Бойни действия

6.

Понеделник, 14:47

Мардин, Турция

„Хюс 500Д“ е изключително тих хеликоптер, което се дължи на заглушителите, монтирани на двигателя „Алисън 250-С20В“. Малката Т-образна конструкция осигурява стабилност при всички скорости, както и голяма маневреност. На предната седалка има място за един пилот, а на задната — за четирима пътници, като се добави двайсетмилиметровото оръдие и картечницата петдесети калибър. Хеликоптерът беше идеално средство за граничен контрол.

Когато във военновъздушната база в Мардин прозвуча тревожният сигнал на граничаря на север от Ел-Камишли, пилотът и помощникът му обядваха. Вече бяха летели веднъж — на едночасовия си сутрешен патрул. Следващата обиколка беше в четири следобед. Но двамата мъже посрещнаха радостно сигнала. След като правителството стъпи на врата на кюрдите, положението стана толкова спокойно, че летците започнаха да се опасяват, че ще „ръждясат“. Двамата си размениха усмивки, вдигнаха палци и след пет минути се понесоха във въздуха.

Летяха ниско над изоставените села и отдалечените ферми. Не можаха да се свържат с граничните постове и бяха нащрек, докато се приближаваха към границата. Пилотът бързо насочваше хеликоптера над сухата равнина. Винаги гледаше да поддържа курс пред слънцето, за да бъде трудна мишена за някой от земята.

Съзряха останките от колите минути преди да забележат съборената будка. Кръжейки над района, те се обадиха в щаба и докладваха, че са видели труповете на двама граничари и на трима шофьори.

— По превозните средства изглежда е стреляно — каза пилотът и за миг надзърна през визьора с кехлибарен оттенък. — Двама от шофьорите не мърдат, а третият леко се движи.

— Ще изпратя медицински екип — отговори диспечерът.

— По всичко личи, че колите са минали през бариерата, блъснали са будката и пътниците са били застреляни от граничарите — продължи пилотът. — Оцелелият може да не изкара дълго. Искам разрешение да се приземя и да го разпитам, преди да е умрял.

От другата страна на линията последва кратък разговор.

— Капитан Галата каза да действате по ваша преценка — отговори диспечерът. — А сирийските граничари?

— И двамата са в будката. Изглеждат невредими. Да се опитаме ли да се свържем с тях?

— Не. Ще го направим по правителствените канали.

Пилотът не се изненада. Ако мъртвите и умиращият бяха сирийци, тогава сирийските граничари нямаше да кажат нищо на турците. Ако пък бяха турци, никой нямаше да повярва на сирийците. Прекосяването на граничната бразда, за да разговарят с тях, изискваше одобрение от високо ниво. Цялата процедура щеше да бъде дълга и практически безполезна.

Пилотът спусна хеликоптера на десетина метра над земята и продължи да кръжи. Перките разпръсваха пясък и им пречеха да виждат добре.

Хеликоптерът се приземи на около петдесет метра от трите коли. Двамата летци взеха старите си автомати, модел 1968 и си сложиха очила, за да се предпазват от пясъка. Вторият пилот излезе пръв. Затвори вратата и отиде от другата страна. После слезе пилотът. Остави двигателя включен, в случай че се наложи да се измъкват бързо. Затвори вратата и двамата тръгнаха към първата кола, кадилака, чийто шофьор беше още жив.

Човекът се беше превил на две на отворения прозорец. Едната му ръка висеше навън, а от ръкава на робата му се процеждаше кръв, която се стичаше по пръстите и капеше върху пясъка. Той надигна глава с видимо усилие.

— Помогнете… ми.

Вторият пилот вдигна автомата и се огледа. Колегата му мина покрай него, като държеше ранения на прицел. Когато наближиха колата, той се обърна и каза:

— Прикривай ме.

Помощникът спря, намести приклада на рамото си и се прицели в шофьора. Пилотът продължи напред и забави ход, щом стигна до автомобила. Надникна отзад, обиколи колата и се наведе, за да провери дали някой не се крие отдолу. Видя надупчените гуми и се върна при шофьора. Брадатият го погледна.

— Кой си ти? — попита го.

Мъжът се опита да отговори, но от устата му излезе само неразбираем шепот. Пилотът се наведе към него и рече:

— Повтори.

Шофьорът преглътна и вдигна окървавената си ръка. А после с едно-единствено бързо и плавно движение го хвана за врата и блъсна силно челото му в ръба на стъклото.

