегледал материалите, пратени му по модем от помощника му Бъгс Бенет. Някои от тях изискваха незабавно придвижване и той съобщи по електронната поща на Хърбърт, Марта, Даръл Маккаски и Лиз Гордън за сутрешната среща. Не вярваше в постепенното преодоляване на часовата разлика. Вярваше в събуждането, когато звънеше будилникът, независимо от местното време, и в незабавното заемане за работа.

Майк Роджърс беше същият. Худ му телефонира вкъщи в 6:30, като очакваше да му отговори телефонният секретар. Вместо това чу гласа на съвсем бодрия генерал. Каза му за съвещанието и Роджърс пристигна малко след Хърбърт и Маккаски. Ръкуваха се, приветстваха се отново на родна земя, а Хърбърт подхвърли на Роджърс и едно «изглеждаш ужасно». Минута по-късно се появиха Марта и Лиз. Генералът нервно благодари на Хърбърт и Марта за помощта им при извоюването на помилването му. Худ долови неудобството му и премина направо на неотложните въпроси.

— Първо — каза той, — Лиз, имаше ли възможност да разговаряш с нашите герои?

— Снощи приказвах с Лоуел и Фил — отвърна тя. — Днес са си взели почивка, но са добре. Фил има две счупени ребра, а на Лоуел са му смачкали самочувствието и страда от синдрома на „Вече съм на четиридесет“, но ще се оправят.

— С нетърпение очаквах да подразня рожденика — рече Хърбърт.

— В понеделник — отвърна психоложката. — Сигурна съм, че обектът ще е също толкова чувствителен.

— Ами Мери Роуз? — попита Худ.

— Снощи наминах да я видя. Ще й трябва малко почивка, но ще се оправи.

— Копелетата използваха болките й, за да се опитат да ни пречупят — мрачно рече Роджърс. — Много пъти.

— Ако щете вярвайте — каза Лиз, — в онова, което е изстрадала, може да има и нещо положително. Хората, които оцеляват от един такъв инцидент, обикновено го отдават на съдбата. Ако преживеят повече, започват да си мислят, че в тях може и да има нещо жилаво.

— Тя е такава — рече генералът.

— Точно така. И ако подхранваме увереността й, тя ще е в състояние да го използва в ежедневния си живот.

— Винаги съм смятал, че зад онези меки ирландски очи се крие страхотен потенциал — отбеляза Хърбърт.

Худ благодари на Лиз, после погледна към Хърбърт.

— Боб — каза, — искам да благодаря и на теб за подкрепата, която оказа на мен, Майк и „Страйкър“. Ако хората ти в Дамаск не бяха дошли навреме, аз, Уорнър Бикинг, доктор Насър и посланик Хавлис щяхме да се върнем в ковчези.

— Твоят друзки боец също беше изключителен — допълни Роджърс. — Без него „Страйкър“ нямаше да открие РОЦ навреме.

— Тези хора са най-добрите — отвърна Хърбърт. — Надявам се да напомните на Конгреса за това, когато дойде време за обсъждане на бюджета.

— Сенатор Фокс ще подготви подробен и поверителен доклад — каза Худ. — Аз ще я наглеждам.

— Докато сме на тази тема — вметна Хърбърт, — Стивън Винс ще има нужда от помощта ни. Ще бъде назначен специален следовател, който ще се поразрови в секретния бюджет на Националната разузнавателна служба. Според Винс ще се опитат да го използват за изкупителна жертва и аз предполагам, че е прав. Между другото, двамата с Мат Стол и хората им работиха цяла нощ, за да поправят сателитите ни.

— Зная, че е приятел, Боб — отвърна Худ, — и ще направим каквото можем. Майк, кой контролира връщането на РОЦ?

— Този въпрос ще решим с командира на Тел Неф и полковник Огъст. В момента в базата е безопасно. Веднага щом положението в района се успокои, двамата с полковника ще отидем да го приберем.

— Чудесно — рече Худ. — В такъв случай, ако днес можеш да отделиш малко време — и ти също, Боб — бих искал да седнем и да напишем доклад за парите и животите, които благодарение на работата си в НРС е спасил Винс. Навярно даже можем да наминем покрай счетоводството, за да задоволим педантите на Хълма.

Роджърс кимна.

— Ще наредя на нашите счетоводители да съберат информацията — каза Хърбърт.

