Бойни действия

59.

Вторник, 16:01

Долината Бекаа, Ливан

Майк Роджърс нямаше желание да гледа как командосите от група Б помагат на кюрдите. Те изтегляха горящите тела от ада на избухналия в пламъци щаб. Войниците използваха пръст от пода на пещерата и дори собствените си тела, за да гасят пламтящите дрехи, коси и крайници. После започнаха да ги изнасят навън на светло, където можеха да им окажат първа помощ.

Генералът извърна своето изгорено тяло от спасителните действия. Не му харесваше онова, което си мислеше и чувстваше — не му харесваше, че желае да страдат. До последния от тях. Искаше да горят, както бяха горили него.

Роджърс отметна глава. Болката продължаваше да изгаря ръцете и страните му. Болка, причинена от съзнателно пренебрегване на какъвто и да е законов и морален кодекс. Болка, причинена по заповед на човек, който се бореше за каузата и народа си, като ги налагаше.

Генералът се върна в пещерата. Щеше да спаси Седен по-късно. В момента искаше да види дали може да помогне с нещо в акцията по връщането на РОЦ. Центърът, който бяха поверили под негово командване и който беше загубил.

Докато приближаваше, той се заслуша. Чуха се изстрели, последвани от броенето на полковник Огъст. Пристигна точно когато Иши Хонда съобщаваше в Оперативния център, че РОЦ отново е в техни ръце.

Генералът се притисна до стената. Това бе победа на Огъст и нямаше право да я споделя. Той погледна надолу и се заслуша. Долавяше облекчението в гласовете на командосите, докато група А се отправяше да заеме позиция около микробуса. Чувстваше се почти самотен, макар и не съвсем. Както пишеше италианският поет Павезе: „Човек никога не е съвсем сам на света. В най-лошия случай той е в компанията на момче, младеж, а скоро и на възрастен — човекът, който някога е бил“. Роджърс беше в компанията на войника и мъжа, който бе само допреди ден.

След няколко секунди, които му се сториха цяла вечност, чу, че редникът се свързва с полковник Огъст.

— Сър — бързо каза Хонда, — „Томахоук“ може да удари РОЦ или да се взриви в пещерата след около четирийсет секунди. Съветват ни да потърсим прикритие…

— „Страйкър“, незабавно групиране! — извика полковникът.

Роджърс се затича към тях.

— Полковник, насам!

Огъст го погледна. Генералът вече тичаше по другото разклонение на тунела.

— След генерала! — извика командирът на „Страйкър“. — Иши, предай на група Б да се спусне с пленниците в подножието на склона.

— Да, сър!

Роджърс стигна до килиите в момента, в който чуха басовия рев на носещата се към пещерата ракета. Генералът заповяда на хората да вдигнат решетките и да скочат в ямите. Самият той отвори килията на полковник Седен, за да се увери, че никой няма да го нарани, докато влизат вътре.

Хонда беше последният от командосите, който потърси убежище в една от ямите. Когато редникът приклекна на дъното с ръце над главата, Роджърс отстъпи назад. Застана в края на пещерата, заслушан в усилващия се вой. Изпълни го гордост от сънародниците му, създали „Томахоук“ — резултат от съчетаването на американския интелект, умение, дух и целенасоченост. Същото изпитваше и към РОЦ. И двете машини действаха точно така, както се предвиждаше. Командосите от „Страйкър“ — също, и той се гордееше и с тях. Що се отнасяше до самия него, искаше му се експлозията да го погълне, ако не му оставаше да свърши още нещо.

Стените и подът се разтърсиха. От тавана започнаха да падат парченца скала. Ракетата влезе в пещерата и ниският грохот от двигателя й стана оглушителен.

