Бойни действия

49.

Вторник, 15:35

Дамаск, Сирия

Подът на помещението за охраната на двореца беше хлъзгав от кръв.

Агентите от АДС бяха мъртви. А също двучленната и съответно тричленната охрана на японския и руския посланик. Бяха застреляни в малката тъмна стая без прозорци с две табуретки и голям полегат пулт, състоящ се от двайсет малки черно-бели телевизионни монитора. Екраните показваха пълен хаос около почти всички входове и стаи.

Мъжът, който вероятно ги беше застрелял, служител от дворцовата охрана в синя униформа, също лежеше мъртъв. На пода до него беше паднал автоматът му. В челото му имаше две дупки от куршуми. Един от руснаците бе успял да извади пистолета си и да го застреля.

Пол Худ не искаше да се бави тук. Провери дали някой от мъжете не показва признаци на живот. Всички бяха мъртви. Остана на четири крака и подаде глава в коридора. Отвсякъде се разнасяха изстрели. Вече не бяха толкова приглушени. Макар и само на петдесетина метра, приемната зала му се струваше невероятно далеч. Външната врата в противоположната посока бе много по-близо. От тактическа гледна точка щеше да е далеч по-разумно, ако успееше да ги доведе тук.

Тогава си спомни за клетъчния телефон на Уорнър Бикинг.

Върна се обратно в стаята. И двамата агенти от охраната имаха клетъчни телефони. Единият беше прострелян от куршумите. Другият се бе счупил при падането. Худ се огледа.

«Това е стая за охраната, по дяволите! — каза си. — Трябва да имат телефон.»

Прокара ръце по пулта. Наистина имаше. Беше скрит до най-долния монитор отдясно. Вдигна слушалката, върху която светеха цифрите. Стисна я в треперещата си ръка и набра номера на Бикинг, но той навярно все още разговаряше с Оперативния център. Худ се зачуди дали на някой друг в историята му се е случвало да чака насред кипящата битка, за да се обади по телефона.

Върна се да погледа мониторите, докато линията се освободи. Бикинг вдигна след второто иззвъняване.

— Да?

— Уорнър, Пол е.

— Господи боже! — нервно се изсмя той. — Надявах се да не е някоя грешка. Какво откри?

— Всички тук са мъртви. Някакви вести от Оперативния център?

— Казаха ми да почакам, докато се опитат да ни пратят хора — каза Бикинг. — Последно разговарях с Боб. Подготвяли нещо, но не можел да ми съобщи какво.

— Навярно се е страхувал, че подслушват връзката. — Поклати глава. — В момента обаче наблюдавам мониторите и не виждам никой да отива… почакай.

Проследи група мъже, вероятно сирийска бойна част, които се движеха по един от коридорите.

— Какво става? — попита Бикинг.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че армията пристигна.

— Къде?

— Като че ли в другия край на коридора, в който съм аз.

— По-близо до нас ли?

— Да.

— Дали не би трябвало да изляза и да ги посрещна?

— Мисля, че не — отвърна Худ. — Очевидно са се насочили точно към вас.

— Навярно имат заповед да изведат навън посланиците — предположи Уорнър. — Може би е най-добре да се върнеш тук.

— Може би.

Стрелбата в другия край на коридора, в посока, противоположна на приемната зала, се усилваше. Скоро бунтовниците щяха да стигнат до офиса на охраната.

Худ продължи да наблюдава мониторите. Войниците не проверяваха в други стаи, нито пък се пазеха от нещо. Вървяха напред с изненадваща увереност. Или просто бяха смели, или нямаха представа колко опасно е положението. Или пък не се страхуваха от нападение.

В служебните му задължения влизаше постоянно да допуска заговори. Една от основните функции на Оперативния център беше винаги да си задава въпроса „Ами ако?“, когато се сблъскаше с убийство, извършено от самотен атентатор, или с бунт на слаба до този момент фракция. Той не бе параноик на тема конспирации, но не беше и наивен.

Войниците продължаваха решително напред. Образът се прехвърли на друг монитор.

— Пол? — каза Уорнър. — Идваш ли?

— Почакай така — отвърна му.

— Продължавам да поддържам връзка с Оперативния център…

— Не затваряй! — заповяда му Худ.

Наведе се над мониторите. Няколко секунди по-късно видя двама мъже с черни кърпи на глави, които размахваха пистолети, навярно „Макаров“, да пресичат коридора зад тях. Един от войниците хвърли бърз поглед назад. Дори не забави крачка.

— Уорнър — припряно каза, — изчезвайте оттам.

— Какво? Защо?

— Събери всички и тръгвайте! — нареди му. — Доведи ги тук. Струва ми се, че армията не е на наша страна.

— Добре — отвърна Бикинг. — Тръгваме.

— А ако не искат да дойдат, не спори с тях. Просто ги доведи.

— Ясно.

Худ затвори телефона. Зад войниците безнаказано минаха други бунтовници. Или сирийската армия участваше в това, или тези мъже само бяха преоблечени като редовни войници. И в двата случая положението беше много опасно.

— Мамка му! — изруга той, когато групата зави по последния коридор. — Уорнър, внимавай!

