Бойни действия

28.

Вторник, 00:45

Барак, Турция

Докато Ибрахим шофираше, изминавайки четирийсетте километра до Барак, Хасан преглеждаше товара на РОЦ. Махмуд седеше на предната седалка, а четирима от пленниците бяха в краката му. Учеше се как да използва радиото. Хасан превеждаше въпросите му на Мери Роуз. Роджърс й бе дал указания да отговаря, защото не искаше отново да притиска терористите. Още не. За броени минути Махмуд бе открил честотата, използвана от турските гранични патрули. Младата жена му показа как да общува с тях, но той не го направи.

Турският крайграничен град Барак се намираше на запад от Ефрат. Когато РОЦ пристигна там, водите от язовира бяха залели подовете на каменните къщи, на магазините и на джамията в североизточната част на градчето. Жителите му го бяха напуснали. Имаше само няколко крави, кози и един старец, който седеше на верандата си, потопил крака във водата. Очевидно не му се ходеше никъде.

Ибрахим мина през южната част на опустелия град и спря микробуса на по-малко от три метра от бодливата тел, опъната между двуметровите стълбове. Шофьорът каза нещо на Хасан, който кимна и се приближи до Роджърс.

Генералът беше завързан между двата стола пред компютрите. Стоеше на колене и с лице към задната част на микробуса. Редник Пъпшоу и Девон бяха завързани за столовете. Единствената отстъпка, която терористите направиха, беше да позволят на Фил Катцен да превърже огнестрелната рана на полковник Седен. Макар че турчинът бе загубил много кръв, раната му не беше сериозна. Роджърс знаеше, че те не направиха този жест от състрадание. Полковникът вероятно им трябваше за нещо важно. За разлика от някои терористи, които с течение на времето омекваха към заложниците си, тези тримата, изглежда, не знаеха какво е състрадание и компромис. Не проявяваха капка милост. Напротив, бяха демонстрирали готовността си да причиняват болка и да убиват. А озовяха ли се на родна територия и сред приятели, не можеше да се каже какво щяха да направят. Дори да не убиеха заложниците, имаше голяма вероятност да се отнесат зле с тях.

Генерал Роджърс съзнаваше, че ще трябва да се опита бързо да предприеме нещо.

Хасан погледна Пъпшоу.

— Ти ще дойдеш с мен — каза и преряза въжетата около краката му.

— Къде ще го водиш? — попита Майк.

— Навън.

Когато видя, че кюрдът завърза ръцете на Пъпшоу за дръжката на вратата откъм шофьора и му каза да застане на тясното външно стъпало, той се досети какво са намислили терористите. Между двете огради на границата имаше около шестстотин метра „ничия земя“. Майк знаеше, че и по двете телени мрежи тече електрически ток. Сирийците вероятно също знаеха това. Прерязването на жиците би прекъснало електрическата верига и би включило алармата в най-близкия граничен пункт. И преди някой да успееше да премине браздата, турските граничари щяха да реагират по суша или по въздух. Роджърс не беше сигурен дали при вида на заложниците турците щяха да се откажат да атакуват микробуса, или дали това изобщо щеше да има някакво значение. Те вероятно толкова искаха да заловят атентаторите, че първо щяха да стрелят, а после да искат документите за самоличност.

Запита се дали да разкрие още една от особеностите на РОЦ. Ако я знаеха, кюрдите едва ли щяха да върнат микробуса. Ала животът на хората му беше в опасност.

Когато Хасан се приближи до Сондра, той го повика и му каза:

— Не е необходимо да правите това. Нашият микробус е брониран.

— Не и гумите.

— Да, гумите. Те са покрити с кевлар. Нищо няма да се случи с микробуса.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Провери сам. Изстреляй един куршум.

— Това ще ти хареса, защото турците ще чуят изстрела.

— И ще убият всички ни.

— Ако гумите ви наистина са защитени от куршуми, тогава можем да минем направо през жиците, така ли?

— Не. Стъпят ли на жиците, металното шаси ще се превърне в електрически проводник и всички ще загинем.

Хасан кимна.

— Виж какво — продължи генералът, — няма да спрете турците, ако завържете моите хора отстрани на микробуса. Знаеш това. Граничният патрул ще ги застреля, за да стигне и до вас. Приберете ги вътре и всички ще бъдем в безопасност.

— Граничният патрул може да не стреля. Ще видят един от хората си завързан за микробуса и ще поискат да ни разпитват.

