Бойни действия

15.

Понеделник, 18:58

Шанлъ Урфа, Турция

Лоуел Кофи Втори дремеше на шофьорската седалка в РОЦ, когато телефонът иззвъня. Адвокатът подскочи и се събуди, после намери апарата.

— Тук е подвижният археологически изследователски център — каза той.

— Бенедикт, обажда се Карлтън Найтид.

Лоуел не се беше разсънил напълно, но позна гласа на Майк Роджърс. Освен това много добре знаеше, че собственото му име не е Бенедикт. Всъщност единственият, когото познаваше с това име, беше Бенедикт Арнолд, изменникът, който бе заговорничил, за да предаде Уест Пойнт на британците по време на Американската революция. Тъй като Майк Роджърс нямаше чувство за хумор, сигурно имаше някаква причина да го нарича така. Пък и явно нарочно произнесе неправилно псевдонима Найт.

Всичко това мина за миг през ума на адвоката, който после безгрижно отговори:

— Здрасти, Найтид.

В същото време натисна бутона за запис. Отвори страничния прозорец и щракна с пръсти. Фил Катцен и Мери Роуз ядяха пилето, което сутринта бяха купили от пазара и опекли на лагерен огън. Направи им знак да отидат бързо, но тихо при него. Те оставиха картонените чинии и се втурнаха към микробуса.

— Как вървят нещата? — попита адвокатът.

— Не много добре — отговори Майк. — Бени, с полковника претърпяхме проклета злополука.

— Добре ли сте?

— Горе-долу. Но искам да кажеш на капитан Джон Хокинс да си обира крушите и да се чупи оттам, колкото е възможно по-скоро.

Катцен и Мери Роуз влязоха в микробуса.

— Ще му кажа да го направи — отговори адвокатът и погледна младата жена.

Сетне посочи компютъра и сви пръсти, все едно пише на клавиатурата.

Тя му направи знак, че е разбрала, и седна пред монитора.

— Къде сте? — попита Кофи, макар че не беше необходимо Роджърс да му казва. Мери Роуз и РОЦ щяха да свършат тази работа. Но искаше да даде на генерала възможност да говори и да му съобщи колкото може повече.

— Под ръка ли ти е карта „3-И“ като „извършител“? — попита Майк.

— Да, тук е. Само трябва да я разгърна.

Умът на Лоуел работеше трескаво. Очевидно някой, който разбираше английски, подслушваше разговора. Но този човек не говореше разговорен английски и нямаше представа от американската история. Инак щеше да знае кой е бил Бенедикт Арнолд.

И така, какво иска да каже генералът. Полковник Седен ли беше предателят? Или че самият Майк е бил принуден да издаде местонахождението на РОЦ? При всички случаи имаше предателство и замесени трима човека.

— Готов съм с картата — излъга той.

— Добре — отговори Роджърс. — Намираме се встрани на около шестстотин метра след началото на черния път. От източната страна има хълм. Виждаш ли го?

— Разбира се — отново излъга адвокатът.

— Чакаме ви там.

— Нуждаете ли се от медицинска помощ?

— Само от няколко бинта. И глътка уиски за полковника. Побързайте.

Знаеше, че Роджърс не пие алкохол, и предположи, че някой е ранен.

— Ясно, Карлтън. Ще дойдем — отвърна. След кратко колебание попита: — Сигурен ли си, че ще сте добре, докато пристигнем?

— Мисля, че ще оцелея, Бени.

Кофи затвори и тръгна към Катцен.

— И така — започна той, — от целия разговор разбрах, че Майк и полковникът са заловени от трима човека, които не говорят много добре английски. Явно са прочели „Найт ID3“ като „Найтид“ и го наричат така. Струва ми се, че Седен е прострелян, а генералът е бил принуден да ни се обади. И тъй като той не ругае, мисля, че спомена „проклета“4 злополука съвсем умишлено.

— Изглежда се е натъкнал на типовете, които взривиха язовир „Ататюрк“ — заяви Катцен, който стоеше зад Мери Роуз.

— Или те са се натъкнали на него — каза Кофи.

— Ето — обади се младата жена. — Капитан Джон Хокинс. Според данните, с които разполагаме, той е попаднал в устроена от испанците засада при Вера Крус през 1568.

