Бойни действия

48.

Вторник, 15:33

Долината Бекаа

Фил Катцен седеше на мястото на Мери Роуз в РОЦ. От двете му страни стояха въоръжени кюрди, които говореха английски. Всеки път, когато включваше нещо, трябваше да им обяснява какво представлява. Единият мъж си водеше бележки, а другият слушаше. През цялото време по тялото на еколога се стичаше пот. Очите му смъдяха от изтощение. А в гърдите му гореше чувство за вина. Вина, но не и съмнения.

Като повечето момчета, играли си на войници или гледали военни филми, той често си беше задавал въпроса, дали би издържал на мъчения. И винаги си бе отговарял: „Навярно да, стига просто да се бият, да ме държат под вода или да ме изтезават с електрически ток“. Като дете човек мисли само за себе си. Никога не си казва: „Би ли издържал, ако измъчват някой друг?“. Отговорът беше: „Едва ли“. И това го изненадваше. Но от дните, когато си играеше на войници в задния двор, беше минало много време. Завърши колежа в Бъркли. Присъства на студентските вълнения в подкрепа на човешките права в Китай, Афганистан и Бирма. Грижи се за студенти, участващи в гладни стачки срещу смъртното наказание. Самият той участва в протестите срещу японската риболовна политика, която включваше улов на делфини и риба тон с мрежи. Дори веднъж излезе без риза, за да привлече вниманието към състоянието на нископлатените работници в Индонезия.

След защитата на доктората си бе работил в „Грийнпийс“ и в различни екологични организации с непостоянни средства. През свободното си време строеше къщи рамо до рамо с бившия президент Джими Картър и помагаше в приют за бездомни във Вашингтон. Разбра, че мъките на родителите, които не могат да изхранват децата си, потискането на хората, противопоставящи се на тиранията, или болката, причинявана на безпомощни животни, са по-ужасни от нечии физически страдания.

Когато започнаха да измъчват Майк Роджърс, беше потресен. Но още по-ужасно бе това, че принудиха Сондра Девон да гледа и че тя знаеше какво ще е нейното наказание. Ученият съзнаваше, че го е пречупило тъкмо това. Потребността да върне на себе си и на нея част от достойнството им. Разбираше също, че болката, която е причинил на генерала, е по-силна от кюрдските мъчения. Но както бе открил в „Грийнпийс“, нищо добро не ставаше без съответната цена. Ако спасиш тюлените, лишаваш от прехрана търговците на кожи. Ако защитаваш петнистия бухал, отнемаш работата на секачите на дървета.

И сега беше тук, за да покаже на мъчителите на Майк как работи РОЦ. Ако не го стореше, колегите му в ямите щяха да страдат. Ако продължеше, можеха да пострадат или да загинат десетки хора — като се започнеше с онази бедна душа, която с помощта на терморадарната система на РОЦ бяха открили да се спотайва в подножията на хълмовете. И все пак можеха да бъдат спасени също толкова кюрди.

Всяко нещо си има цена.

Но което бе най-важно, спечели време за другарите си по пленничество. А с него идваше надеждата. И подхранваната от надеждата сигурност, че Оперативният център не ги е изоставил. Ако можеха по някакъв начин да помогнат, Боб Хърбърт щеше да го открие.

Но Катцен също беше изкарал основния курс С & Б — осемдесет часа по сигурност и безопасност, задължителни за всички в центъра. Когато пътуваха в чужбина, американските правителствени служители бяха съблазнителни цели. Трябваше да притежават основни познания по психология, да умеят да работят с оръжие, да ползват техники за самоотбрана и оцеляване в трудни условия. Колкото и уморен да беше, колкото и силна тревога да изпитваше, трябваше да има представа за всичко около себе си. Пленниците не можеха винаги да разчитат някой друг да ги спаси. Понякога се налагаше да използват контраудара на спасителната групи, за да избягат. Друг път трябваше да извършват това контранападение сами.

