Бойни действия

32.

Вторник, 05:55

Лондон, Англия

На летище „Хийтроу“ Пол Худ и Уорнър Бикинг бяха посрещнати от служебна кола и автомобил на Агенцията за дипломатическа сигурност. Американците очакваха да прекарат двата часа между полетите на летището. На вратата обаче някакъв служител чакаше Худ и му предаде факс от Вашингтон. Той се отдалечи в ъгъла, за да го прочете. Боб Хърбърт им беше уредил да отидат с един дипломат до американското посолство на площад „Гровнър“ 24/31 в Лондон. Във факса се казваше, че Худ трябва да използва секретния телефон в посолството. Двамата с Бикинг бяха отведени до специален участък от терминала, където важните гости от чужбина минаваха бързо и безопасно през митническата проверка.

Уличното движение в ранното утро бе спокойно и колата бързо се придвижваше. Худ беше изненадващо бодър. Бе успял да поспи в самолета три часа и все още усещаше в устата си вкуса на двете чаши слабо кафе, които беше изпил, преди да се приземят. Засега това количество щеше да е достатъчно, за да го държи буден. Ако успееше да поспи още три-четири часа по време на следващата част от пътуването, когато стигнеха в Дамаск, щеше да се чувства отлично. Бодростта му отчасти се дължеше и на тревогата му, предизвикана от тайнствения факс. Ако новината бе добра, Хърбърт би го загатнал.

Бикинг седеше до него. Макар че по време на целия седемчасов полет беше проучвал различните КВР сценарии, той изглеждаше по-бодър от шефа си.

Бикинг бе достатъчно млад за това, помисли си Худ, докато гледаше как ранната утринна мъгла започва да се разсейва. Някога, когато работеше в банката, и той можеше да го прави. Закуска в Ню Йорк или Монреал, късна вечеря в Стокхолм или Хелзинки, на следващата сутрин закуска в Атина или Рим. В онези дни можеше да издържи четирийсет и осем часа без сън. Дори смяташе съня за загуба на време. А сега имаше моменти, в които си лягаше и дори не желаеше жена му да го докосне. Искаше просто да лежи и да се радва на заслужената почивка.

Малко след като потеглиха, шофьорът му подаде запечатан плик от посланика. Вътре имаше график за престоя им тук. Пишеше също, че доктор Насър ще се срещне с тях в седем часа в посолството.

Худ обичаше Лондон. Неговите прапрадеди бяха родени в Кенсингтън и той реагираше по едва ли не духовен начин на историята и облика на града. Но докато минаваха покрай вековните сгради, все още носещи омаята или обитавани от призраците на смелите и лошите, можеше да мисли единствено за Хърбърт, за РОЦ и да си задава въпроса защо автомобилът на агенцията ги следва толкова плътно. Обикновено охраната се движеше на разстояние. Чудеше се също защо има трима, а не двама агенти.

Получи отговор на въпросите си, когато го въведоха в един от кабинетите във величествената стара сграда на посолството и той успя да се свърже с Хърбърт. Шефът на разузнаването му разказа за атентата в Турция и за вероятен неуспешен опит на заложниците да избягат от РОЦ на сирийската граница. Отбеляза също, че атентатът може да е реакция на опита за бягство. Худ го попита защо и Хърбърт му съобщи малкото факти, които засега нямаше да се появят в пресата.

— Един от прислужниците на господин Бора е турски кюрд — каза му. — Той е пуснал атентатора.

Пол погледна часовника си.

— Случило се е преди по-малко от час. Как са успели да разберат кой го е извършил?

— Турците са го разпитали доста грубо. Прислужникът признал, че е получил заповедите си от Сирия. Но освен кодовото име Ярмук, не е знаел от кого или откъде. В момента проверяваме дали имаме някаква информация за Ярмук. Засега единственото нещо, освен че е име на река, е една битка от 636 г.сл. Хр., когато арабите разбили византийците и си върнали Дамаск.

— Като че ли някой без да иска разкрива плановете си — отбеляза Худ.

