Бойни действия

2.

Понеделник, 13:22

Шанлъ Урфа, Турция

Адвокатът Лоуел Кофи Втори стоеше в сенчестата част на един чудат бял микробус с шест колела. С краищата на червената кърпа, завързана на врата му, попиваше потта, която се стичаше в очите му. Проклинаше наум бръмченето на захранвания с батерии мотор, което означаваше, че в микробуса работи климатична инсталация. После загледа безплодната местност, пресечена от пусто асфалтирано шосе, което трептеше от следобедната мараня. Отвъд него, отдалечен на пет километра и на повече от пет хиляди години, беше град Шанлъ Урфа.

Трийсет и три годишният биофизик доктор Фил Катцен стоеше вдясно от адвоката. Дългокосият учен, засенчил очи, за да види по-добре очертанията на древната метрополия, попита:

— Лоуел, знаеш ли, че преди десет хиляди години точно тук, където стоим, са били опитомени товарните животни? Дивите волове. Тъпкали са земята под краката ни.

— Страхотно — отговори Кофи. — И вероятно можеш да ми кажеш какъв е бил съставът на почвата тогава, нали?

— Не — усмихна се Фил. — Само сега. Жителите на тази област трябва да знаят такива сведения, за да видят докога ще издържат обработваемите площи. Записал съм на дискета всички данни за почвата. Щом Майк и Мери Роуз си свършат работата, ще я заредя на компютъра, за да ги прочетеш.

— Не, благодаря. Има достатъчно проклета информация, която трябва да запомня. Вече остарявам.

— Още си на трийсет и девет.

— Да, но утре ще навърша четирийсет.

— Е, честит рожден ден, съветнико — ухили се Катцен.

— Благодаря. Но никак не ми е весело. Както вече ти казах, остарявам.

— Не преувеличавай — рече му и посочи към Шанлъ Урфа. — Когато онзи град е процъфтявал, четирийсет години са били много. Тогава повечето хора са стигали до двайсетина. При това са били болнави. Страдали са от развалени зъби, счупени крайници, увредено зрение, кокоши тръни и какво ли не. По дяволите, днес в Турция можеш да гласуваш, след като навършиш двайсет и една. Съзнаваш ли, че древните водачи в селища като Улудере, Сирнак и Батман не са можели да гласуват за себе си?

Лоуел го погледна.

— Има град на име Батман?

— На брега на река Тигър. Виждаш ли? Винаги можеш да научиш нещо ново. Тази сутрин отделих няколко часа, за да разучавам Регионалния оперативен център. Мат и Мери Роуз са измислили страхотна апаратура. Знанията поддържат младостта, Лоуел.

— Да научиш за Батман и за РОЦ не е нещо, за което си струва да живееш. А що се отнася до твоите древни турци, цялото онова садене, напояване и влачене на камъни вероятно е карало четирийсетгодишните да се чувстват на осемдесет.

— Точно така.

— И сигурно от десетгодишни до края на живота си са вършили едно и също. В днешно време се предполага, че живеем по-дълго и се развиваме професионално.

— Опитваш се да кажеш, че ти не си го направил?

— Развил съм се като изчезнал вид. Застой и после край. Винаги съм мислил, че на тези години ще бъда важна клечка на работа при президента, ще имам международен авторитет и ще преговарям за търговски и мирни споразумения.

— Спокойно, Лоуел. Намираш се на арената.

— Да, на първия ред, където разбиват носове. Работя за някаква секретна правителствена агенция, за която никой не е чувал…

— Секретна не означава липса на изисканост — прекъсна го Фил.

— В моята част от арената означава. Работя в едно подземие във военновъздушната база „Андрюс“ — дори не съм във Вашингтон, окръг Колумбия, за бога — и сключвам необходими, но скучни сделки с доста негостоприемни страни като Турция, за да шпионираме още по-негостоприемни страни като Сирия. И на всичкото отгоре се пека в проклетата пустиня и по краката ми се стича пот, вместо да оспорвам Първата поправка в Конституцията пред Върховния съд.

— Престани да хленчиш.

— Виноват. Това е изключителното право на един рожденик.

Катцен бутна филцовата австралийска шапка на Кофи така, че да закрие очите му.