Худ се обърна към Марта и Даръл Маккаски, които седяха заедно на кожения диван. Както обикновено Даръл стоически чакаше, олицетворение на самото ФБР, но Марта нетърпеливо люлееше кръстосания си крак.

— Вие двамата — рече той — няма да можете да ни помогнете. Утре заминавате за Испания.

Марта се сепна.

— Бъгс ми прати доклад в самолета от Лондон — продължи Худ. — Полицията в Мадрид е арестувала баски националисти и е разбрала, че се очаква да се случи нещо голямо. Със сериозни международни последици.

Изражението на лицето на Маккаски не се промени, но Марта сияеше. Тя се радваше на всяка възможност да изпита дипломатическите си умения и да напрегне международните си мускули.

— Шефът на испанската служба за сигурност е помолил за дипломатическа и разузнавателна помощ — каза Худ, — и за тази задача сте избрани вие двамата. Бъгс и външното министерство събират материали за вас. Ще свършат, преди да тръгнете.

— Ще ти заема записите си на Берлиц, Даръл — рече Хърбърт.

— Ще се оправим — отвърна Марта. — Говоря испански.

Худ наблюдаваше Хърбърт и той трябва да го беше усетил, защото леко се извъртя в количката си, макар че не каза нищо. Бъгс му бе съобщил по електронната поща за напрежението между двамата и Худ знаеше, че трябва да направи нещо по въпроса, докато Марта отсъства. Но нямаше представа точно какво. Имаше чувството, че предотвратяването на войната между Боб Хърбърт и Марта Макол ще се окаже далеч по-трудно, отколкото между Турция и Сирия.

Съвещанието завърши и Худ помоли Роджърс да остане. Когато Боб Хърбърт излезе и затвори вратата, Пол стана от бюрото си и седна на креслото срещу генерала.

— Доста тежко беше, а? — попита.

— Знаеш ли кое е странното? Преживявал съм и по-тежки дни. Има и нещо друго.

— Искаш ли да ми кажеш?

— Да — отвърна генералът, — защото е свързано с оставката ми.

Худ го зяпна изненадано. Роджърс извади изпод сакото си плик за писмо, сковано се наведе напред и го остави върху бюрото.

— Когато сутринта ми телефонира, вече бях започнал да я пиша — каза. — Ще влезе в сила веднага щом ми намериш заместник.

— Защо мислиш, че ще я приема?

— Защото няма да съм ти от полза — отвърна. — Не, забрави това. Просто смятам, че ще съм по-полезен за страната другаде.

— Къде?

— Не искам да всявам паника, Пол — каза генералът, — но Близкият Изток ясно ми го показа. Америка се е изправила срещу опитен в уличната борба и опасен противник.

— Тероризмът.

— Тероризмът — повтори той — и липсата на подготвеност, която използва. Правителството е обвързано с договори и икономически грижи. Организациите като Оперативния център и ЦРУ покриват прекалено голям ресор. Въздушните линии, различните компании, които развиват бизнес в чужбина, и въоръжените сили, дислоцирани в чужди държави, също не могат да направят почти нищо, за да защитят хората си. В разузнаването ни трябват повече хора, отколкото електронна апаратура и сателити, и се нуждаем от по-ефикасен начин на действие — превантивно. Разговарях с Фалах, израелският друз, който ни помогна в Бекаа. Почти бил престанал да се занимава с разузнаване и просто не осъзнаваше колко много му липсва. Сега е готов да се върне. Ще приказвам с приятели в други страни, с някои от свръзките на Боб. Вярвам в това по-силно, отколкото изобщо съм вярвал в каквото и да е друго, Пол. Нуждаем се от опитна на улицата и също толкова опасна сила, която да се бори с тероризма.

Худ внимателно го погледна.

— Ще се опитам да те разубедя.

— Не си прави труда. Категоричен съм.

— Зная. Зная и какво можеш да постигнеш. Искам да кажа, че ще се опитам да те разубедя да подаваш оставка. Защо да не създадем тази твоя сила в Оперативния център?

Сега Роджърс се изненада. Минаха няколко секунди преди да успее да отговори.

— Разбираш ли какво казваш, Пол? Нямам предвид нов начин на използване на „Страйкър“. Идеята ми е да създам специално предназначена за това група.

— Разбирам — отвърна той.

— Възможно е изобщо да не успеем да уредим законно въпроса.

— Тогава няма да го направим.

— А как ще финансираш групата?