— Какво?

— Остани където си! — Худ вече нямаше нужда да наблюдава войниците на монитора. Единственото, което трябваше да направи, за да ги види, беше да подаде глава през вратата. Своята глава или…

Погледна към покрития с кръв мрамор. Пистолетът на руския агент лежеше до автомата на убиеца. Знаеше за огнестрелното оръжие само онова, на което го бяха научили по време на задължителния курс в Оперативния център. И тогава не се бе справял чак толкова добре. Не и в сравнение с Майк Роджърс и Боб Хърбърт. Обаче ако успееше да отблъсне сирийците, навярно щеше да спечели време Уорнър и другите да се измъкнат от приемната зала.

— Уорнър — високо прошепна в телефона, — към теб идват войници. Навярно вражески. Залегни и чакай, докато не ти кажа. Повтори.

— Да залегна — отвърна Бикинг.

Худ остави телефона отворен и взе автомата от покрития с кръв мраморен под. Когато се изправи, главата му се замая. Не беше сигурен дали е от прекалено бързото изправяне, или защото ръцете и подметките му лепнеха от човешка кръв. Навярно и заради двете. Бързо прескочи протегнатата ръка на един от агентите от АДС и застана зад вратата.

Сърцето му силно биеше. Ръцете му леко трепереха. Бе изкарал задължителния курс по стрелба, но никога досега не беше стрелял по човек. Нямаше да стреля, за да убива. Поне отначало. Но нямаше гаранция, че няма да му се наложи. Беше кмет на Лос Анджелис, после банкер. Постъпи в Оперативния център, за да се занимава с умствен труд. Да решава кризисни положения, а не да убива.

«Е, нещата се променят, Худ — каза си и дълбоко пое дъх. — Или ще стреляш, ако се наложи, или семейството ти ще присъства на погребение.» Наведе се напред и погледна към войниците, които вървяха към приемната зала. Започна да съставя план. Първо да разбере дали може да преговаря с тези хора. И второ да види как биха реагирали на предизвикателство.

— Някой от вас говори ли английски? — попита.

Войниците спряха. Намираха се на малко повече от пет метра от залата и на около трийсет и пет метра от него. Без да се обръща водачът им каза нещо на човека зад себе си. Мъжът пристъпи напред.

— Аз говоря английски. Кой си ти?

— Американски гост на президента. Току-що приказвах по телефона с командира на президентската гвардия. Иска всички лоялни бойни части незабавно да идат при него в северната галерия.

Мъжът преведе думите му. Водачът на групата даде заповед на един от мъжете зад себе си. Двама войници се отделиха и тръгнаха по пътя, по който бяха дошли.

„Трябва да провери — помисли си Худ, — но не използва радиостанцията си.“ Ако навън имаше президентски гвардейци, този човек не искаше да разберат, че е тук.

Когато двамата войници завиха зад ъгъла, командирът даде нова заповед. Групата пак се раздели. Водачът и четирима мъже продължиха към приемната зала, докато трима се насочиха към Худ с оръжие в ръце. Не идваха да го спасят. Въпросът беше дали имат намерение да взимат пленници, или щяха да убиват наред. С провалилия се атентат срещу президента вече бяха отнели няколко живота. И бяха убили всички в тази стая. Дори да взимаха пленници, в което дълбоко се съмняваше, Худ не искаше да подлага страната, семейството и самия себе или хората си в залата на продължителните изпитания на пленничеството. Както някога се бе изразил Майк Роджърс: „Това просто е друг начин да умреш“.

Той вдигна автомата на равнището на кръста си и притисна пълнителя до бедрото си. Прицели се ниско, изскочи в коридора и стреля към пода точно в краката на командира. Худ се сепна, когато гилзите полетяха към него, но продължи да натиска спусъка. Мъжете нататък по коридора заотстъпваха. Тримата, които се приближаваха към него, се хвърлиха към стената, скриха се зад голям бронзов кон и отвърнаха на огъня.

Худ престана да стреля и се приведе зад касата на вратата. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на приклада. Дишаше бързо и сърцето му биеше още по-силно. Войниците също спряха стрелбата. Усещаше автомата в ръцете си лек — пълнителят беше почти празен. Взе окървавения пистолет от пода и го провери. Имаше седем-осем патрона.

Худ знаеше, че няма много време. Трябваше да се върне в коридора и отново да стреля, като този път се прицелеше по-високо. Хвърли поглед към монитора. Командирът и хората му чакаха. Към тях се бе присъединила шайка въоръжени сирийци. Водачите и на двете групи се съвещаваха. Той знаеше, че трябва да действа.

Приближи се до касата на вратата и протегна напред и двете оръжия. Не се чувстваше като Джон Уейн, Бърт Ланкастър или Гари Купър. Беше просто уплашен дипломат с оръжие в ръце.

„Те са отговорни за смъртта на мъжете в тази стая“ — каза си и се заслуша. Навън не се долавяше никакво движение. Като задържаше дъха си, този път той вдигна оръжието на равнището на бедрото си и изскочи в коридора.

И спря, оказал се лице в лице с един от войниците, който притисна дулото на пистолета си под брадичката му.