Бойни действия

9.

Понеделник, 16:25

Халфети, Турция

Язовир „Ататюрк“ на река Ефрат е кръстен на Кемал Ататюрк, уважавания политически и военен водач на двадесети век. Примирието, отбелязало завършека на Първата световна война, сложи край и на шествековната отоманска власт в Турция. Но тъй като турците се бяха съюзили с германците — губещата страна, гърците и британците се почувстваха свободни да заграбят части от държавата за себе си. Турците обаче бяха на друго мнение и през 1922 Кемал и армията прогониха натрапниците. Подписаният през следващата година Лозански мирен договор постави основите на съвременна република Турция.

Ататюрк премахна султаната и създаде нова демократична република. Той въведе швейцарската система на законодателство, която замени шериата или ислямското право, и възприе Грегорианския календар. Дори тюрбанът и фесът бяха забранени. Ататюрк даде на жените основни права и приспособи латинските букви към арабската азбука.

В резултат на неговите повсеместни преобразувания в турското общество той си навлече омразата на мюсюлманското мнозинство.

Подобно на всички турци петдесет и пет годишният Мустафа Месид познаваше живота и легендата Ататюрк. Но в момента той не мислеше за Бащата на турците. Като заместник главен инженер на язовира се притесняваше как да не пуска децата да играят на язовирната стена. За разлика от по-зрелищните, високо издигащи се бетонни грамади дигата беше дълга, широка и относително ниска. Сърцевината й представляваше висока глинена колона, обградена с пясък и дебел пласт камъни. Язовири от такъв мащаб обикновено съдържаха петдесет милиона кубически метра вода. Обемът на „Ататюрк“ беше осемдесет и пет милиона. Това нямаше кой знае какво значение за Мустафа. Той не виждаше по-голямата част от водата. Огромният резервоар се виеше и краят му се губеше в мъглявата далечина.

Два пъти всеки ден — в единайсет сутринта и в четири следобед — оставяше двамата си помощници в малката контролна постройка в основата на язовира и отиваше да види дали на стената има деца. По това време те идваха да се гмуркат в хладните води. „Знаем, че тук е безопасно, сахиб — казваха те. — Няма скали и коренища.“ Винаги го наричаха сахиб, собственик, макар той да подозираше, че му се подиграват. Но дори да бяха искрени, пак нямаше да им позволи да плуват в язовира. Направеше ли го, тесният път на върха на стената щеше да се изпълни с деца. После щяха да дойдат и туристите. Скоро върху стената щеше да има повече тежест, отколкото можеше да издържи.

— И после ще обвинят Мустафа Месид, че стената се е срутила и язовирът е наводнил Южен Анадол — каза си, прокарвайки пръсти през дългата си кестенява брада.

Петдесет и пет годишният турчин беше щастлив, че има две големи дъщери. Младите мъже мислеха само за пари. Той гледаше синовете на сестра си и й се чудеше как се оправя с тях. Баща му го изпрати в армията, когато беше на шестнайсет години, защото вечно създаваше неприятности на съседите, учителите и работодателите. Дори в армията — частта му беше разположена на гръцката граница, близо до залива Сарос — повече от всеки друг турчин след самия Ататюрк той правеше труден живота на контрабандистите и агентите, действащи под прикритие. И когато се ожени, горката му съпруга едва издържаше на напрежението.

Мустафа вдигна лице към небето.

— Благословени Боже, мисля, че си създал турците поради същата причина като пчелите — да ходят насам-натам и да работят. И докато го правят, да нарушават покоя на другите и да им създават работа. — Усмихна се горд със своя произход и народ.

Вървеше бързо и туристическите му обувки скърцаха силно по пътеката. Чакълената й настилка беше предназначена да забавя босите крака. Измислил я бе някой инженер, чиито пети не бяха загрубели от ходенето пеша в детството. На колана му беше окачена радиостанция. Изпод козирката на тревистозелената си шапка той погледна на север, после към язовира. Дишаше дълбоко, а топлият ветрец го лъхаше приятно. Сетне погледна десет метра надолу — там, където вълните леко се плискаха в стената. Водата беше развълнувана и бистра и действаше успокояващо. Мустафа спря за миг, за да се наслади на уединението.

И тогава чу шум като от мотоциклет, който идваше от юг. Обърна се и присви очи. От черния път, виещ се по околните хълмове, не се вдигаше прахоляк. Но въпреки това звукът се усилваше.

Изведнъж монотонният шум се превърна в отличителното бръмчене на хеликоптерен двигател. Мустафа се вгледа в синьото небе. Над язовира често прелитаха любители пилоти, макар че напоследък идваха и доста хеликоптери. Кюрдските терористи се бяха установили около езерото Ван и на изток, в планината Арарат, на границата с Иран. Според предаванията по радиото военните ги следяха от въздуха и понякога ги атакуваха.

Над върховете на дърветата се появи малък черен хеликоптер. После се плъзна над зеления балдахин, раздвижвайки листата.

Докато хеликоптерът се спускаше, слънцето се отрази в предното стъкло и за миг заслепи Мустафа. Бръмченето се чуваше все по-ясно.

— Какво ли правят? — зачуди се на глас той.

И когато слънцето се отмести, мъжът разбра какъв е отговорът на този въпрос, но не можа да предприеме нищо.

Хеликоптерът летеше право към центъра на язовира. Един мъж насочи автомат към Мустафа, а от страната на пилота се показа въртящо се оръдие.

— Онези там са откачили! — извика турчинът, обърна се и хукна по пътя, по който беше дошъл.

Хеликоптерът се намираше на по-малко от двеста метра и се движеше бързо. Мустафа усещаше насоченото към него оръжие, така както закаленият в битките войник чувства опасността. Господ шепнеше в ухото му и страхът свиваше стомаха му.

Без да забавя ход, се хвърли във водата. Докато скачаше, чу, че картечницата започна да бълва смърт. Обувките му се напълниха с вода и натежаха и той се опита да ги развърже, благодарейки на Бога, че му е проговорил.

Белите дробове го заболяха. Очите му бяха отворени и той видя куршумите, които свистяха покрай него. Няколко от тях минаха застрашително близо и мъжът се отказа от опитите да събуе обувките си. Доплува до язовирната стена, вкопчи се в пролуките между камъните и се прилепи до наклонената страна. Спря на повърхността на водата и се обърна по корем. Чу приглушения тътен на оръжията, докато хеликоптерът се спускаше надолу. Язовирът под него се разтресе, но поне там Мустафа беше в безопасност. Зачуди се какво правят помощниците му. Стрелбата не беше насочена към тях и той се надяваше, че са добре. Дано мъжете с хеликоптера не минеха втори път. Не знаеше какво целят с тази атака и започна да се страхува за язовира.

Когато повече не можеше да издържа, той се обърна по гръб и показа лицето си над водата. Пое въздух, но веднага го изпусна, защото нещо го удари с все сила в корема.