— Гледай по-весело на живота. Не всяка полезна работа е свързана със секса.

— Не става дума за това. Е, може би, но съвсем малко. — Свали шапката, изтри потта от лентата и после отново я сложи върху мръсните си руси коси. — Всъщност искам да кажа, че съм юридически гений, Фил. Моцарт на правораздаването. Четях законодателната литература на баща си още когато бях на дванайсет години. Всичките ми приятели искаха да станат астронавти или бейзболни звезди, а аз мечтаех да бъда съдия. Можех да върша повечето от тази работа още на четиринайсет-петнайсет години.

— Тогата щеше да ти е твърде голяма — безучастно отбеляза Катцен.

— Знаеш какво имам предвид — намръщи се Кофи.

— Искаш да кажеш, че не си разкрил своите възможности. Ами, аз също. И добре дошъл в реалния свят.

— Фактът, че си един от многото неудачници, не е утешение.

Фил поклати глава.

— Мога само да кажа, че бих искал да беше на моя страна, когато бях в Грийнпийс.

— Съжалявам. Не се хвърлям върху палубите на корабите, за да защитавам бебетата тюлени или да не позволявам на двуметрови ловци да стрелят по черни мечки.

— Навремето правих и двете. Счупих си носа и уплаших до смърт тюлена, който спасявах. Бедата беше там, че имаше разни глупаци, които не различаваха морска свиня от делфин. Нещо още по-лошо, изобщо не им пукаше. Бях в твоя кабинет, когато преговаряше с турския посланик относно краткото ни посещение. Направи всичко възможно и свърши отлична работа.

— Преговарях със страна, която има четирийсет милиарда долара външен дълг и по-голямата част е към нас. Не съм от хората, които умеят да налагат възгледите си.

— Но Ислямската банка за развитие също държи голяма част от турския дълг и упражнява много силен профундаменталистки натиск върху хората там.

— Ислямското законодателство не може да бъде наложено върху турците. Дори от фанатичен фундаменталист като лидера, който имат сега. Така пише в конституцията им.

— Конституциите могат да бъдат поправени. Виж Иран.

— Светски настроеното население в Турция е доста по-многобройно. Ако фундаменталистите се опитат да поемат контрола, ще избухне гражданска война.

— Кой казва, че няма да стане? Както и да е, това не е толкова важно. За да стигнем дотук, ти успя да заобиколиш правилника на НАТО, турското законодателство и американската политика. Никой от хората, които познавам, не може да го направи.

— Е, трябваше да ги придумам. Но турската сделка беше вероятно най-високото ми постижение за годината. Върнем ли се във Вашингтон, пак ще се заема с обичайната си работа. Ще отида с Пол Худ и Марта Макол да видя сенатора Фокс. Ще кимам, докато Пол я уверява, че всичко, което сме направили в Турция, е законно, че твоите проучвания на почвата ще бъдат предоставени на Анкара и че са били „истинската причина“ да бъдем тук. Ще гарантирам, че ако програмата на Регионалния оперативен център получи още средства, ще продължим да действаме легално. После ще се върна в кабинета си и ще измисля как да използваме РОЦ по начин, неупоменат в международното законодателство — изрече Кофи и поклати глава. — Знам, че трябва да се постъпи така, но това не е достойно.

— Поне ще се опитаме да го направим да изглежда така — подчерта Катцен.

— Ти ще се опиташ. Твоята професия е да следиш ядрените инциденти, пламналите петролни кладенци и замърсяването на околната среда. Ти си от значение или поне отправяш предизвикателства към себе си. А аз се залових с правото, за да се боря с истински глобални проблеми, а не да търся вратички в закона за шпиониране в Третия свят.

— Ти не си в ред — въздъхна Фил.

— Какво?

— Потиш се. Раздразнителен си. Утре ще навършиш четирийсет. И си твърде суров към себе си.

— Не, твърде снизходителен.

Лоуел се приближи до хладилника, скрит в сянката на една от трите палатки, и забеляза книгата «Господарят Джим», която си беше взел да чете. Във вашингтонската книжарница с климатична инсталация тя му се бе сторила уместен избор. Но сега му се искаше да бе избрал «Доктор Живаго» или «Дивото зове».