Наведе се над Сондра и започна да я развързва.

— Аз познавам тези хора — изкрещя Роджърс. — Казвам ти, че ще направят микробуса на решето, без изобщо да се замислят кой ще загине, дори да е някой от техните. И какво ще правите, ако ви проследят в Сирия?

— Това е проблем на сирийските военни.

— Не и ако попаднем под кръстосан артилерийски огън. Ако ми дадеш малко време, ще минем границата, без турците да разберат.

Хасан спря да развързва редник Девон.

— Как?

— В микробуса имаме изолиран кабел, за да се свързваме със сателитните терминали, ако се наложи. Остави ме да направя волтова дъга над бодливата тел, за да не прекъснем електрическата верига. После ще срежа жиците, а ти ще минеш през кабела. Същото ще направим и с другата телена мрежа. Всичко ще мине мирно и тихо. Никакви аларми и патрули.

— Защо трябва да ти се доверя? Ако прекъснем електрическата верига, няма да разберем кога ще дойдат турците.

— Нищо няма да спечеля, ако доведа граничарите при нас — отговори му. — Дори да не ни застрелят, вие вероятно ще убиете моите хора, за да отмъстите. Това противоречи на целта.

Мъжът се замисли върху думите му, сетне докладва на Махмуд. Последва кратък разговор, след който Хасан се върна в задната част на микробуса.

— За колко време ще свържеш жиците?

— Най-много за четирийсет и пет минути. А може и за по-малко, ако помогнеш.

— Ще помогна — каза той и започна да го развързва. — Но те предупреждавам, опиташ ли да се измъкнеш, ще убия теб и един от хората ти. Ясно ли е?

Роджърс кимна.

Сириецът махна въжето и го натъпка в джоба си. После извади ножицата за тел от шкафа за инструменти. Майк протегна ръка, но той се поколеба. Махмуд извади пистолета си и го насочи срещу пленника. Едва тогава Хасан подаде ножицата на Роджърс.

Докато терористът взимаше кабела, той си направи защитни изолационни ръкавици от двете гумени подложки на компютърните „мишки“. Свърши и излезе навън при Хасан.

Работеше бързо на светлината на фаровете. Дори не искаше да се замисля какво прави. Не ставаше дума за съединяването на жиците. Това беше механично. Двамата с Хасан срязаха кабела на две ивици, дълги десет метра, оголиха краищата и с помощта на ръкавиците ги увиха внимателно около две спирали бодлива тел. Майк прикрепи краищата им за стълба.

Не, онова, за което генералът мислеше през онези двайсет и седем минути, беше, че работата му е да се опита да попречи на онези негодници. А сега той им помагаше да избягат. Опита се да оправдае действията си, като си каза, че терористите и без това вероятно ще се измъкнат. Така поне хората му нямаше да пострадат. Но мисълта, че сътрудничи на терористи — независимо каква е причината — заседна като буца в гърлото му.

Свършиха и Хасан направи знак на Махмуд, че всичко е готово. Водачът им махна с ръка да влязат в микробуса. Роджърс свали ръкавиците и спря, за да развърже Пъпшоу.

Хасан опря дулото на пистолета в слепоочието му.

— Какво правиш? — грубо попита.

— Освобождавам го, за да се върне при нас.

— Много си позволяваш.

— Мислех, че се споразумяхме. Аз да свържа жиците, а хората ми да се върнат в микробуса.

— Вярно, така се споразумяхме — рече Хасан и издърпа ножицата от ръцете му. — Но не ти ще ги освободиш.

— Съжалявам. Исках да стане по-бързо.

— Не се преструвай, че си на наша страна. Лъжите ти обиждат и двама ни.

Наведе пистолета и направи знак на Роджърс да влезе в микробуса.

Майк наблюдаваше оръжието с крайчеца на окото си. Чувството му за дълг отново започна да го измъчва. Както и унижението, че току-що бяха опрели пистолет в главата му. Той беше американски войник. В момента беше пленник. Задачата му бе да се опита да избяга, а не да изпълнява заповедите на терористите и да поощрява противниците на НАТО.

Роджърс бързо прецени шансовете си. Ако се обърнеше и се нахвърлеше върху Хасан, може би щеше да успее да вземе пистолета му и да застреля сириеца, а после да насочи оръжието срещу другите двама. Мракът му предоставяше добра възможност за успех. А ако изчакаше да развържат Пъпшоу, редникът щеше да поеме инициативата и вероятно да се справи с Махмуд, който стоеше до него. Ако им провървеше, само двамата с Пъпшоу щяха да бъдат изложени на риск. Дори да загубеха живота си, другите оставаха ценни заложници. Сирийците вероятно нямаше да ги убият.

