Бойни действия

34.

Вторник, 11:43

Долината Бекаа, Ливан

Като малко момиче Сондра Девон често помагаше на баща си Карл в кухнята на апартамента им в Саут Норуок, Кънектикът. През деня той управляваше ресторант за хамбургери край изключително оживения Поуст Роуд. Вечерно време смесваше различни съставки в опит да открие рецепта за десертен крем, който да е по-вкусен от всичко друго на пазара. След двугодишни усилия получи лек сладолед, който жена му продаваше през уикендите на игрите на малката лига и на карнавалите. Година по-късно той напусна работа и отвори будка за сладолед край шосе 7 в Уилтън, Кънектикът. Две години по-късно откри втората си будка. Няколко месеца преди Сондра да постъпи във военновъздушните сили на САЩ баща й отвори дванайсетото си заведение „Сладоледът на Карл“ и беше обявен за афроамериканския бизнесмен на годината в Кънектикът.

Като наблюдаваше вечерно време баща си, десетгодишното момиченце се научи на търпение. Научи се също на вглъбеност и спокойствие. Той работеше съсредоточено като художник и не обичаше да го разсейват. Сондра постоянно си спомняше един случай, когато по лицето на Карл полепна толкова много пудра захар, че заприлича на мим. Тя седеше на малката дървена кухненска маса в продължение на почти цял час, въртеше дръжката на уреда за сладолед и сдържаше смеха си. Ако се разсмееше, баща й дълбоко щеше да се обиди. През този сякаш безкраен час момичето седеше със затворени очи и мислено си пееше — която и да е от четирийсетте най-добри песни на месеца, стига да можеше да отклонява мислите й от баща й.

Това не беше малката й кухничка в Саут Норуок. Мъжът пред нея не бе баща й. Но Сондра отново се почувства малка и безпомощна, когато извиха ръцете й зад гърба и ги закопчаха с белезници за високата до кръста й желязна халка. Пред нея, от другата страна на пещерата, с ловджийски нож разрязаха ризата на Майк Роджърс. Ръцете му бяха вдигнати нагоре и белезниците му бяха закачени за халка, висяща от каменния таван. Пръстите на краката му едва докосваха земята. Сякаш размислил, мъжът направи с ножа си кървави тънки мустачки над горната му устна.

На светлината на единствената крушка на тавана Сондра виждаше лицето му. Той гледаше в нейната посока, макар и не към нея. Докато кръвта се стичаше в устата и по брадичката му, Майк се бе замислил за нещо — може би спомен? Стихотворение? Сън? В същото време очевидно насочваше енергията си към онова, което го очакваше.

Няколко минути по-късно се появиха двама мъже. Първият носеше малка газова горелка. Синьо-белият пламък вече съскаше. Другият вървеше с господарска походка. Държеше ръцете си зад гърба и светлите му очи се местеха от Роджърс към Сондра и обратно. В погледа му нямаше угризение, нито похот. Само чувство за хладна решителност.

Мъжът спря с гръб към нея.

— Аз съм командирът — каза с дълбок глас, в който се долавяше лек акцент. — Името ти няма значение за мен. Няма значение и ако умреш. От значение е единствено да ни кажеш всичко, което знаеш, за действието на колата ти. Ако не го направиш бързо, ще умреш тук и ние ще се прехвърлим на младата дама. Тя ще изтърпи друго наказание… — много по-унизително. Когато свършим с нея, ще се прехвърлим на следващия от групата ви. Ако решиш да ни помогнеш, ще те върнем в килията ти. Въпреки че си убил един от хората ни, ти си постъпил така, както би постъпил всеки добър войник. Няма да те наказвам и ще бъдеш освободен веднага щом това може да се уреди. Искаш ли да ни кажеш каквото знаеш?

Роджърс не отвърна.

— Разбрах, че в пустинята си издържал на запалка — продължи мъжът. — Много добре. Значи знаеш какво те очаква този път — ще горим ръцете и гърдите ти. После ще ти свалим панталоните и ще продължим надолу по краката ти. Ще крещиш от болка. Сигурен ли си, че не искаш да говориш?

Роджърс продължаваше да мълчи. Командирът въздъхна, после кимна на мъжа с горелката. Той пристъпи напред, насочи я към лявата подмишница на пленника и бавно я приближи към него.

Генералът стисна зъби, очите му се разшириха и краката му отскочиха от земята. След секунди миризмата на изгорели косми и плът направи тежкия въздух още по-гаден. Сондра трябваше да диша през устата, за да не повърне.

Командирът се обърна към нея и запуши устата й, за да я накара да диша през носа. В същото време натискаше брадичката й нагоре, за да не може да го ухапе.

— От опит зная — рече той, — че един от групата винаги ни казва каквото искаме да научим. Ако сега проговориш, можеш да спасиш всички. Включително този мъж. Твоят народ е бил потиснат. И все още е. — Свали ръката си. — Как можеш да не съчувстваш на положението ни?

Сондра знаеше, че не би трябвало да разговаря с насилниците. Но той й бе оставил вратичка и тя трябваше да се опита да се разбере с него.

— На положението ви, да. Но не и на това.