Стените на централната пещера заблестяха от изхвърления от „Томахоук“ пламък и в следващия миг ракетата избухна. Блясъкът се превърна в бяла светлина, после в червен огън. Ревът събаряше скала и пръст. Роджърс притисна длани до ушите си в безуспешен опит да заглуши звука. Видя как пламъкът обхваща централния коридор. Навсякъде отскачаха, падаха и летяха парчета от ракетата. Големи и малки осколки се блъскаха във входа на тунела и рикошираха от стените. Някои бяха остри като нож. Други представляваха безформена, димяща шлака. Повечето падаха на земята, преди да стигнат до ямите. Един от шрапнелите улучи електрическата крушка и тунелът потъна в мрак. Роджърс бе принуден да залегне с лице към стената, за да запази лицето си от ужасната топлина, която го удряше като юмрук. От високата температура всяко движение, дори дишането му причиняваше болка.

Първо заглъхна ревът, после стихнаха пламъците. Малко по-късно изчезна топлината. Генералът чу, че от ямите се разнася кашлица. Той бавно се изправи и се приближи.

— Има ли ранени?

Последваха отрицателни отговори. Роджърс протегна надолу ръка и издърпа първия войник, когото успя да хване. Беше сержант Грей.

— Помогни на другите — нареди генералът, — после прати група да открие и обезвреди бойната глава. Аз ще се погрижа за РОЦ.

— Струва ми се, че полковник Огъст вече го направи, сър.

— Какво искаш да кажеш? Къде е той?

— Полковникът не дойде с нас — каза сержантът. — Искаше да премести микробуса по-надалеч. Смяташе, че ако „Томахоук“ удари, така ще имаме повече шансове.

Роджърс му каза да помогне на другите да излязат, после се затича към централния коридор. Преди това извади пистолета от колана си, за да не го загуби.

Пещерата се беше съпротивлявала на усилията на военноморския флот на САЩ да я унищожи. Забити в стените и пръснати по пода, все още можеха да се видят тлеещи шрапнели. Картината напомни на генерала за гравюрите на Гюстав Доре9 в Дантевия «Ад». Но пещерата въпреки всичко си оставаше цяла и проходима. Той зави наляво към клисурата, като събра последните си сили, за да стигне при приятеля си.

Откри западния вход на пещерата. Но не виждаше РОЦ. Когато се приближи, погледна навън към гъстата гора, хълмовете, пламтящите парчета от ракетата и дългите, късни следобедни сенки. Микробусът не беше там. Тогава забеляза пътеката, която водеше към пътя. РОЦ беше паркиран на около двеста метра по-нататък. Огъст тичаше срещу него.

— Генерале! — извика той. — Добре ли са всички?

— Малко са поопърлени, но иначе са добре.

— Ами бойната глава?

— Пратих сержант Грей с малка група да я потърси.

Полковникът стигна при него. Той го хвана за ръцете и леко го дръпна към скалата под перваза.

— По хълмовете все още има въоръжени кюрди — каза Огъст и откачи радиостанцията си от колана. — Редник Хонда?

— Сър?

— Дай ми ефрейтор Приментайн.

Приментайн се обади секунда след това.

— Ефрейтор — каза Огъст, — добре ли са всички от група Б?

— В момента съм с тях. Евакуираха се заедно с оцелелите кюрди, преди ракетата да пристигне. Няма ранени.

— Много добре. Искам незабавно да дойдеш с още трима мъже тук при РОЦ.

— Не трябва ли първо да открием останалите вражески сили?

— Никакво преследване — отсече Огъст. — Искам всички да тръгнем с РОЦ веднага щом е възможно. Махаме се оттук.

— Да, сър.

Полковникът закачи радиостанцията на колана си и погледна към Роджърс.

— Сега трябва да получите първа помощ, да се нахраните и да си починете, генерале.

— Защо? — попита той. — Чак толкова обгорен ли изглеждам?

— Честно казано, да, сър. Наистина изглеждате. В буквалния смисъл.

На Роджърс му трябваше малко време, докато разбере какво иска да му каже. Но не се усмихна. Не можеше. Допреди малко беше изпълнен с гордост, а сега усещаше празнота. Човек не може да се смее на себе си, ако себеуважението му не е достатъчно силно, за да понесе удара. Мълчаливо се върнаха в пещерата.

