Бойни действия

39.

Вторник, 13:45

Долината Бекаа, Ливан

Фалах беше вървял през по-голямата част от нощта и преди изгрев малко бе поспал. Слънцето беше негов будилник и винаги можеше да разчита на него. А мракът го криеше. Той също не му бе изменял.

За щастие не се нуждаеше от много сън. Като дете в Тел Авив чувстваше, че пропуска нещо, когато спи. Като юноша се боеше да не пропусне нещо след залез-слънце. А като възрастен имаше толкова много работа през нощта.

„Някой ден всичко ще ти се върне тъпкано“ — помисли си.

След като го откараха до ливанската граница, Фалах успя да измине първата част от пътуването си без почивка. Това беше двайсет и седем километровото разстояние до началото на Бекаа. Там откри маслинова горичка, достатъчно отдалечена от черния път. Покрит с паднали листа за топлина и укритие, Фалах виждаше ливанските планини на запад и подножията на Антиливанската верига на изток. Бе се погрижил мястото да е така разположено, че лъчите на изгряващото между върховете слънце да го целунат, преди да огреят планините и да събудят другите в долината.

Всъщност всяко село в Сирия и Ливан имаше различен стил на обличане. Наметалата, робите, панталоните и полите с характерни мотиви, цветове, ленти и украшения тук бяха по-разнообразни, отколкото където и да е другаде на света. Някои от стиловете се основаваха на традицията, други — на функционалността. Сред кюрдите, които живееха в южната част на долината, единствената традиционна дреха беше кърпата за глава. Преди да напусне Тел Неф, Фалах бе влязъл в „килера“ — натъпкана догоре гардеробна — за да се облече за ролята си на пътуващ селскостопански работник. Беше си избрал дрипава черна роба, черни сандали и характерна черна твърда кърпа за глава. Взе си също тежки слънчеви очила в черни рамки. Под износената, свободна роба носеше на кръста си стегнат гумен колан, на който бяха закачени две торбички. В едната, на десния му хълбок, имаше фалшив турски паспорт с кюрдско име и адрес в кюрдско село. Сега се казваше Арам Тунас от Семдинли. В торбичката носеше и малка радиостанция.

В другата имаше четиридесет и четири милиметров револвер „Магнум“, взет от кюрдски затворник. В торбичката до радиостанцията носеше кодирана карта, отпечатана с органично мастило върху сушена агнешка кожа. Ако го хванеха, щеше да я изяде. Освен това му бяха дали парола, по която да го познае всеки от американската спасителна група. Това беше изречението, произнесено от Моисей в „Десетте Божи заповеди“: „Аз ще се заселя в тази земя“. Боб Хърбърт бе решил, че паролата за тази мисия в Близкия Изток трябва да е нещо свещено, но не от Корана или от Библията, което някой би могъл да произнесе случайно. После, когато го попитаха за името му, трябваше да каже, че е шейх на индийците. Ако го заловяха и изтръгнеха паролата чрез мъчения или наркотици, имаше голям шанс да не се сетят да го питат за втората част. Така самозванецът щеше да се издаде, като съобщеше на американците името от паспорта на Фалах.

На лявото си рамо беше преметнал голям мях за вода от кравешка кожа, а на дясното — платнена торба с чисти дрехи, храна и ВАП — войскови аудиоприемник. Устройството се състоеше от малка, сгъваема параболична антена, аудиоприемник/предавател и компактен компютър, който съдържаше дигитално записващо устройство и филтърна програма, основана на принципите на Доплеровия ефект. Той позволяваше подбор на звуци успоредно или на пластове. При натискането на един от бутоните на миниатюрната клавиатура първият получен сигнал отстъпваше мястото си за следващия. Ако акустиката позволяваше, ВАП можеше да се чува зад ъгли. Аудиоданните можеха също да се записват за по-късно излъчване.

По-малко от пет минути след събуждането си Фалах се наведе над един поток и всмука вода през ментова сламка. Докато се наслаждаваше на студената вода, радиостанцията му завибрира. Уредът можеше да се настрои и да звъни. Когато обаче работеше под прикритие или търсеше противник, който можеше да се крие навсякъде, това не беше желателно.