Фил бавно поклати глава.

— Само Майк Роджърс може да знае такова нещо.

Лоуел се бе наместил на мястото на генерала. Повика Оперативния център по безопасната линия, вградена в компютъра, и рече:

— Мери Роуз, Майк ми каза, че се намират на около шестстотин метра нагоре по черния път. Може ли да видим мястото по-отблизо?

— Веднага — отговори тя и след секунда показа карта на района. — Тръгнали са през пустинята към равнините. Това означава, че са тук. Имаш ли друга информация?

Тя огради с кръгче мястото, където започваше пътят.

— Да — отговори Кофи. — Били до един хълм от източната страна на пътя.

— Виждам го. — Тя показа компютърната релефна карта. — Координатите са север-юг „Д“ и изток-запад „З“. Ще се свържа с Националната разузнавателна служба и ще проверя дали могат да ни пуснат картина.

— Ще дам указания на Пъпшоу и Девон, в случай че трябва да се преместим оттук — рече Катцен.

Лоуел кимна. На екрана се появи знакът на Националния съвет по управление на кризите — официалното име на организацията, макар че никой в Оперативния център не го използваше. Адвокатът написа личния си код и на екрана излезе менюто с всички възможни отдели. Той избра кабинета на директора. Компютърът поиска трите имена на човека, с когото искаше да говори. Тази процедура парираше обажданията на компютърните фанатици, които успяваха да проникнат в програмата. Лоуел написа: „Худ, Пол Дейвид“.

Един компютризиран глас му каза да почака. Почти веднага образът на Стивън Бенет изпълни екрана.

— Добър ден, Кофи — каза той.

— Стив, тук имаме извънредно положение — рече адвокатът. — Трябва да говоря с Пол.

— Ще му кажа.

Лицето на Худ се появи след няколко секунди.

— Какво има, Лоуел?

— Пол, току-що говорихме с Майк. По всичко личи, че е намерил терористите, които търсеше. И, изглежда, те държат него и полковника от турските сили за сигурност като заложници.

— Чакай малко — каза Худ, а изражението му помръкна и гласът му спадна. — Искам и Боб Хърбърт да чуе това.

След няколко секунди екранът се раздели на две. Пол беше от лявата страна, а Хърбърт — от дясната. Оредялата коса на шефа на разузнаването беше разрошена. Изглеждаше по-мрачен и от Худ.

— Говори, Лоуел — каза Боб. — Имаш ли представа какво искат онези негодници?

— Не. Само трябва да отидем там и да вземем Майк и полковника, който тръгна с него.

— Къде са те?

— В равнините.

— Сега ли?

— Незабавно. Майк ни даде ясно да разберем, че трябва да потеглим веднага.

— Това означава, че типовете, които са ги хванали, се нуждаят от превоз, вероятно за да напуснат страната. Може би хеликоптерът, който отвлякоха, е твърде опасен и може да бъде проследен.

— Къде се намират? — попита Худ.

— На около деветдесет минути път оттук — отговори Кофи. — Мери Роуз е във връзка с Националната разузнавателна служба, за да се опита да получи картина на местността.

— Майк каза ли ви точно след колко време трябва да бъдете там? — попита Хърбърт.

— Не — отговори Лоуел.

— Подсказа ли ви с нещо, че онези мръсници знаят за РОЦ?

— Не.

— Това поне е нещо — отбеляза Пол.

— Извинявайте — намеси се Мери Роуз и се обърна. — Стивън Винс казва, че след около две-три минути може да ни изпрати инфрачервена снимка.

— Господ да го благослови — рече Лоуел. — Пол, Боб, чухте ли това?

— Да — отговори Худ.

— Майк каза ли още нещо, Лоуел? — попита Хърбърт.

— Не много. Струва ми се, че не изпитваше болка и напрежение. Предаде информацията спокойно, използвайки уклончиви намеци за Бенедикт Арнолд и за някакъв английски капитан, за когото разбрахме, че е попаднал в засада. Опитваше се да каже, че е бил принуден да ни се обади, и ни предупреждаваше да внимаваме.

— Онези негодници искат заложници — каза Хърбърт. — Ако не стреляме, може би и те няма да го направят.

— Искаш да кажеш, че трябва да ги качим? — попита Худ.

— Само ти съобщавам фактите.