Командосът явно също възнамеряваше да действа. Роджърс разбра това по черните му очи, които непрекъснато го следяха и чакаха знак. Съзнаваше, че ако не пристъпи към действие, не само ще се намрази, но и ще загуби доверието на подчинените си. Разполагаше само с миг, за да вземе решение. Успееше ли да грабне пистолета, нямаше да се колебае.

Махмуд каза нещо. Хасан кимна, сетне извади въжето от джоба си и блъсна Роджърс.

— Обърни се. Трябва да те завържа, докато стигнем до следващата ограда.

„По дяволите!“ — помисли си. Надяваше се, че ще го оставят свободен, докато вкарваха Пъпшоу в микробуса. Пристъпеше ли към действие сега, трябваше да го направи сам, защото командосът все още беше завързан. Погледна редника, чиито очи не трепваха.

Протегна ръце към Хасан, който пъхна пистолета в колана си и омота въжето около китките му. Ръцете на американеца бяха обърнати с дланите една към друга. Бавно и незабелязано опъна пръсти. После, притискайки ги един към друг, нанесе удар в гърлото на Хасан. Той започна да се души и протегна ръка към него. Дясната ръка на американеца се стрелна надолу и сграбчи пистолета. После стреля два пъти в гърдите на Хасан. Докато мъжът се свличаше безшумно на пода, Роджърс се качи в микробуса и се прицели в Махмуд.

— Използвай ме за щит! — извика Пъпшоу.

Майк нямаше намерение да го прави. Но преди да стреля покрай редника, Ибрахим запали двигателя. Микробусът се устреми напред и той падна на пода. Вратата все още беше отворена, а Пъпшоу — завързан за дръжката от външната страна. Редникът увисна на стъпалото и долната част на тялото му започна да се влачи по земята. Махмуд скочи от предната седалка и се хвърли върху Роджърс. Докато американецът се опитваше да насочи пистолета срещу него, сириецът извади ножа си. Майк успя да извие ръката му. Но с невероятна скорост противникът му улови ножа с върха на пръстите си, превъртя го и го хвана от другата страна. Острието отново се насочи към Роджърс, който беше принуден да пусне пистолета, за да се заеме с ножа. Сграбчи Махмуд за китките и с другата си ръка се опита да избие ножа от пръстите му.

Изведнъж Ибрахим натисна спирачките. Борещите се се стовариха върху пленниците, които бяха завързани за седалката. Ибрахим извади пистолета си, изкрещя нещо на Махмуд и се прицели в главата на Роджърс.

Мери Роуз изпищя.

Преди Махмуд да успее да стреля, от равнината се разнесе вой на сирена. Някой от патрулите бе чул изстрела. Без да се колебае, Ибрахим включи на скорост. Когато стигнаха до тялото на Хасан, той изскочи навън и го издърпа в микробуса. Мъжът беше мъртъв. Очите му бяха широко отворени и невиждащи. Ризата му беше опръскана с кръв.

Терористите започнаха да обсъждат нещо — вероятно дали да убият Роджърс. Макар да трепереше от гняв, Ибрахим явно реши, че и един изстрел само би издал на турците местонахождението им.

Махмуд издърпа зашеметения и окървавен Пъпшоу в микробуса и отново го завърза за стола, а Ибрахим ритна Майк в главата и го завърза за крака на стола. После седна зад волана и настъпи газта. Микробусът потегли.

Докато пътуваха, Махмуд нанесе няколко удара на Роджърс. Всеки път, когато го удряше по челюстта, плюеше в лицето му. После грабна ръкавиците и излезе да среже бодливата тел. Направи го бързо и уви краищата около стълба.

Роджърс погледна през стичащата се в очите му кръв и видя, че Сондра се опитва да се освободи.

— Недей — каза й, едва движейки подутите си устни, и бавно поклати глава. — Трябва да оцелееш… за да ги водиш.

Махмуд сряза и последната жица. Ибрахим отново настъпи газта и микробусът премина границата. После спря, за да вземе Махмуд. Той явно бе решил, че е наказал достатъчно Роджърс и се отпусна на седалката. Седеше мълчаливо, а Ибрахим шофираше в нощта.