— Мисля, че ми се привижда Господ — рече, — като на всички онези патриарси, които са бродели из пустинята.

— Това не е пустиня, а обработваема земя.

— Благодаря. Ще запомня това наред с Батман, Турция.

— Наистина си много сприхав. Но не смятам, че е от възрастта. По-скоро е от горещината.

— Може би. Сигурно затова в тази част на света всички воюват. Чувал ли си ескимоси да се бият заради плаващи ледени късове или яйца от пингвини?

— Ходил съм в Инуит на брега на Берингово море. Там не се бият, защото гледат по различен начин на живота. Религията има два елемента — вяра и култура. Хората в Инуит са набожни, без да са фанатици и за тях това е личен въпрос. Културата е публичната част от вероизповеданието. Те споделят мъдрост, традиции и предания, вместо да твърдят, че техният начин на мислене е единственият. Същото важи и за много народи, населяващи тропиците и субтропиците на Африка, Южна Америка и Далечния Изток. Това няма нищо общо с климата.

— Не вярвам.

Кофи взе една кутия с газирана вода от топящия се лед в хладилника и я отвори. Докато изливаше съдържанието й в устата си, присви очи и се вторачи в дългия лъскав микробус. За миг отчаянието го напусна. Това привидно обикновено превозно средство беше красиво. И той се гордееше, че е свързан с него. Спря да пие и пое дъх. После задъхан каза:

— Ето, например градовете или затворите, където има бунтове. Или сборищата в Джоунстаун и в Уако, където хората се превръщат в култови фанатици. Това не може да се случи, когато времето е студено или има буря. Само когато е горещо. Спомни си библейските учени, които са ходили в пустинята. Отиват обикновени хора, престояват в жегата и се връщат пророци. Горещината побърква.

— Не мислиш ли, че Господ има нещо общо с Моисей и Исус? — сериозно попита Катцен.

— Предавам се.

Фил се обърна към младата чернокожа жена, която стоеше от дясната му страна. Беше облечена в сиво-кафяви къси панталони и влажна от пот фланелка в същия цвят, а на главата си бе завързала бяла лента. Униформата беше „стерилна“. По нищо не личеше, че жената е член на бързо реагираща ударна група. Нито че има военен чин. Също като автобуса, чието странично огледало приличаше на обикновено, а не на параболична сателитна чиния, а стените бяха очукани и покрити с изкуствена ръжда, прикриваща армираната стомана отдолу, чернокожата приличаше на археолог, дошъл на разкопки.

— А ти какво мислиш, Сондра? — попита той.

— Въпреки цялото ми уважение — отговори тя — мисля, че и двамата грешите. Смятам, че мирът, войната и разумът зависят от водачите. Погледнете онзи древен град. Преди трийсет века там се е родил пророкът Авраам. Живял в Шанлъ Урфа, докато Господ му казал да се пресели в Ханаанската земя. Онзи човек е бил осенен от Светия дух. Създал е един народ и един морал. Убедена съм, че му е било горещо, както сега на нас, особено когато Господ му е казал да прониже с кама собствения си син. Сигурна съм, че сълзите и потта му са капели върху уплашеното лице на Исаак. Неговото водачество се е основавало на вяра и любов, затова и евреите, и мюсюлманите го почитат.

— Хубава реч, редник Девон — отбеляза Катцен.

— Много добре казано — съгласи се Кофи, — но това не противоречи на моите възгледи. Не всички сме хрисими и решителни като Авраам. А жегата засилва вродената раздразнителност на някои от нас. Има и още нещо. След двайсет и седем часа и петнайсет минути престой тук вече ненавиждам това място. Предпочитам климатична инсталация и студена вода. И да се къпя в истинска баня.

Фил се усмихна.

— Може би ще ги оцениш още повече, когато се върнеш.

— Ценях ги и преди да тръгна. Откровено казано, още не разбирам защо не можем да изпитаме този прототип в Съединените щати. И там имаме врагове. Много съдии можеха да ми дадат разрешително да шпионирам заподозрени терористи, нелегални военни лагери, мафиоти и какво ли не.

— Знаеш какъв е отговорът.