— И аз си помислих точно това — каза Хърбърт. — Само че не можем да съобщим на Дамаск, тъй като едва ли ще ни повярват. А даже да ни повярват, могат да се договорят с кюрдите, само и само да запазят мира.

— Ами мотоциклетиста? И той ли е бил кюрд, или е наемник?

— А, бил е един от тях. От четири седмици живеел в колиба в предградията на Истанбул. Предполагаме, че са го пратили от източнотурските бойни зони като член на група за ликвидиране на определени личности след първоначалното взривяване на язовира. Пазят отпечатъците му в Анкара, Йерусалим и Париж. Има невероятно богато досие за двайсет и три годишен младеж като кюрдски борец за свобода. А гранатите, които е носел, са от онези, които използват в Източна Турция. Стар модел, без предпазни капачки. Източногермански.

— Кюрдите навярно имат тайни привърженици, готови да действат и в други градове — рече Худ.

— Несъмнено. Макар че онези в Анкара сигурно вече са се пръснали като хлебарки. Уведомих президента. Имам предчувствието, че кюрдите възнамеряват да превърнат Анкара, Истанбул и Дамаск в зони на смъртта като част от цялостния си план.

— За да подпалят война и в резултат на мирния договор впоследствие да получат своя родина — отвърна Худ. — Разговаряли сме за това в Белия дом.

— Според мен това заключение е абсолютно точно — каза Хърбърт. — Единствената добра новина е, че успяхме да пратим един израелски войник друз6 в долината Бекаа, за да потърси РОЦ. Въпреки че са ни бръкнали с шестнайсеткилометрова сламка в окото, нашият ветеран от Сайерет Ха-Друзим би трябвало да успее да го открие. Командосите от „Страйкър“ сигурно ще пристигнат в Израел след около пет часа и тогава ще могат да се съберат в Бекаа.

— Какво казват Анкара и Дамаск? — попита Худ.

— Анкара иска информация също като нас, но Дамаск започва да нервничи. Генерал-майор Бар-Леви в Хайфа се е свързал със своите «Миста'аравим»-ски агенти под прикритие в еврейския щаб.

— Онези, които се правят на араби ли?

— Точно така. Всъщност това са опитни агенти от специалните сили, които виждат и чуват почти абсолютно всичко. Според тях започнало безпрецедентно преследване на кюрди. Арести, доклади за побои, сериозна работа. Имам предчувствието, че положението съвсем скоро ще се влоши. — Шефът на разузнаването замълча за миг. — Нали разбираш, Пол, заради Майк. Ако наистина е пролял кръв, опитвайки се да превземе РОЦ, предполагам, че убийството на първата съветничка Морис е тъкмо заради това.

— Защо?

— Защото означава, че кюрдите искат да му отмъстят, без директно да го нараняват. Нали знаеш кой винаги е правел така?

— Да, зная. Сесил Б. де Мил7. Когато искал някоя актриса да изглежда ужасно уплашена, той крещял на гримьорката или гардеробиерката й.

— Много добре, Пол. Впечатлен съм.

— Такива неща могат да се чуят из Лос Анджелис — отвърна той. Погледна часовника си и се ядоса. Беше го погледнал преди по-малко от минута. — Трябва да тръгвам, Боб. Имам среща с доктор Насър. А ти е известно, че винаги попадам в улични задръствания.

— Точно както Джоб попада във всевъзможни беди.

— Да. Отгоре на всичко се чувствам съвсем безполезен.

— Не повече от мен. Изпратих предупреждение до всички наши посолства веднага щом научих за граничния инцидент с РОЦ. Свързах се с хората от агенциите за дипломатическа охрана навсякъде, но госпожа Морис се е изплъзнала от тях. Копелетата са знаели коя овца ще се отклони.

— Вината не е твоя — рече Худ. — Реагирал си бързо и правилно.

— И предвидимо, и точно това трябва да променим. Когато врагът знае къде са хората ти и как да стигне до тях, а ти не, можеш да очакваш неприятности.

