Бойни действия

60.

Вторник, 16:03

Дамаск, Сирия

В 5:45 следобед пред американското посолство в Дамаск спряха няколко автомобила на президентските сили за сигурност. Посланик Хавлис беше придружен до входа, където го посрещнаха двама американски морски пехотинци. Труповете на убитите агенти от АДС бяха откарани с катафалка до задния вход на посолството. Възвърнал самообладание въпреки все още долавящия се в очите му страх, Хавлис отиде направо в кабинета си и телефонира на турския посланик в Дамаск. Той го информира за случилото се в двореца и му каза, че зад отвличането на хеликоптера на граничния патрул, взривяването на язовир „Ататюрк“ и инцидента на сирийската граница са стояли бойци на ПКК, а не сирийски войници. Американецът настоя посланикът да съобщи това на военните и да ги помоли да запазят спокойствие. Турчинът му отвърна, че ще предаде информацията.

Пол Худ пристигна няколко минути по-късно. Тримата с Уорнър Бикинг и професор Насър носеха кафая и слънчеви очила. Бяха придружени до спирка на автобуса. Худ винаги бе възприемал дегизирането по филмите и в книгите като драматична екстравагантност. В реалния живот извървя половин километър, все едно че е роден и израснал на улица „Ибн Ассакер“. Налагаше се. Ако го познаеше някой журналист или чуждестранен представител, щеше да изложи на опасност двете жени, които го придружаваха.

Но не го забелязаха. Макар че отклоняваха автобусите покрай Стария град, тримата мъже стигнаха до посолството само за половин час. Спрян от двамата морски пехотинци на входа, докато сваляше маскировката си, за да покаже на часовите кой е, се чувстваше като Клод Рейнс в „Невидимия“. Агентът от АДС, който бе наблюдавал портата на монитора в посолството, бързо излезе и въведе тримата вътре.

Худ отиде в най-близкия кабинет, за да телефонира на Боб Хърбърт. Затвори вратата на кабинета на заместник-посланика Джон Лекос и остана сам до старото махагоново бюро. Тежките завеси бяха спуснати и обгръщаха малкото помещение в плътен мрак и приглушена тишина. Тук се почувства в безопасност. Докато телефонираше на Хърбърт, му мина през ум, че Шарън и децата може да са чули за събитията в Дамаск. Сигурно се тревожеха. Поколеба се, после реши да им се обади. Обаче най-напред трябваше да разбере какво е станало с РОЦ.

Хърбърт отговори още на първото иззвъняване. Той съобщи на Худ добрата новина със странно унил глас. „Томахоук“ се самовзривил. Командосите влезли в пещерата, освободили РОЦ и екипа и сега всички били в безопасност в Тел Неф. Сирийската армия била предупредена за ранените кюрди и била пратена част, за да ги прибере. В кратко интервю за Си Ен Ен сирийският представител отдал експлозията в пещерата със случайно взривяване на боеприпасите на ПКК — но едва след като САЩ се съгласили да позволят на хора от сирийската служба за сигурност да разпитат оцелелите, макар да настоявали, че такива няма. Искали да знаят всичко за това как е извършен пробивът в силите за сигурност в Дамаск и Камишли. След като се консултирал с генерал Ванзант, заместникът на Хавлис се съгласил.

Худ се зарадва, докато Хърбърт не му разказа за изтезанията на Майк Роджърс и за това как екзекутирал кюрдския лидер.

Известно време Худ не каза нищо, после попита:

— Кой е присъствал на убийството?

— Изобщо не се опитвай — сряза го той. — Майк иска хората да научат какво е направил и защо го е направил.

— Той е преминал през ада — без да обръща внимание на думите му каза Худ. — Ще поговорим с него, след като си почине.

— Пол…

— Ще отстъпи. Трябва. Ако Майк бъде изправен пред военен съд, ще го принудят да обясни какво е правил в Турция и защо. Ще трябва да разкрие свръзките и методите ни, да разкаже за други операции, които сме провеждали.

— Когато става дума за националната сигурност, стенограмите от такива процеси могат да се засекретят.

— Пресата въпреки всичко ще се добере до тях и ще ни нападнат отвсякъде. Това буквално би могло да унищожи американските разузнавателни операции в Близкия Изток. Ами полковник Огъст? Той е най-старият приятел на Майк. Не може ли да направи нещо?

— Да не мислиш, че не се е опитал? Майк му е отговорил, че тероризмът е по-страшна заплаха от всичко друго, с което Америка се сблъсква в наши дни. Според него било време да угасим огъня с огън.

— Сигурно е в шок — заключи Худ.

— В Тел Неф са го прегледали. Нищо му няма.

— След онова, което са направили с него кюрдите? — възкликна Пол.

— Майк много пъти е бил и се е връщал от ада — отвърна Хърбърт. — Във всеки случай израелските лекари твърдят, че е психически здрав. Самият той казва, че е премислил всичко.

Худ се пресегна за химикалка и лист.

— Какъв е телефонният номер на базата? Искам да поговоря с него, преди да направи нещо, за което ще съжалява.

— Не можеш да му се обадиш.

— Защо?

— Защото вече е направил «нещото».

Худ усети, че стомахът му се свива на топка.

— Какво е направил, Боб?

— Телефонирал на генерал Томас Еспозито, командир на групата за специални операции, и си признал за убийството. Сега Майк е под въоръжена охрана в лазарета в Тел Неф и чака от военновъздушната база в Инджирлик да пристигне военна полиция и адвокат.

Пол изведнъж осъзна, че завесите миришат на мухъл. Стаята вече не му изглеждаше безопасна. Тя го задушаваше.

— Добре — спокойно каза той. — Все пак трябва да има нещо, което да можем да направим.

— Сещам се само за една възможност — отвърна Хърбърт, — и тя е твърде несигурна. Можем да се опитаме да осигурим на Майк президентско помилване.

Худ се оживи.

— Това ми харесва.

— И аз така си помислих. Вече се свързах с генерал Ванзант и Стив Бъркоу и им обясних положението. Подкрепят ни. Особено Стив, което много ме изненада.

— Какви са шансовете ни?

— Ако историята не се разчуе до няколко часа, има известна надежда. Оставих на Ан да се занимава с това. Ако пресата се докопа до информацията, президентът няма да си помръдне пръста до края на процеса. Американски генерал хладнокръвно екзекутира ранен, обезоръжен кюрд — просто политическите рискове в страната и в чужбина са прекалено големи.

— Естествено — с отвращение отвърна Худ. — Даже същият този кюрд да е измъчвал с горелка генерала.

— Генералът беше шпионин — напомни му Хърбърт. — Този път световното мнение няма да е с нас, Пол.

— Не, предполагам, че няма. Кого още можем да използваме, за да се опитаме да убедим президента?

— Министърът на отбраната е с нас и след десетина минути има среща с вицепрезидента. Ще видим какво ще стане. Ан казва, че засега репортерите не са питали много за ранените в Бекаа кюрди. Отразили са материала така, както е бил представен по интервюто на Си Ен Ен. Но докато пресата се е съсредоточила върху онова, което те наричат „пограничен инцидент“, истината може да изтече отнякъде. Тогава и ние можем да изтечем заедно с нея.

— Действай по въпроса за помилването, Робърт. Искам двамата с Марта да направите и невъзможното.

— Ще го направим — обеща Хърбърт.

— Господи — въздъхна Худ, — тук се чувствам абсолютно безполезен! Мога ли да помогна с нещо?

— Само с едно, за което мисля, че наистина няма да имам време.

— Какво?

— Моли се. Моли се горещо.