Бойни действия

13.

Понеделник, 17:55

Огюзели, Турция

Ибрахим и радистът Хасан стояха на ветровитата равнина, а Махмуд бе коленичил между тях. На раменете им бяха преметнати чешки автомати „Самопал“, а в кобурите на коланите — трийсет и осем милиметрови „Смит и Уесън“. Имаха и ловджийски ножове.

Ибрахим държеше оръжията на брат си, който се кланяше до земята. По смуглото лице на по-възрастния мъж се стичаха сълзи, а гласът му беше дрезгав, докато цитираше Свещения коран:

— Той изпраща пазители, които да се грижат за теб и да отнесат душата ти, когато смъртта те вземе…

Само преди няколко минути Валид бе оставил тримата си спътници, раницата и оръжията на този безплоден хълм. Беше дал на Махмуд златния си пръстен, който представляваше две сребърни ками, кръстосани под една звезда. Пръстенът го идентифицираше като водач на групата. После отново излетя с хеликоптера и се отправи към язовира. Стремглаво спускайки се в бушуващите води, той се остави да бъде погълнат. Изригналият гейзер за миг отбеляза мястото на смъртта му. После тримата оцелели с ужас видяха как водите отнесоха останките от хеликоптера.

Валид се беше пожертвал, защото това беше единственият начин да заличи хеликоптера от турските радари. Да запази живота на останалите, за да продължат борбата на Кюрдската работническа партия.

Махмуд довърши молитвата, но не се надигна.

— Защо ти, Валид? — тихо и тъжно попита той. — Ти беше нашият водач, нашата душа.

— Махмуд — прошепна Ибрахим, — скоро, ще пристигнат патрулите. Трябва да тръгваме.

— Можеше да ми покажеш как се управлява хеликоптера — продължи брат му. — Моят живот не беше важен колкото твоят. Кой ще води хората сега?

— Махмуд — настоятелно изрече младият мъж. — Моля те. Ти ще ни водиш. Той ти даде пръстена.

— Да — отговори Махмуд и кимна. — Аз ще ви водя. Такова беше предсмъртното желание на Валид. Имаме още много работа.

Ибрахим никога не бе виждал брат си обзет от такава скръб и гняв. А после му хрумна, че вероятно Валид е искал да постигне и този ефект — да разпали огъня на омразата в сърцата на бойците си.

Махмуд стана и той му подаде парабела и един пистолет трийсет и осми калибър.

— Благодаря, братко — рече Махмуд.

— Според Хасан — тихо и уверено каза Ибрахим — до вечерта можем да стигнем до Шанлъ Урфа. Ще останем в предпланините и ще се скрием, ако се наложи. Или ще хванем някоя кола или камион.

Махмуд се обърна към Хасан, който стоеше на почтително разстояние.

— Няма да се крием — заяви той. — Ясно ли е?

— Да — едновременно отговориха двамата.

— Води ни, Хасан — рече Махмуд. — И нека Светия Пророк да ни заведе у дома… и при нашите врагове.