В централния тунел сержант Грей и групата му бяха открили бойната глава. При взривяването на ракетата тя се бе забила в земята. По някаква случайност главата — монтирана точно пред горивния резервоар и зад системата ТЕРКОМ и камерата на ДТЕОС — беше сравнително непокътната. Детонаторът представляваше модулна инсталация над експлозивите. Като се следваха отпечатаните в обвивката инструкции, той лесно можеше да се препрограмира или свали. Огъст каза на сержант Грей да настрои брояча, но да не го включва, докато не му нареди.

След това полковникът и генералът излязоха от пещерата и се насочиха към подножието на склона. По пътя Огъст му разказа как Катцен спасил живота на израелеца. Спасяването на Фалах бе позволило на командосите по-бързо да влязат в базата на терористите.

Роджърс се засрами от съмненията си към еколога. Трябваше да се досети, че състраданието на този човек се подхранва от сила, а не от слабост.

Под скалния перваз редник Мюзикант, Фалах и командосите от група Б полагаха всички усилия, за да помогнат на ранените кюрди. Заключените с палци един за друг пленници се бяха възстановили от неофосгеновата атака и седяха опрели гръб в дънера на едно от дърветата. Бяха заключени по двойки и не можеха да избягат. На тревата лежаха седем души. Като следваха инструкциите на санитаря, командосите повдигаха краката на мъжете върху купчина клони и помагаха за освобождаването на дихателните им пътища.

Мюзикант вече бе прелял на по-сериозно ранените малкото плазма, с която разполагаше. В момента Фалах, който имаше известна медицинска подготовка от „Миста'аравим“, правеше инжекции с епинефрин10 на изпадналите в хиповолемичен шок кюрди.

С изключение на полковник Седен, за когото се грижеше редник Девон, останалите от освободените членове на РОЦ седяха по камъните или се бяха облегнали на дървета край главния път. Те гледаха към долината и не забелязаха пристигането на Роджърс. Генералът искаше нещата засега да останат така.

— Редник — каза Огъст, — искам да прегледаш генерал Роджърс колкото може по-бързо.

— Да, сър.

Роджърс хвърли поглед към полковник Седен. Редник Девон беше свалила съдраната му риза и промиваше със спирт огнестрелната му рана.

— Първо се погрижете за него — отвърна генералът.

— Генерале — възрази Огъст, — раните ви трябва да се превържат.

— След полковника — категорично отсече той. — Това е заповед.

Огъст сведе очи. После погледна към Мюзикант.

— Изпълнявай, редник.

— Да, сър — отвърна санитарят.

Роджърс се обърна и застана пред кюрдите. Погледна надолу към мъжа, който седеше най-вляво. Терористът беше в безсъзнание. По гърдите и ръцете му имаше тъмни изгаряния и дишаше с пресекливи хрипове.

— Този човек насочи пистолет към главата на полковник Седен, когато двамата с него попаднахме на засадата. Казва се Ибрахим. Той държеше пистолета, докато спътникът му Хасан гореше полковника с цигара.

— За съжаление — отвърна Мюзикант, — мисля, че Ибрахим няма да може да бъде изправен пред съда за деянията си. Има изгаряния трета степен по гърдите и гърба и вероятно е получил тежки увреждания на дихателната система. Загубил е и много кръв.

Обикновено Роджърс съчувстваше на ранените бойци, независимо от убежденията им. Но този човек бе терорист, а не войник. Всичко, което беше извършил, от взривяването на неукрепен язовир до засадата на РОЦ, като цяло или отчасти бе насочено срещу невъоръжени цивилни. Генералът не изпитваше към него нищо.

Огъст се взираше в очите му.

— Хайде, генерале. Седнете.

— След малко. — Приближи се до следващия мъж. По ръцете, краката и гърдите му имаше червени изгаряния. Той беше в съзнание и с яростен поглед се взираше в небето.

Генералът небрежно посочи към него с пистолета.

— Ами този?

— Той е в най-добро състояние от цялата група — отвърна Мюзикант. — Трябва да е водачът им. Хората го пазят. Получил е изгаряния втора степен и слаб шок. Ще оживее.