— Разбира се. — Той допи газираната вода, пусна кутията в чувала за боклук и се върна при микробуса. — Ако не помогнем на Партията на верния път, ислямските фундаменталисти и тяхната Партия на благоденствието ще продължат да печелят на своя страна хората тук. Съществуват и други — Социалдемократическата народна партия, Демократическата лява партия, Демократическата центристка партия, Реформистката демократична партия, Партията на благополучието, Партията „Рефа“, Социалистическата обединена партия и Партията на Великия Анадол, с които трябва да се оправяме. И всички искат парче от малката турска баница. Да не говорим за кюрдите, които се борят да се освободят от турците, иракчаните и сирийците. Ако Партията на благоденствието поеме контрола над Турция и над военните, Гърция ще бъде застрашена. Споровете за Егейско море ще излязат на преден план и НАТО ще бъде раздвоен. Европа и Близкият Изток ще бъдат в опасност и всички ще се обърнат за помощ към Съединените щати. Ние, разбира се, с радост ще я осигурим, но само под формата на дипломатически совалки. Не можем да си позволим да взимаме страна в един такъв конфликт.

— Отлично обобщение, съветнико.

— С изключение на едно — продължи Кофи. — Според мен всички те ще останат с пръст в устата. Това не е като да си вземеш отпуск, за да спасяваш петнистите бухали.

— Престани — рече Катцен. — Смущаваш ме. Не съм чак толкова добродетелен.

— Не говоря за добродетелност, а за това да бъдеш изцяло отдаден на нещо, което си заслужава. Ти отиде в Орегон, за да протестираш, даде показания в съда и реши проблема. Ситуацията тук е с петдесетгодишна история. Между етническите фракции винаги е имало конфликти и винаги ще има. Ние не можем да ги спрем и дори самият опит е загуба на ценни ресурси.

— Не съм съгласен. Можем поне да подобрим положението. Пък кой знае? Може следващите пет хиляди години да са по-добри.

— Или Съединените щати да бъдат въвлечени в една религиозна война, която ще ги съсипе. Дълбоко в душата си аз съм изолационист, Фил. По това си приличаме със сенатора Фокс. Имаме най-хубавата страна в света и онези, които не искат да се присъединят към нас в демократичния кюп, могат да се стрелят, да си хвърлят бомби и газ и да се правят на мъченици, докато всички отидат в рая. Изобщо не ми пука.

Фил се намръщи.

— Предполагам, че това е твоето виждане.

— Точно така. И не се извинявам. Но искам да ти задам един въпрос.

— Какъв?

— Каква е разликата между морската свиня и делфина? — ухили се Лоуел.

Преди Катцен да успее да отговори, вратата на микробуса се отвори и отвътре излезе Майк Роджърс. Кофи се наслади на струята хладен въздух от климатичната инсталация, преди изправеният като струна генерал да затвори вратата. Беше облечен в джинси и тясна сива сувенирна фланелка. На ярката слънчева светлина светлокафявите му очи изглеждаха златисти.

Роджърс рядко се усмихваше, но адвокатът забеляза, че ъгълчето на устата му е изкривено в усмивка.

— Е? — попита Лоуел.

— Работи — отговори генералът. — Успяхме да установим връзка със специалния сателит на Националната разузнавателна служба. Разполагаме с видео, аудио и термална картина от обекта, както и с пълно електронно наблюдение. В момента Мери Роуз говори с Мат Стол, за да провери дали цялата информация стига дотам. Захранваният с батерии РОЦ работи.

Катцен протегна ръка.

— Моите поздравления, генерале, Мат сигурно е въодушевен.

— Да, много е щастлив. След всичко, през което преминахме, за да монтираме Регионалния оперативен център, и аз съм доволен.

Кофи почерпи Майк с газирана вода.

— Забрави онова, което казах, Фил. Щом Майк Роджърс е доволен, тогава ние трябва да сме на седмото небе.

— Голям шлем — каза Роджърс. — Това е добрата новина. Лошата е, че хеликоптерът, който трябваше да ви закара до езерото Ван, е задържан.

— За колко време? — попита Катцен.