Тъй като вярваше на Боб Хърбърт, ученият бе решил да спечели време, като действа колкото е възможно по-бавно. Освен това включи само онези от уредите, които щяха да са му полезни: радиостанции, монитори за инфрачервено засичане, радара и другите основни съоръжения. Тъй като и двамата кюрди знаеха английски, предпазливо избягваше честотата на „Страйкър“. Ако имаше възможност, щеше да запише съобщенията и по-късно да ги изслуша.

Именно Катцен неволно бе предупредил кюрдите за самотния шпионин в подножието на хълмовете. Човекът ги подслушваше със сложна радиостанция, навярно ТАК-САТ-3. С помощта на лазерната радарна система на РОЦ терористите лесно успяха да го проследят, докато се мъчеше да избяга. Те предаваха на преследвачите му всеки негов ход. Онова, което кюрдите обаче не знаеха, беше, че шпионинът се готвеше да излъчи сигнал до Израел. Катцен бе видял, че параболичната му антена се настройва на сателитна връзка. Веднага щом разбра накъде се насочва антената — в този небесен сектор имаше само един израелски спътник — ученият превключи на симулационна програма, показваща шпионин, който се опитва да се свърже с разузнавателна група с кодовото название ПБ. ПБ или Победната бригада бе група е неизвестен брой хора от неопределена националност в необозначен район на сирийско-израелската граница. Симулацията целеше да използват софтуера на РОЦ, за да открият кои са и къде се намират.

След залавянето на мъжа Катцен използва РОЦ, за да подслуша всичко, което ставаше в пещерата. Пленникът разговаря на арабски с командира, затова Фил нямаше представа за какво е ставало дума. Двамата кюрди естествено разбираха. Макар че не му казаха нищо, той го долавяше по доволните им лица. Когато крадешком успя да хвърли поглед през предния прозорец на микробуса, видя, че извеждат мъжа навън. Несъмнено щяха да го екзекутират. Можеше да е шпионин. Но имаше и вероятност да е разузнавач от „Страйкър“.

Ученият нервно си пое дъх. Климатичната инсталация беше изключена, за да пестят гориво. Той попи челото си с носна кърпичка. Бе рискувал живота си за тюлени и мечки, за делфини и петнисти бухали. Нямаше намерение да остане в микробуса и да допусне това.

— Трябва да глътна малко свеж въздух — внезапно каза.

— Продължавай да работиш — заповяда мъжът от дясната му страна.

— Трябва да подишам, по дяволите! — настоя той. — Какво си мислите, че ще направя? Че ще избягам ли? Вече знаете как да ме проследите с това — посочи към монитора, — и къде, в крайна сметка бих могъл да ида?

Кюрдът отляво прехапа устни и отвърна:

— Само минута, нямаме много време.

— Добре — рече Катцен. — Както кажете.

Терористът стисна яката му и го дръпна нагоре. После допря пистолета си до главата му.

— Хайде — каза и го бутна към затворената врата на микробуса.

Катцен слезе по двете стъпала и отвори вратата. После използва обучението си по оцеляване в трудни условия, което го бе научило да използва стълбите в своя полза. Приклекна. За миг пистолетът остана да сочи над главата му. Уверил се, че е стабилно застанал, ученият протегна лявата си ръка и хвана ръкава на якето на кюрда. После го дръпна нагоре към рамото му, приведе се и го претърколи през себе си.

Мъжът полетя с главата напред и се стовари по гръб на земята. Катцен се хвърли към него. Кюрдът вече се изправяше, когато той се метна отгоре му. Главата му беше обърната към краката на терориста. Ръката с пистолета бе от дясната му страна. Катцен се обърна, вдигна юмрук и силно удари китката на противника си. Пръстите се разтвориха. Той грабна оръжието.

Обърна се за миг и хвърли поглед към двамата мъже, които водеха пленника. Те бяха спрели нататък по пътя на двайсетина метра зад микробуса. Един от мъжете го гледаше.

— Yu af! — извика той. — Стой!