Тялото на пилота закриваше брадатия и колегата му не можеше да стреля. Премести се, но от пясъците зад него изскочи един мъж. Турчинът така и не видя пламъка от изстрела, който сложи край на живота му. Веднага щом той падна, Валид пусна пилота. Турчинът се олюля и се строполи на земята. От ризата и панталона на Махмуд още се сипеше пясък, когато застреля пилота.

Ибрахим, който се беше заровил в пясъка от другата страна на колата, стана. Чакаше, в случай че хеликоптерът се приземеше от онази страна. Останалите изскочиха от багажниците на трите коли.

Валид отвори вратата и излезе. Развърза кожения ремък от ръката си и извади пликчето с козя кръв от ръкава си. Хвърли го в колата, измъкна пистолета, скрит в десния му крачол, и го пъхна в колана си. Сетне се завтече към хеликоптера.

— Не загубихме нито един човек — гордо извика. — Допълнителните хора, които доведохме, не бяха необходими. Планът е добър, Махмуд.

— Много ти благодаря — отговори той, докато енергично изтърсваше пясъка от косата си.

Ибрахим хукна след Валид. С изключение на мъртвия турски пилот той беше единственият, който разбираше от хеликоптери.

— Страхувах се… — каза, ядосано плюейки песъчинки, — че перките ще издухат пясъка.

— Тогава аз щях да застрелям турците — каза Валид и отвори вратата на пилотската кабина.

Преди да влезе, протегна ръка към радиопредавателя.

Ибрахим заобиколи от другата страна и се приготви да изключи прожектора на хеликоптера. Останалите хукнаха към тях. Валид кимна и двамата натиснаха копчетата едновременно. В Мардин турците щяха да предположат, че хеликоптерът внезапно е изгубил мощност и е паднал. Спасителните усилия щяха да бъдат съсредоточени по пътя на полета.

— Турците не ме безпокоят — рече Ибрахим. — Обмислили сме всяка подробност на тази операция. Аз ремонтирах хеликоптерите, а ти ги вдигна във въздуха. Но никой от нас не очакваше това.

— Винаги възниква нещо непредвидено — подчерта водачът и се качи в пилотската кабина.

— Така е. Но ние трябваше да проучим тази вероятност.

— Именно затова я пренебрегнахме — озъби се Валид. — Това беше предупреждение. Казано е: „Не наказваме един народ, докато не изпратим апостол, който да ги предупреди“. И ние бяхме предупредени.

Ибрахим се замисли върху думите му. Останалите мъже дойдоха. Трима от тях прегърнаха другите и им пожелаха късмет. После се върнаха в колите и потеглиха обратно към Сирия. Картечницата на хеликоптера беше зад гърба им и сирийските граничари ги пуснаха, без да задават въпроси. Нямаше да помогнат и на следователите от Дамаск и от Анкара, защото се страхуваха от възмездие.

— Сега вече не трябва да гледаме назад — каза Валид на тримата мъже в хеликоптера, — а само напред. Вторият патрулен хеликоптер ще бъде тук след по-малко от десет минути. Готови ли сме?

Той погледна през рамо.

Махмуд чакаше радиста Хасан. От колата бяха разтоварили допълнителни контейнери с гориво и една раница, която носеха много внимателно. Ибрахим се настани на седалката и я сложи между краката си. Брат му също се качи.

— Готови сме — каза той и затвори вратата.

Без да пророни дума, Валид провери уредите и започна да издига хеликоптера във въздуха. След малко отлетяха.

Ибрахим наблюдаваше как пустинята се отдалечава от тях. Пътят се превърна в дантела с кръпки от асфалт, засипани с пясък, и кръвопролитието долу стана още по-безлично. Той се обърна към слънцето. Лъчите му проникваха през предното стъкло и изгаряха лицата на пътниците.

«Така, както ще изгорим турците в опит да запазим своя живот» — помисли младият кюрд.

Валид имаше право. Бяха допуснали грешка в изчисленията, но само една. Ала щяха да изпълнят мисията си. Сега трябваше да гледат към следващата, по-голямата цел. Към едно приключение, което щеше да бъде отпразнувано в цялата кюрдска общност. Към един акт, който щеше да принуди света да обърне дългоочакваното внимание на тяхното тежко положение.

Към началото на края на установения ред в света.