Приклекнал, той дъвчеше сламката, докато говореше. Никога не сядаше на открито. При опасност така много по-бавно можеше да се изправи на крака.

— Ana rahgil achmel muzehri — каза той на арабски. — Аз съм фермер.

— Inta mineyn? — попита събеседникът му. — Откъде си?

Фалах позна гласа на старши сержант Вилнай също както той със сигурност го беше познал. Въпреки това двамата размениха паролите като мярка за сигурност.

— Ana min Beirut — отвърна Фалах. — От Бейрут съм. — Ако бе ранен, щеше да отговори „Ana min Hermil“. А ако го бяха пленили, паролата щеше да е „Ana min Tyre“.

Веднага щом каза, че е от Бейрут, старши сержант Вилнай произнесе:

— Осем, шест, шест, десет, нула, двеста и седемдесет.

Фалах повтори числата. После извади картата от торбичката си. Долината беше разделена на квадрати. Първите две числа означаваха конкретен квадрат. Втората двойка показваха точното място. Последните се отнасяха до вертикалното разположение. Те означаваха, че пещерата, която търси, се намира на двеста и седемдесет метра от една скала, навярно край път.

— Виждам я — отвърна. Не само че я виждаше, но това беше съвършеното място за военна база. От другата й страна имаше клисура, в която спокойно можеха да кацат хеликоптери и да се провеждат учения.

— Иди там — нареди Вилнай. — Разузнай и сигнализирай при положителен резултат. После чакай.

— Ясно — каза младежът. — Sahl.

„Sahl“ означаваше „лесно“ и това бе неговият индивидуален код за край на разговора. Беше го избрал, защото в него се криеше ирония. Поради отличните му постижения началниците му постоянно го упрекваха, че се е спрял на тази дума, защото е истина. В резултат не преставаха да го заплашват, че ще му поставят по-опасни задачи. И той ги предизвикваше да го направят.

Прибра радиостанцията и проучи картата. После изпъшка. Пещерата, която търсеше, се намираше на двайсетина километра разстояние. Като имаше предвид наклона на хълмовете и пресечения терен и като си оставеше време за кратка почивка, за да стигне дотам, щяха да му трябват приблизително пет и половина часа. Знаеше също, че веднага щом влезе в долината, няма да може да използва радиостанцията си. За да се свърже с Тел Неф, щеше да му се наложи да прибегне до ВАП.

Той изплю сладката сламка, която дъвчеше, и си взе още няколко за по-късно. Прибра ги в дълбокия маншет на робата си и пое на път. Докато вървеше, изяде картата за закуска.

Фалах не беше във форма. Когато малко след пладне стигна до пещерата, едва движеше краката си и някога твърдите му пети се бяха разкървавили. Бяха му излезли големи мазоли. Тялото му лепнеше от пот. Но стигнал до целта си, забрави всичко това. През гъстия шубрак виждаше редици дървета и отвор на пещера. На полегатия черен път между дърветата и пещерата стоеше белият микробус. Беше покрит с маскировъчен брезент и го пазеха двама мъже с полуавтоматични пушки. Около половин километър нататък от пътя имаше отклонение, което водеше зад планината.

Фалах приклекна зад голям камък на около триста и петдесет метра от там. Свали от рамото си платнената торба и изкопа малка дупка, като внимателно събра пръстта на купчинка до нея. Огледа се за по-голяма туфа трева. След като намери, израелецът я изрови и я намести върху купчината пръст.

После насочи вниманието си към пещерата. Тя се намираше на двайсетина метра нагоре по скалата, точно над дърветата. До нея можеше да се стигне единствено по черния път. Бързо огледа терена. Знаеше, че около шубраците са заровени мини, макар че нямаше проблем да открие точното им местоположение. Когато пристигнеше „Страйкър“, просто щеше да се предаде на кюрдите. Те щяха да дойдат и да го вземат. Пътят, по който минеха, щеше да е безопасен.

