Бойни действия

45.

Вторник, 14:59

Дамаск, Сирия

Двата джипа се носеха към „Сук ал-Базурийе“. Когато наближиха, Махмуд видя, че от прозорците на югоизточната страна на двореца се издига дим. Той се усмихна. На североизток и югозапад кюрдите вече заемаха позиции по стената и стреляха срещу полицията. Туристи, купувачи и търговци от Стария град бягаха във всички посоки и засилваха хаоса. Десетките кюрди знаеха кои са целите им. Що се отнасяше до полицията, всеки от стотиците тичащи, ходещи или пълзящи хора можеше да е враг.

Махмуд се изправи. Искаше хората му да го видят, да видят колко е горд. След десетилетия на очакване, години на надежда и месеци на планиране свободата най-после беше близо. От радиото в джипа бе научил, че дори днес омразната тайна полиция „Мухабарат“ е спирала заподозрени кюрдски бунтовници и ги е претърсвала за оръжие. Но кюрдите се бяха погрижили за това още преди дни. Някои от оръжията бяха заровени в гробището, други бяха спуснати в реката във водонепромокаеми сандъци. От сутринта бойците на ПКК стояха близо до оръжията си, преструвайки се на оплаквачи или просто излежавайки се край Барада. Но ги бяха взели едва когато взривът даде сигнал за смъртта на тираничния сирийски президент и за началото на нова ера.

Отвсякъде отекваха изстрели. Макар че при започването на атаката Махмуд и неговите агенти трябваше да са точно пред двореца, той не се тревожеше. Хората му се сражаваха храбро и яростно. Вътре верният Акбар не би взривил бомбата, ако не бе сигурен, че ще успее да унищожи поне президента. Той беше турски офицер, кюрд по майка и предан на каузата им. Оставеното в шкафчето му писмо показваше, че по този начин отмъщава за десетилетията на геноцид срещу кюрдите.

Щом Акбар изпълнеше задачата си, човекът на ПКК в помещението за охраната щеше да ликвидира всички агенти, дошли с чуждестранните гости. На Махмуд и хората му щеше да им остане единствено да довършат оцелелите телохранители от президентските сили за сигурност и да блокират двореца. След това той щеше да свали сирийските си дрехи и да съобщи на командир Сиринер да дойде в Дамаск. Сирийските войски бяха съсредоточени на север по турската граница. Ирак използваше момента, за да хвърли носталгичен поглед към Кувейт. Кюрдите от три държави спокойно щяха да стигнат до столицата. Мнозина щяха да бъдат убити, но останалите щяха да минат край заетите с други задачи бойни части. И тогава с обединения глас на десетките хиляди кюрдите щяха да разкажат за престъпленията на сирийците, турците и иракчаните. Щяха да привлекат вниманието на света и тогава кюрдският народ щеше да поиска нещо повече от справедливост. Щеше да поиска своя държава. Някои страни щяха да осъдят методите, които използват, за да постигнат целта си. И все пак от времето на американската революция та чак до създаването на Израел нито една държава не се бе родила без насилие. В крайна сметка другите нации щяха да реагират не на методите, а на справедливостта на каузата им.

Полицаи отскачаха настрани, за да пропуснат джиповете. Офицери отдаваха чест на Махмуд. Сирийската полиция навярно смяташе, че се е изправил, за да им даде надежда и кураж.

„Нека си мислят така“ — каза си той. Беше тук, за да помогне по абсолютно същия начин, по който властите винаги бяха помагали на народа му — с убийства и потисничество.

Джиповете спряха до западната страна на двореца. Последван от войниците си, Махмуд изскочи навън. Десетината мъже изглеждаха величествени, докато вървяха към украсената желязна ограда, без да обръщат внимание на изстрелите. През портата ги пропусна часови, които клечеше зад декоративна мраморна камила. Той не бе от личните сили за сигурност на президента.

— Какво става? — попита Махмуд, докато куршумите облизваха тъмнозелената трева край краката му. Кюрдските бойци знаеха кой е той и нямаше да стрелят по него и хората му.

Часовият се сниши зад камилата, за да избегне прелетелия покрай него куршум, и отвърна:

— Избухна взрив. Идваше от приемната зала в източното крило.

— Къде беше президентът?

— Според нас е бил в залата.

— Според вас? — изръмжа Махмуд.

— Нямаме връзка с вътрешността на двореца още отпреди експлозията — каза часовият. — Тогава един от охраната ни съобщи по радиостанцията, че президентът напуска апартамента си, за да отиде на срещата.

— Един от охраната ви бил съобщил? — повтори водачът. — Значи не от личната гвардия на президента, така ли?

— Не, от охраната на двореца — потвърди часовият.

Махмуд беше изненадан. Когато президентът ходеше някъде, независимо дали в двореца или из страната, охраната му и връзките се поемаха от елитната му гвардия.

— Повикали ли са линейка?

— Не съм чувал такова нещо — отвърна часовият.

Махмуд погледна към двореца. От експлозията вече бяха минали повече от пет минути. Ако президентът бе ранен, щяха да повикат личния му лекар. Вече би трябвало да е тук. Нещо не беше наред.

Махна с пистолет към хората си да го последват и бързо се затича към входа на двореца.