— Ако зависеше от мен, щях да ги застрелям, но за съжаление не съм там.

— Пъпшоу и Девон готови ли са да потеглят?

— Те се хранеха, когато Майк се обади — отговори Кофи. — В момента Фил им дава указания. Какво да правим с турското правителство? Силите за сигурност ще ни потърсят, когато техният човек не се обади.

— Нали ти преговаря с тях — каза Пол. — Доколко сме длъжни да им казваме?

— Зависи какво ще решим. Ако започнем да стреляме, ще нарушим около двайсетина международни споразумения. Убием ли някого, ще загазим. Ако пък е турчин, здравата ще загазим.

— Ами ако застреляме терористите, които взривиха язовира? — попита Худ.

— Ако съумеем да го докажем и споделим заслугата с турските сили за сигурност, вероятно ще бъдем герои — отговори адвокатът.

— Ще наредя на Марта да се свърже с тях, да им обясни каква е работата и да им каже да не вдигат шум.

— Лоуел, Майк не им е обещал определен вид транспорт, нали? — попита Хърбърт.

— Доколкото знам, не.

— Това означава, че ако отидете там с РОЦ, ние ще можем да ви проследим. Ако нямаме сателитен образ, ще мога да слушам по компютърната връзка.

— Няма да стане — обади се Катцен. — Мисля, че Мери Роуз ще трябва да блокира техническото осигуряване.

— Не съм съгласен — възрази Боб. — Така ще останете…

— Картината ще се появи всеки момент — прекъсна го Мери Роуз. — Националната разузнавателна служба ще я изпрати и на теб, Пол.

Точно след секунда и половина мониторите се изпълниха със зеленикавата картина, показваща мястото, описано от Роджърс.

— Ето я — каза Хърбърт.

Роджърс седеше до мотоциклета. Ръцете му явно бяха завързани за кормилото. Краката му също бяха вързани. Полковникът от турските сили за сигурност лежеше по корем, а ръцете му бяха извити зад гърба. До тях седеше един мъж и пушеше. На коленете му имаше автомат.

— Живи са — рече Худ. — Слава богу!

В същия миг влязоха Катцен, Пъпшоу и Девон. Застанаха между двата компютъра и се вгледаха в мониторите. Кофи се наведе към екрана.

— Виждам само трима човека.

— Може би Майк е искал да каже, че са само трима — предположи Пол.

— Не — възрази адвокатът. — Той ми каза, че имало трима извършители. Мога да ви пусна записа, но съм сигурен, че това бяха думите му.

— Другите двама може да са на пост — рече Хърбърт. — Сигурно са отишли да видят кой ще дойде. Да се уверят, че Майк не е повикал кавалерията или нещо подобно.

— Дори да наблюдават пътя — каза Пол, — ние разполагаме с двама командоси, за които вероятно не знаят. Ако мислят, че Майк е някой посредствен таен агент, похитителите може и да не очакват въоръжен ескорт. Особено такъв, който знае с какво ще се сблъска.

— Това ни връща към въпроса, дали да отидат с РОЦ — рече Боб. — Аз продължавам да мисля, че трябва да оставите всички уреди да действат. Какво ще кажеш, Пол?

Худ се замисли за миг.

— Ти си против, нали, Фил?

— Ако с нас се случи нещо, всичко ще попадне в техните ръце — отговори той.

— Пол, от юридическа гледна точка може да имаме проблеми — намеси се Кофи. — Географският ни терен беше много внимателно очертан от турците и от Конгреса.

— Исусе! — извика Хърбърт. — Майк е заложник, а вие говорите за юридически ограничения.

— Има и още нещо — продължи Фил. — Командосите. Може да ги видят, ако наблюдават микробуса. Ако демонтираме част от оборудването, можем да ги скрием в отделението за батериите.

— Какво мислите по този въпрос, редници? — попита Хърбърт.

— Идеята ми харесва, сър — отговори Пъпшоу. — Ще се скрием.

Худ попита дали всички са разгледали снимката и добави:

— Добре. Ще отидете там с блокиран РОЦ. Кой ще ръководи операцията?

— Не можем да я наречем военно спасителна — отбеляза Кофи. — За това е необходимо одобрение от Конгреса, което няма да стигне навреме. Ето защо поне за официалните документи операцията трябва да бъде ръководена от цивилен човек.