— Правилната преценка…

— Да — прекъсна го Хърбърт. — Зная. В повечето професии човек се учи, като губи пари. Ние се учим с цената на човешки животи. Боли, но не можем да сторим нищо.

Худ нищо не каза, тъй като той беше прав. Обсъдиха някои от въпросите около „Страйкър“, включително факта, че групата щеше да пристигне в Израел, преди Конгресът да започне заседанието си. И че на командосите можеше да им се наложи да действат преди Комисията за контрол на разузнаването към Конгреса да има възможност да одобри акцията. Пол каза, че ще подпише заповед, за да поеме цялата законова отговорност за действията на „Страйкър“. Нямаше намерение да ги остави да чакат в пустинята, ако имаха шанс да спасят Роджърс и хората му.

Хърбърт му пожела успех в мисията в Дамаск и затвори. Седнал сам в тъмната, тиха стая, Худ обмисли онова, което се бе приготвил да направи. За да спаси шестима души, за които само се надяваха, че са живи, рискуваше живота на осемнайсет млади командоси. И все пак му се струваше правилно. Защото хората от „Страйкър“ бяха обучени тъкмо за такива операции и искаха да вършат точно тази работа. Изискваше го националната гордост, както и лоялността към колегите им. Имаше толкова много основателни причини, макар че никоя от тях не можеше да се сравнява с ужасното бреме на заповедите и на тяхното изпълнение.

„Къде е Майк Роджърс в този момент, в който най-много ми трябва?“ — помисли си, когато се изправи от тежкия, лакиран стол.

Стъпките му бяха приглушени от персийския килим, докато излизаше от стаята, за да отиде при Уорнър Бикинг, който го чакаше в предния кабинет. Една от секретарките в посолството му поднесе кафе, което той с благодарност прие. После, докато чакаха доктор Насър, Худ, Бикинг и някакъв млад служител поговориха за събитията в Турция.

Насър пристигна в седем без пет. Той влезе в централния коридор и енергично тръгна към тях. Египтянинът беше малко над метър и половина. Когато вървеше, главата и раменете му бяха високо изправени, прошарената му остра брада сочеше напред като копие. Зад дебелите стъкла на очилата очите му гледаха проницателно, а хубавият му светлосив костюм се приближаваше до цвета на къдравата му коса. Щом забеляза Худ, той се усмихна и отдалече протегна малката си, пълна ръка. Жестът по-скоро бе бащински, отколкото надут.

— Приятелю Пол — каза, когато Худ се изправи. Двамата силно си стиснаха ръце и Насър се пресегна да го потупа по гърба. — Радвам се да ви видя отново.

— Изглеждате чудесно, докторе. Как е семейството ви?

— Скъпата ми съпруга е добре и се готви за нови концерти. Само Лист и Шопен. Да слушаш „Погребалната процесия на гондолите N2“ е все едно да плачеш. Нейното recitando е великолепно. А изпълнението й на „Революционен етюд“ — превъзходно. Тази година ще свири във Вашингтон. Вие ще сте наши специални гости, разбира се.

— Благодаря ви — каза Худ.

— Кажете ми как са госпожа Худ и малките?

— Последния път, когато ги видях, всички бяха щастливи и не чак толкова малки — виновно отвърна и се обърна към Уорнър Бикинг. — Доктор Насър, предполагам, че не познавате господин Бикинг.

— Не. Но затова пък съм чел статията ви за усилващата се отбранителна демократизация на Йордания. Ще поговорим в самолета.

— За мен ще е огромно удоволствие — отвърна младият мъж, докато се ръкуваха.

Когато се отправиха към колата, Насър вървеше между двама им и Худ накратко го информира за последните събития. Те се качиха в седана. Бикинг седна до шофьора. Щом потеглиха, Насър хвана брадичката си.

— Струва ми се, че сте прави — каза. — Кюрдите искат своя държава. Въпросът не е докъде са готови да стигнат, за да получат своето.

— Тогава какъв е въпросът? — попита Худ.

— Въпросът, приятелю, е дали взривяването на язовира е големият им удар, или готвят нещо още по-голямо.