Катцен чу, че другият кюрд в микробуса тича към вратата. Погледна към поваления на земята противник. Беше дошъл тук, за да спаси, а не да отнеме човешки живот. Но ако не направеше нещо, щеше да загуби своя. Все още с лице към краката на кюрда, ученият вдигна пистолета и стреля в дясното му бедро.

Докато терористът крещеше, той погледна към двамата мъже с пленника. Единият, който го бе наблюдавал, насочваше оръжието си към него. В този момент пленникът се завъртя надясно като пумпал. В същото време сви дясната си ръка и вдигна лакът на равнището на главата си. Докато се обръщаше, превъртя лакът зад себе си и блъсна оръжието настрани. За миг към него нямаше насочени пистолети. Пленникът продължи да се върти, докато не застана отстрани на двамата кюрди с лице към Катцен. Докато единият се обръщаше, за да го вземе отново на мушка, пленникът вдигна ръце от двете страни на китката му — с обърнати навътре длани, сякаш се готвеше да плесне. После дланите му светкавично се насочиха към китката на кюрда, едната малко по-близо до лакътя му от другата. Катцен чу изпукване. Пистолетът падна и пленникът се наведе да го вземе.

Всичко стана толкова бързо, че ученият не видя почти нищо. Зад себе си чуваше трополенето на тежките обувки на кюрда по стълбите на РОЦ. Откъм пещерата от лявата му страна се разнасяха викове. Скоро щеше да се окаже под кръстосан огън от три страни. Оставаше му само един път за бягство — право напред към края на черния път. От другата му страна имаше склон. Не знаеше колко е стръмен, но падането щеше да е за предпочитане пред дъжда от куршуми. Катцен се реши. Прескочи гърчещия се кюрд, хвърли се на земята по хълбок, претърколи се няколко метра и се прехвърли надолу. Докато се търкаляше по стръмния склон, като че ли изобщо не се докосваше до земята. Под него пращяха клони и в тялото му се забиваха остри камъни. Здраво стискаше пистолета и криеше лицето си със същата ръка, докато с другата се мъчеше да спре падането. Чу няколко далечни изстрела. Но не мислеше, че някой стреля по него. Изстрелите бяха прекалено далеч, за да идват от скалния перваз.

Падането му спря със силно разтърсване. Беше се приземил по гръб в основата на дърво, което растеше настрани от склона. Това не само му изкара въздуха, но и му се стори, че си е пукнал ребро. Остана легнал за малко, докато дълбоко и болезнено си поемаше дъх. Последваха нови изстрели и Катцен примижа към тъмносиньото небе. В този момент някой погледна надолу към него. Бе кюрдът от фургона. След миг към лицето се присъедини пистолет.

Ученият все още стискаше оръжието, което беше взел. Ръката му висеше отстрани и когато се опита да я повдигне, чак до гърдите го прониза остра болка. При втория опит ръката му потръпна. Отказа се и я пусна надолу.

Задъхан, Катцен се приготви да умре. Но преди кюрдът да успее да стреля, главата му като че ли отскочи надясно. Отново отскочи, но този път се завъртя. После се отпусна, пистолетът падна от ръката му и се появи друго лице. Беше мъжът, излязъл от пещерата. Той махна на американеца да остане на мястото си.

— Като че ли мога да ида някъде — каза си Катцен.

Мъжът се провеси над перваза, седна с протегнати напред крака и се плъзна надолу, сякаш е на пързалка. Държеше ръцете си пред себе си и ги размахваше, за да запази равновесие. Във всяка една от тях имаше пистолет. Когато наближи дървото, той намали скоростта. После изпълзя и се скри под него, остави пистолетите на земята, сложи оръжието на Катцен до тях и помогна на ранения мъж да слезе. Американецът пъхна ръце под себе си и се опита да се подпре. Всяко движение го караше рязко да вдишва през зъби от силната болка.

— Съжалявам — каза новодошлият. — Исках да те скрия под дървото.