— Съгласен съм — рече Пол. — Командосите се скриват, но въоръжени. И така, кой ще ръководи операцията?

Никой не отговори. Лоуел огледа трите лица на осветения в зелено екран и без ентусиазъм каза:

— Предполагам, че избраникът съм аз. Нали съм най-възрастен.

— С два дни си по-голям от Фил — отбеляза Боб. — По дяволите, Лоуел, ти никога не си стрелял. Катцен поне го е правил.

— Само за да плаши тюлени — рече Кофи. — Не е стрелял по хора. Ето защо и двамата сме непорочни.

— Не и аз — обади се Мери Роуз. — Когато бях в окръг Колумбия, един път седмично стрелях в клуба на Мъри стрийт в Манхатън. А веднъж извадих пистолет на един тип, който нахлу в спалнята ми. Не ме интересува кой ще ръководи операцията, но ще участвам в нея.

— Благодаря, Мери Роуз — каза Худ. — Фил, ти си ръководил онези псевдовоенни лудории на Грийнпийс, нали?

— Съвсем псевдо — ухили се Катцен. — С незаредени ловджийски пушки. Бил съм три пъти във Вашингтон, два пъти във Флорида и два пъти в Канада.

— Мислиш ли, че ще можеш да ръководиш тази операция?

— Щом трябва, ще го направя.

— Не исках да чуя това — озъби се Худ. — Ще можеш ли да поемеш командването?

Катцен се изчерви.

— Да — отговори той и погледна решителните лица на Мери Роуз и на двамата командоси. — По дяволите, мога да го направя.

— Добре — рече Пол. — Лоуел, предпочитам ти да останеш. Каквото и да се случи, някой трябва да бъде на мястото, за да изглади нещата с турското правителство. Ти си най-подходящият за тази работа.

— Няма да се опитам да променя решението ти — отговори Кофи, погледна спътниците си и после наведе глава. Макар че беше предложил да отиде, той получи заповед да остане и се чувстваше като страхливец. — Но за да бъдем точни спрямо мисията, нека да видим как изглеждат нещата, преди да пристъпим към действие.

— Добре — съгласи се Худ. — Ти ще се обадиш.

— Много ти благодаря — намръщи се Кофи.

— Пол, нали съзнаваш — намеси се Хърбърт, — че осъществявайки тайно една цивилна операция, дълго време ще бъдем внимателно следени от Турция и от Конгреса. При това, ако всичко мине благополучно. Но ако се провалим, ще се наложи да изработваме регистрационни номера за колите на правителството.

— Разбирам — каза Худ. — Но освобождаването на Майк е единствената ми грижа.

— Има и още нещо — продължи Боб. — Нашите източници от Анкара съобщават, че Президентският съвет и кабинетът на Турция ще се срещнат, за да мобилизират военните. Искат да предотвратят по-нататъшни атаки. РОЦ може да се натъкне на някои доста буйни патрули.

— След като изключим батериите, ще можем да разчитаме само на очите и ушите си — рече Катцен. — Но ще ги държим отворени.

— Ще проверя дали Винс ще може да ви наблюдава чрез спътника — каза Хърбърт.

— Благодаря на всички — рече Худ. — А сега, ако ме извините, ще се обадя на сенатора Фокс, за да не разбере какво става от някой от бюрото на „Вашингтон Поуст“ в Анкара.

Той изключи образа си. След като каза, че ще разбере с какво разполагат разузнавателните агенции за атентата срещу язовира, Хърбърт също се извини.

Когато екипът на РОЦ остана сам, Катцен потърка ръце.

— И така, Мери Роуз, би ли направила разпечатка на картината на местността? Ти ще шофираш. Сондра, Уолтър… ние тримата ще проведем стратегическо съвещание относно информацията от Националната разузнавателна служба — каза, сетне се обърна към Кофи и протегна ръка. — А що се отнася до теб, пожелай ни късмет и иди да изядеш моята порция от пилето.

Адвокатът ги погледна и се усмихна.

— Желая ви късмет. Наистина ще се нуждаете от него.

— Защо мислиш така? — попита Фил.

— Защото аз мога да се оправя с турците и по телефона — отговори и пое дълбоко дъх. — Идвам с вас.