Докато наблюдаваше, видя някакъв мъж да излиза от пещерата. Беше облечен в риза цвят каки и къси панталони. Следваше го човек, насочил пистолет към гърба му. Имаше и още някой, който обаче не излезе навън. Той стоеше в сенките на входа и гледаше. Пленникът се насочи към микробуса.

Фалах отвори платнената торба и извади трите части на ВАП. Компютърът бе малко по-голям от аудиокасета. Агентът го остави на скалата. После извади сателитната антена. Сгъната, тя имаше големината и формата на малък чадър. При натискането на специалния бутон черната антена се разтваряше също като чадър. Натисна второ копче и от другата й страна изскочи тринога. Фалах я остави на скалата и я включи в компютъра. После извади слушалките. Свърза и тях, включи уреда и премери на око разстоянието до пещерата. След като се справи с фината настройка — на трийсет сантиметра от входа — той се заслуша.

Чу, че пред пещерата разговарят на турски. Нареди на компютъра да премине на следващия пласт. Някой приказваше на сирийски.

— … се предвижда? — попита мъжки глас.

— Не зная — отговори друг. — Скоро. Обещал е командира им на Ибрахим, а жената — на лейтенантите си.

— И ние пак ще останем на сухо? — изропта трети.

Очевидно ставаше дума за сътрудничество между турски и сирийски кюрди, помисли си Фалах. Това не го изненадваше. Просто беше доволен. Когато свършеше тук, щеше да прати записите в Тел Неф. Оттам щяха да ги препратят във Вашингтон. Американският президент навярно щеше да информира Дамаск и Анкара. Разговорът също свидетелстваше, че тук пазят и други пленници. Преди да се свърже с Тел Неф, реши да провери по-надълбоко в пещерата.

Продължи да подслушва на пластове от три метра. Чу други разговори на сирийски и турски. Накрая попадна на английски. Звукът бе приглушен и трудно можеше да се разбере нещо. Ако се съдеше по начина, по който действаха на хълмовете, кюрдите сигурно държаха пленниците в ями. Все пак успя да долови няколко думи.

— Предателство… по-скоро ще умра.

— … ще е.

Той послуша още няколко минути, после вкара в компютъра нови координати. Стабилно монтирана върху триногата си, сателитната антена започна да се върти. Израелският комуникационен спътник, с който трябваше да се свърже, се намираше в геостационарна орбита точно над Ливан и Източна Сирия.

Докато чакаше антената да установи връзка, един от арабите изскочи от микробуса и припряно се приближи до тъмната фигура на входа на пещерата.

Фалах прекъсна програмата и саморъчно върна антената в предишното й положение. После въведе разстоянието в компютъра.

— … вътре включи един компютър — казваше мъжът от микробуса. — Оказва се, че някъде наблизо има сателитна антена.

Човекът в сенките спокойно попита къде точно.

— На югозапад — отвърна другият, — в обсег от четиристотин и петдесет метра…

Не му трябваше повече. Знаеше, че няма начин да избяга от кюрдите, нито можеше да се бие с тях. Оставаше му една-единствена възможност. Изруга и натисна бутона, с който прати безшумен сигнал в базата. После сгъна антената и триногата и напъха целия уред в дупката, която беше изкопал. Бръкна в торбичката на кръста си и извади радиостанцията, след което също я постави при ВАП. Накрая си събу сандалите, сложи вътре и тях, зарови дупката и я покри с чима. Освен ако специално не я търсеха, никой нямаше да я забележи. Взе платнената си торба и запълзя на североизток. Докато се придвижваше към пещерата, видя повече от дванайсет кюрдски войници да изскачат от нея. Те се пръснаха в колони по трима, като предпазливо избягваха мините.

Израелецът внимаваше да пълзи най-вече по трева и камък, за да оставя колкото може по-малко следи. Когато се отдалечи на стотина метра от предишната си позиция, младежът остави торбата на земята до себе си и нахлузи втория си чифт сандали, така че стъпките му да се различават от онези около скалата. После нарами багажа си и се затича, като си припомняше подробностите от живота на Арам Тунас от Семдинли.