— Няма нищо — отвърна Катцен и се отпусна на земята. — Благодаря.

— Не — възрази Фалах. — Аз благодаря. Ти им отвлече вниманието и така успях да се справя с хората, които щяха да ме убият. Освен това довърших твоя преследвач.

Катцен изпита мимолетна тъга. Само заради това, че бе излязъл от микробуса, вместо един загинаха четирима мъже.

— Вътре има още хора — каза. — Може би двайсетина кюрди и шестима от моите хора.

— Знам — отвърна мъжът. — Аз се казвам Фалах и съм с…

— Не! — прекъсна го Катцен. — Радиостанцията в микробуса още е пусната на запис. Те не знаят как да го пуснат, но няма гаранция, че ще успеем да си го върнем.

Фалах кимна.

Катцен с мъка се повдигна на лакът.

— Казвам се Фил. Прав ли съм, като си мисля, че си разузнавал района за някого?

Мъжът отново кимна. После посочи към учения и отдаде чест.

«За нашите — помисли си. — За «Страйкър».» Това трябва да беше човекът, който се опитваше да излъчи радиосигнала.

— Разбирам. Какво би трябвало да направят, ако не се свържат с… — Катцен замълча, когато другият внезапно го бутна да легне. После легна до него. Сега ученият също чу: по пръстта проскърцваха стъпки. Обърна лице, така че да може да погледне нагоре по склона. Над тях бе насочена полуавтоматична пушка. Докато Фалах се притискаше до него, оръжието стреля. Куршумите се врязаха в дървото и в земята около тях. Стрелбата продължи само миг, но му се стори много по-дълго.

Погледна към Фалах, за да се увери, че е добре. После вдигна очи. От дънера под странни, грозни ъгли стърчеше отчупена кора. Не можа да не си помисли, че за пръв път се случва дърво да спаси еколог.

„Но още колко време?“ — зачуди се той.

Разузнавачът взе и двата си пистолета. Все още плътно притиснат до земята, ги насочи нагоре към склона. Разнесоха се нови стъпки, последвани от тишина. И тогава на Катцен му хрумна ужасяваща мисъл. Беше оставил проклетата система за инфрачервено засичане в РОЦ включена. И все още работеше на мястото на Майк Роджърс. Въпреки че хората, които бе научил да използват някои от уредите в центъра, бяха мъртви, някой можеше да влезе вътре и да хвърли поглед към монитора. А на екрана като червена фигура се виждаше всеки в радиус от двеста метра около пещерата. Включително труповете.

Двамата с Фалах не бяха ранени и кюрдите щяха да го разберат.

Катцен се наведе, така че да доближи уста до ухото на разузнавача.

— Загазили сме. Може да ни видят така, както видяха теб. Инфрачервеният детектор — те знаят, че не сме мъртви.

След кратка тишина отново се разнесоха стъпки. Последва висок стон. Катцен се обърна и погледна нагоре. Миг по-късно видя Мери Роуз, застанала на ръба на склона. Зад нея имаше някой. Виждаше краката му между нейните.

— Хей, вие, долу! — извика мъжки глас. — Ще броя до пет, за да се предадете. Ако не се покажете, хората ви ще бъдат разстреляни един по един. Първа е тази жена. Едно!

— Наистина ще го направи — прошепна Фалах.

— Две!

— Зная — отвърна Фил. — Виждал съм ги как действат. Трябва да се предам.

— Три!

Мъжът докосна ръката му.

— Ще те убият!

— Четири!

— Може би няма — каза и бавно и болезнено се изправи. — Все още имат нужда от мен. — Погледна нагоре. Копелетата брояха прекалено бързо. — Ранен съм! — извика. — Идвам!

— Пет!

— Не, почакайте! — изкрещя американецът. — Казах…

Изведнъж отгоре изригна кръв и на фона на синьото небе се очертаха тъмни пръски.

— Не! — повторно извика той и лицето му се изкриви, когато Мери Роуз се свлече на колене и кръвта й потече към тях. — Господи, не!