— Можем да си вземем поука от някои от грешките, които допусна Стивън Винс. Ще намеря начин за финансиране чрез Оперативния център. Можем да се доверим на Ед Колахън. По дяволите, струва ми се, че той ще се зарадва. Главният счетоводител завижда за всичките ти шпионски истории. Поучихме се също от грешките си в Турция. Можем да прегледаме информацията си, да решим как по-ефикасно да използваме РОЦ. Да го държим в постоянно действие, вместо да го пращаме само където се наложи.

— Мобилна секретна част — рече Роджърс.

— Със засекретени бойци — прибави Худ. — Има най-различни възможности. И ти можеш да ги осъществиш.

Генералът поклати глава.

— Ами самите акции? В Ливан екзекутирах терорист. Това беше impetum in imperio, законът на ботуша. Осъдих го и го застрелях. Няма да седя тук и да ти се кълна, че не бих го направил пак. На първо място стои животът на невинните американци.

— Зная. И не бих казал, че съм против.

Роджърс се изсмя.

— Наистина ли? Направо не си същият човек, Пол. Та ти даже си против смъртното наказание.

— Прав си, Майк. Но ето какво научаваш, когато ръководиш група като нашата, град като Лос Анджелис или дори собственото си семейство. Не става въпрос за какво си. Става въпрос какво е най-доброто. Ти така или иначе ще направиш своето, Майк. Вече почти си те представям в роба на пустинен патриарх с жезъл в едната ръка и с «Узи» в другата на лов за терористи. Това няма да е най-доброто и за двама ни. Аз ти вярвам и искам да ти помогна.

Худ взе плика от бюрото. После го подаде на Роджърс. Той го загледа, но не протегна ръка.

— Вземи го — каза Худ.

Генералът го погледна.

— Сигурен ли си, че с това предложение не целиш да ме държиш под око, за да не превъртя и да се превърна в Моисей, който раздава справедливост?

— Както постоянно си в движение, не бих могъл да те държа под око, даже да исках. Всъщност целта ми е да държа Боб надалеч от Марта. Той с удоволствие би се заел с такъв проект.

Роджърс се усмихна.

— Ще си помисля. Ще трябва да премисля много неща. Допреди няколко часа исках да се откажа от цялото това проклето препускане. Бях казал на хората, които действаха за спасяването ми, да не ме измъкват от кашата, която съм забъркал и да ме оставят сам да си понеса последствията.

— Нали винаги си постъпвал така.

— Вярно е. И се гордея с това. — Вперил поглед в празното пространство, той направи продължителна пауза. — Но после онзи мой стар съотборник ми припомни, че даже да се състезаваш сам, това невинаги означава, че наистина е така.

— Бил е прав — отвърна Худ. — Бенджамин Франклин не беше ли казал нещо подобно?

— Пред Континенталния Конгрес13 той е казал: „Наистина трябва всички да се крепим един друг, в противен случай е съвсем сигурно, че всеки от нас ще увисне поотделно“.

— Точно така. Кой си ти, че да спориш с Бенджамин Франклин? Освен това нима заедно с Джон Адамс и Синовете на свободата не бяха направили нещо подобно на онова, за което говорим? — Той все още протягаше напред плика. — Не искам да те насилвам, но ръката ми започва да се уморява и не желая да те загубя. Какво ще кажеш? Ще се крепим ли един друг?

Роджърс погледна към плика. С рязко движение, което изненада Худ, той дръпна оставката си и я прибра в джоба си.

— Добре. Ще се крепим.

— Чудесно — отвърна Худ. — А сега да видим дали можем да намерим начин да спасим нашия приятел Винс от лешоядите.

Худ повика Хърбърт отново да дойде в кабинета му и те се захванаха на работа с ентусиазъм и задружност, каквито никога дотогава не бе забелязвал в групата си. Нямаше намерение да благодари на ПКК за това. Докато чакаха главният счетоводител Ед Колахън да пристигне с данните си обаче, си припомни думи от друго време и на друг враг. Думите на японския адмирал Ямамото. След нападението срещу Пърл Харбър, нападение, което целяло да съкруши американската съпротива в Тихия океан, Ямамото трябвало да признае: „Опасявам се, че единственото, което направихме, беше да събудим един спящ гигант и да го изпълним с ужасна решителност“.

След като разреши на Роджърс да обсъди идеята си с Хърбърт, Худ не успя да си спомни време, в което който и да е от тях да е бил по-буден… или по-изпълнен с решителност.