— Изобщо няма да дойде — отговори генералът. — Изглежда някой от Партията на родината има нещо против нашата екскурзия. Не вярват, че сме еколози, дошли тук, за да изследват повишаващото се алкално ниво на турските реки и ефекта му върху почвата.

— По дяволите, какво мислят, че правим тук?

— Готов ли си да чуеш? Смятат, че сме намерили Ноевия ковчег и възнамеряваме да го занесем в Съединените щати. Искат Министерският съвет да анулира разрешителното ни.

Фил гневно тропна с крак.

— Аз наистина искам да видя онова езеро. Там има един вид риби, дарек, които са се пригодили да живеят в богати на натрий води. От тях можем да научим много за приспособяването.

— Съжалявам, но ще трябва да се приспособяваме сами — каза Роджърс и погледна Кофи. — Какво знаеш за тази Партия на родината, Лоуел? Достатъчно ли са влиятелни, за да ни прецакат?

Адвокатът прокара кърпата по голямата си челюст и сетне по врата.

— Вероятно не, макар че може да питаш и Марта. Влиятелни са и стоят доста вдясно от центъра. Но всеки спор, който поведат, няколко дни ще се прехвърля между министър-председателя и членовете на партията, преди да стигне до Великото народно събрание за гласуване. Не знам за екскурзията на Фил, но мисля, че това ще ни даде време да си свършим работата.

Майк кимна, после се обърна към Сондра.

— Редник Девон, заместник-премиерът ми каза, че по улиците се разпространявали позиви, които информират гражданите за нашия план да ограбим Турция от историческото й наследство. Правителството ни изпраща един агент от разузнаването, полковник Неджат Седен, за да ни помага да се оправяме с инцидентите, които биха могли да възникнат. Дотогава, моля те, информирай редник Пъпшоу, че някои от хората, които ще ходят на фестивала на дините в Диарбекир, може да носят не само плодове, но и лоши чувства. Кажи му да запази самообладание.

— Тъй вярно, сър.

Младата жена отдаде чест и хукна към снажния Пъпшоу, който стоеше на пост от другата страна на палатките. Той наблюдаваше пътя, изчезващ зад редицата хълмове.

Катцен се намръщи.

— Страхотно. Сега може да изпусна не само възможността да изследвам рибата дарек, но трябва и да охранявам и електрониката за сто милиона долара, която сме натрупали тук. И до пристигането на полковник Седен всичко, с което ще трябва да я пазим, са двама командоси от групата „Страйкър“ с радиостанции и автоматични карабини М-21. А наложи ли се да ги използват, ще ни направят на пух и прах, защото се предполага, че сме невъоръжени.

— Мислех, че се възхищаваш на дипломатическия ми такт — рече Кофи.

— Така е.

— Ами това е най-доброто, което можахме да постигнем. Ти си работил с Грийнпийс. Когато през 1985 потопиха вашия кораб „Рейнбоу Уориър“ в пристанището на Окланд, ти не отиде да избиеш парижаните.

— Искаше ми се. Само да знаеш колко исках да го направя.

— Но не го стори. Ние сме служители на чужда сила и извършваме наблюдения от името на едно правителство на малцинството, за да могат военните им да държат под око ислямските фанатици. Нямаме моралното право да избиваме жителите тук. Нападнат ли ни, ще се затворим в микробуса и ще се обадим на местната полиция. Те ще пристигнат с бързите си рена и ще се справят с положението.

— Освен ако не са симпатизанти на Партията на родината.

— Не, полицаите тук са честни. Може да не те харесват, но вярват в закона и ще го спазят.

— Както и да е — намеси се Роджърс, — заместник-премиерът не очаква, че ще имаме такива неприятности. В най-лошия случай ще ви замерват с дини, яйца, буци естествен тор и други такива неща.

— Страхотно — рече Катцен. — Във Вашингтон поне хвърлят само кал.

— Ако завали дъжд, може и това да ни се случи.

Майк протегна ръка и Лоуел му подаде газираната вода. Като отпи, генералът каза:

— Гледайте по-весело на нещата. Както Тенеси Уилямс е казал: «Не очаквай деня, в който ще спреш да страдаш, защото ако се събудиш и нищо не те боли, значи си умрял».