Роджърс погледа мъжа за миг, после приклекна до него.

— Това е човекът, който ме изтезаваше — каза.

— Ще го вземем в Щатите заедно с нас — отвърна Огъст. — Ще го изправим пред съда. Няма да му се размине.

Генералът не преставаше да гледа към Сиринер. Кюрдът бе замаян, но в очите му не се четеше разкаяние.

— А когато наистина бъде изправен пред съда — рече той, — ще бъдат отвлечени и екзекутирани американци, работещи в Турция. Или ще бъде взривен американски самолет, летящ за Турция. Или ще хвърлят бомба в компания, която има бизнес там. Процесът и даже присъдата му ще бъдат изпитание за Америка. И знаете ли къде е иронията?

— Не, генерале — предпазливо отвърна Огъст.

— Кюрдите имат законно искане. — Генералът се изправи. — Проблемът е, че процесът ще им даде ежедневна трибуна. Тъй като са потиснати, светът ще приеме тероризма на този човек като разбираем или даже необходим. Това, че е горил с горелка друг мъж и е заплашвал една жена с изнасилване, от садизъм ще се превърне в героична постъпка. Хората ще кажат, че са го подтиквали страданията на народа му.

— Не всички хора — възрази полковникът. — Ние ще се погрижим за това.

— Как? — попита Роджърс. — Не можете да разкриете кои сте.

— Вие ще дадете показания. Ще говорите с пресата. Вие сте герой от войната и имате дар слово.

— Ще кажат, че ние сме си виновни, защото сме ги шпионирали. Че сам съм си изпросил възмездието, като съм убил един от тях в Турция. Ще кажат, че сме унищожили тяхното… как ще го нарекат? Тяхното убежище. Тяхното селско скривалище.

Бръмченето на осемцилиндровия двигател на РОЦ се приближаваше към тях и накрая микробусът се появи на пътя. Огъст застана между Сиринер и генерала и каза:

— По-късно ще поговорим за това, сър. Изпълнихме мисията си. И трябва да сме горди с това.

Роджърс не отговори.

— Добре ли сте?

Той кимна.

Огъст предпазливо отстъпи настрани и включи радиостанцията си.

— Сержант Грей — каза, — готов за включване на брояча.

— Да, сър!

Пистолетът на Роджърс стреля. Полковникът подскочи и се обърна. Голата ръка на генерала беше изпъната почти право надолу. От цевта към немигащите му очи се издигаше дим. Той втренчено гледаше как кръвта на Сиринер бавно изтича от дупката в челото на командира.

Огъст се завъртя и изби пистолета от ръката му. Роджърс не оказа съпротива.

— Твоята мисия свърши, Брет, но не и моята — каза той.

— Какво направи, Майк?

Генералът го погледна.

— Върнах си достойнството.

Когато Огъст пусна ръката му, той спокойно тръгна към пътя. При изстрела останалите от екипа на РОЦ се бяха изправили и гледаха към тях. Сега вече генералът можеше да се усмихне и го направи. Искаше да се извини на Фил Катцен.

С пепелявобледо лице Огъст нареди на Мюзикант да свърши с кюрдите и да се погрижи за полковник Седен веднага щом се качат в микробуса. После подаде пистолета на редник Девон, която гледаше към колегите си от „Страйкър“.

— Сър — припряно каза жената, — нищо не сме видели. Никой от нас. Кюрдът беше убит по време на престрелката.

Огъст горчиво поклати глава.

— Познавам Майк Роджърс, откакто се помня. Никога не е лъгал. Не мисля, че има намерение да започне сега.

— Но те ще го съсипят! — отвърна тя.

— Зная! Тъкмо това ме тревожи. Майк ще направи точно онова, което се страхуваше, че ще стори кюрдът. Ще използва военния съд като трибуна.

— За какво? — попита Девон.

— За да покаже на Америка как да се справя с терористите, редник, и за да каже на света, че Америка го е направила. — Микробусът пристигна и той се насочи към пътя. — Иска ми се да вдигна във въздуха тази проклета пещера…