Бойни действия

63.

Сряда, 21:37

Лондон, Англия

По време на престоя си в Лондон на път за Вашингтон Пол Худ се свърза с Майк Роджърс. Генералът се готвеше да напусне лазарета в Тел Неф и да се присъедини към командосите от «Страйкър» за полета към столицата.

Мъжете проведоха кратък, необичайно напрегнат разговор. Независимо дали се страхуваше да не даде воля на яростта, разочарованието, мъката и всичко останало, което изпитваше, Роджърс запази самообладание. За да го накара да отговори на въпроси за здравето му и за условията в Тел Неф, Худ трябваше да зададе съвсем конкретни въпроси. И въпреки това отговорите на военния бяха напрегнати, гласът му — безизразен. Той го отдаде на изтощението и депресията, за която ги бе предупредила Лиз.

Когато се свърза с него, Худ нямаше намерение да му съобщава за помилването. Струваше му се, че ще е най-добре да го направят, когато генералът е отпочинал и заобиколен от хората, извоювали тази амнистия. Хора, чиято преценка той уважаваше. Хора, които можеха да му обяснят, че това се прави, за да се защитят националните интереси, а не за да го измъкнат от затруднението.

Накрая обаче реши, че Роджърс има право да знае какво се е случило. Искаше по време на полета генералът да обмисли бъдещето си в Оперативния център, а не да си представя как го изправят пред съда.

Роджърс прие новината спокойно. Помоли го да благодари на Хърбърт и Марта за усилията им. Но докато говореше, Худ изпита още по-силно усещане, че има нещо друго, нещо неизречено, застанало помежду им. Не беше горчивина, нито омраза. Бе почти като меланхолия, сякаш по-скоро го бяха обрекли, вместо да го спасят.

Сякаш се прощаваше.

Когато затвори, Пол телефонира на полковник Огъст. Роджърс и командирът на „Страйкър“ бяха израснали заедно в Хартфорт, Кънектикът. Худ го помоли да разказва всякакви истории, вицове или спомени, за да разсее и развесели генерала. Той му обеща.

Худ и Бикинг топло се сбогуваха с Насър на „Хийтроу“ и му обещаха да дойдат, за да чуят изпълнението на Лист и Шопен на жена му. Бикинг обаче го помоли да накара пианистката да замени „Революционен етюд“ с нещо не толкова политически натоварено. Насър се съгласи.

Полетът на Министерството на външните работи от Лондон мина спокойно. За Худ той беше изпълнен с необичайно искрени комплименти. Те нямаха нищо общо с повърхностните поздравления, които понякога получаваше на съвещания и приеми във Вашингтон. На пътниците на борда изглежда им доставяха удоволствие слуховете, че в долината Бекаа „Страйкър“ е нарушил редица закони. Това ги радваше почти толкова, колкото и фактът, че са открили и обезвредили терористите, взривили язовира «Ататюрк», и че турските и сирийските войски са се изтеглили от общата им граница. Както се изрази вторият заместник-министър на външните работи Том Андриа: «Уморили сте се да играете по правилата, докато всички други ги нарушават».

Андриа също настояваше да му разкаже подробности за това, кой е помогнал на Худ, Бикинг и Насър да избягат от двореца в Дамаск. Но Худ само отпиваше от бирата, която си беше купил в Лондон, и не казваше нищо.

Самолетът се приземи в 9:30 вечерта в сряда. Почетна гвардия очакваше загиналите агенти от АДС и Худ остана с тях на асфалта, докато разтовариха и откараха ковчезите. После се качи в лимузината, която трябваше да отведе него и Бикинг вкъщи. Колата бе пратена от Стефани Клоу в Белия дом, която също му пращаше и бележка.

«Пол — пишеше в нея, — добре дошъл у дома. Страхувах се да не вземеш такси.»

Първо откараха Худ. Преди да излезе, той стисна ръката на Бикинг.

— Как е да си пионка на двама президенти? — попита го Худ.

Младият Бикинг се усмихна.

— Ободряващо, Пол.

Худ прекара цял час в леглото, заигран с децата си. После два часа се люби с жена си.

А след това, прегърнал жена си и стиснал ръката й, остана буден и замислен дали не е допуснал фатална грешка, като е казал на Майк Роджърс за помилването.