— Тогава можеш да го спреш. Ти не си археолог, ти си войник. — Той се обърна към Роджърс. — Този човек е опитен. Виждам го. Чувствам го. — Пристъпи по-близо към нея. — Не ми е приятно да правя това. Кажи ми всичко. Помогни ми и ще помогнеш на него. Ще помогнеш на моя народ. Ще спасиш човешки животи.

Сондра не каза нищо.

— Разбирам — рече командирът. — Но няма да допусна ежедневно да умират десетки жени и деца, защото други не одобряват нашата култура, нашия език, нашата форма на исляма. Стотици от народа ми са в сирийски затвори, където са подложени на мъчения от Мухабарат, тайната полиция. Сигурно можеш да разбереш желанието ми да им помогна?

— Разбирам и ти съчувствам. Но жестокостта на други не оправдава вашата.

— Това не е жестокост — възрази той. — Аз не искам да го правя. Измъчвали са ме. Страдал съм в продължение на часове с електрически проводници, вкарани в тялото ми така, че да не остават следи. Мъртвото животно, увесено на врата ти в пълна с гореща пара килия не остава следи. Нито мухите, които то привлича, или пък повръщането, което предизвиква. Цяло турско подразделение изнасилва жена ми, докато не умря. Намерих трупа й на хълмовете. Бяха я мъчили по начини, които надявам се, са по-ужасни, отколкото можеш да си представиш. — Погледна към Роджърс. — Други нации са правили половинчати опити да ни помогнат. Специалният пратеник на Съединените щати се опита да събере в Ирак враждуващите фракции на талибаните и барзаните. Нямаше нито пари, нито оръжия за тях. И не успя. Военновъздушните сили на САЩ се опитаха да попречат на Ирак да бомбардира кюрдите на север. Успяха и затова иракчаните просто отровиха водоизточниците им. Военновъздушните сили не можеха да попречат на това. Дойде време да си помогнем сами. Един от нас да поведе всички ни.

„Ето защо не трябва да разговаряме с тях“ — помисли си Сондра. Думите на мъжа бяха съвършено логични. И кюрдът бе прав за едно. Някой навярно щеше да проговори. Но не можеше да е тя. Беше положила клетва за вярност и в нея се казваше, че трябва да се подчинява на заповеди. Роджърс не искаше Сондра да говори. Тя щеше да се подчини. Защото да живее с този позор щеше да е по-лошо от смъртта.

Сондра продължаваше да гледа към командира, докато белезниците на генерала дрънчаха в желязната халка. След минута горелката бе преместена от другата му страна. Този път при докосването на пламъка той подскочи. Тя също. Роджърс вече не стискаше зъби толкова силно. Устата му се отвори, той разтвори очи и тялото му се разтърси. Но не викаше.

Командирът спокойно наблюдаваше изтезанието. Другият мъж премести горелката откъм гърба на генерала. Той се изви, разтърси се и затвори очи. Устата му широко се отвори и дълбоко от гърлото му се разнесе хриптене. Веднага щом осъзна това, Роджърс стисна устни.

Макар че от очите й бликнаха сълзи и че страхът бе пресушил устата й, жената продължаваше да мълчи.

Изведнъж командирът каза нещо на арабски. Мъчителят отстъпи назад от Роджърс и изключи горелката. Сиринер се обърна към Сондра и се усмихна.

— Ще ти дам няколко минути да си помислиш, без да се налага да гледаш мъките на твоя приятел. На твоя приятел… или старши офицер? Няма значение. Помисли за хората, на които можеш да помогнеш. На твоите и на моите. Моля те да си помислиш за германския народ по време на Втората световна война. Кои са били патриотите — онези, които са изпълнявали заповедите на Хитлер, или другите, които са постъпили както трябва?

Командирът зачака. Сондра не отговори и той се отдалечи. Мъчителят го последва.

Когато стъпките им заглъхнаха, тя погледна към Роджърс. Той бавно вдигна глава и нареди:

— Не казвай… нищо.

— Зная — отвърна Сондра.

— Ние не сме нацистка Германия — задъхано каза той. — Тези хора… са терористи. Те ще използват РОЦ, за да убиват. Раз… разбираш ли?

— Разбирам.

Главата на Роджърс отново клюмна. Сондра през сълзи погледна към тъмните, кървящи изгаряния под вдигнатите му ръце. Той беше прав. С взривяването на язовира тези хора бяха убили хиляди хора. И щяха да убият още повече, ако успееха да използват РОЦ, за да следят придвижването на бойните части или да подслушват комуникациите им. Кюрдите бяха потиснати, но дали щяха да са по-добре под управлението на диктатор като този? Той бе страдал много, но въпреки това гореше пленници живи и ги държеше в ями, за да постигне своето. Ако беше сириец, щеше ли да търпи турските кюрди? Ако бе турчин, щеше ли да търпи иракските кюрди?

Не знаеше. Но щом Майк Роджърс беше готов да умре, тя също щеше да го направи.

И тогава чу завръщащите се стъпки. Видя, че генералът диша дълбоко, за да събере куража и твърдостта си. Сондра опъна белезниците и й се прииска да можеше поне да загине в бой с насилниците.

Мъчителят се върна без командира. Той включи горелката и отново се приближи до Майк Роджърс. Насочи пламъка към гърдите му, сякаш печеше скара.

След като отметна глава назад и дълго се бори, за да задържи зъбите си стиснати, генералът най-после закрещя.