Бойни действия

43.

Вторник, 14:24

Дамаск, Сирия

Впечатлението на Пол Худ от Дамаск беше, че градът представлява златна мина.

Навярно бе прекарал прекалено дълго време като кмет на гостоприемния за туристите Лос Анджелис, а може би просто се беше уморил. С украсените си фасади и сложни мозайки всички тези джамии и минарета, вътрешни дворове и фонтани бяха забележителни. Сиво-белите стени, обграждащи Стария град в югоизточната част на Дамаск, бяха едновременно порутени и величествени. Те бяха помогнали за защитата на града от нападенията на кръстоносците през тринайсети век и все още носеха следите от някогашните обсади. Големи участъци от стената бяха разрушени или пробити и оставени в това окаяно състояние като нагледен урок по история.

Но докато разглеждаше забележителностите през тъмните стъкла на лимузината на посолството, Худ не мислеше за миналото. Единствената му мисъл беше, че ако този регион от света живееше в мир, ако тази държава не разпространяваше тероризъм, ако всички хора свободно можеха да идват и да си отиват, Дамаск щеше да е много по-популярен туристически център. С тези пари Сирия можеше да намери начини за обезсоляване на вода от Средиземно море и да напоява пустинята. Можеха да строят училища, да откриват работни места и дори да инвестират в по-бедните арабски държави.

Но нещата не стояха така. Макар да беше международен град, Дамаск все пак си оставаше столица, чиито лидери имаха друга цел. Да подчинят съседните държави на сирийската власт.

Срещата с президента щеше да се състои в сърцето на Стария град, в двореца, построен през 1749 година от губернатор Асад ал-Азем паша. Това отчасти се дължеше на съображения за сигурност. По-лесно можеха да охраняват президента зад все още яките стени на Стария град. Това също трябваше да напомня на гражданите, че независимо дали са съгласни с президента си, сириец управляваше в дворец, издигнат от османски губернатор. Техни врагове бяха чужденците.

В по-голямата си част това бе пропаганда и параноя. Но по ирония на съдбата днес се оказваше вярно. Както се беше изразил Боб Хърбърт, когато Худ се свърза с Оперативния център от посолството, „Това е като спрял часовник, който показва точно времето два пъти на ден“. Днес врагове бяха турските и сирийските кюрди.

Хърбърт каза още, че агентите в Дамаск са съобщили за раздвижване сред кюрдския подземен свят. Тази сутрин от 8:30 часа повечето от тях започнали да напускат петте си къщи и се пръснали из града. Сирия им позволявала да държат тези къщи, в които да разработват действията си срещу турците. Малко преди пладне, когато осъзнали, че е възможно да има заговор, организиран от обединените кюрди, сирийските сили за сигурност отишли там. Не открили никого. Хората на Хърбърт успели да останат с групата от четирийсет и осем кюрди. Всички били в околността на Стария град. Някои седели по бреговете на река Барада, минаваща покрай североизточната стена. Други отишли на мюсюлманското гробище откъм югозападната стена. Никой от кюрдите не влязъл в самия Стар град.

Хърбърт му каза, че не е съобщил тази информация на сирийците поради две причини. Първо, това спокойно можело да разкрие собствените му разузнавателни източници в Дамаск. Второ, можело да предизвика паника сред кюрдите. Ако срещу президента бил организиран заговор, той щял да е насочен само срещу него и приближените му. Ако кюрдите се принудели да действат преждевременно, по улиците можело да избухнат престрелки, в които да загинат мирни граждани.

Худ не си направи труда да казва на Хърбърт, че може да е един от онези около сирийския президент.

Автомобилът на посолството влезе в югозападната част на Стария град. Четиристотин и петдесет метров участък от стената тук липсваше и районът плътно се охраняваше. По някогашната линия на стената бяха подредени един до друг джипове и само по средата имаше оставено пространство от петдесетина метра. Там пък бяха разположени десетки войници, всички въоръжени с пистолети „Макаров“ и автомати „Калашников“. Те проверяваха международните паспорти на туристите и картите за самоличност на местните жители.

Жилав ефрейтор спря лимузината на посланика. Той взе паспортите им, после се свърза с двореца по радиостанцията си. След като получи одобрение за всеки от пътниците, войникът ги пусна да минат. Преди да продължи нататък, шофьорът изчака да проверят и колата на охраната зад тях. Те поеха на североизток по улица „Ал-Амин“, завиха наляво и после надясно по „Сук ал-Базурийе“. Минаха покрай най-старата обществена баня в Дамаск „Хамам Нур ал-Дин“, както и покрай прочутия с деветте си купола хан на Асад паша, бивша резиденция на губернатора, построил двореца.

Самият дворец се намираше точно на югозапад от Голямата или Умеядската джамия. Наречена на името на мюсюлманите, възстановили я в началото на осми век, джамията е изградена върху развалините на древен римски храм. Преди три хиляди години на мястото се издигало светилище, посветено на Хадад, арамейския бог на слънцето. Макар и опожарявана, и неведнъж подлагана на нападения през вековете, джамията все още е там и е едно от най-свещените места на исляма.

Дворецът бе не по-малко внушителен от Голямата джамия. Три отделни крила заобикаляха огромния двор, тиха градина с малко езерце и многобройни цитрусови дървета. В едното крило се помещаваха кухнята и прислугата, в другото се посрещаха гостите, а в третото живееше президентът. В южната част на двореца се намираше открита за посещение просторна зала с мраморен под и стени и с голям фонтан.

Обикновено дворецът бе отворен за посещение. Забранен бе достъп само до частните апартаменти на президента, когато идваше тук. Днес беше затворена цялата сграда и районът се охраняваше от личните сили за сигурност на сирийския лидер.

След като паркираха колата откъм северозападната страна на двореца, агентите на АДС бяха отведени в помещение за охраната, докато посланикът и спътниците му бяха съпроводени до голяма зала за приеми нататък по коридора. Тежките завеси бяха спуснати. Кристалният полилей ярко светеше. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмно дърво с резбовани религиозни мотиви. Мебелировката бе богато украсена. По средата на стената срещу вратата се виждаше огромен mahmal или павилион, в който се пазеше многовековен препис на Корана. Предназначен да се носи на гърба на камила, павилионът беше покрит със зелено кадифе, бродирано със сребро. Най-отгоре имаше голяма златна топка със сребърни ресни. Златото бе истинско.

Японският посланик Акира Серизава вече беше пристигнал заедно с помощниците си Кийоджи Накаджима и Масару Онака. Сивокосият съветник на президента Азиз Азизи също бе тук. При влизането на американците японците любезно се поклониха. Азизи широко се усмихна. Посланик Хавлис поведе групата си напред и се ръкува с всеки един от мъжете. Представи Худ, доктор Насър и Уорнър Бикинг. След това отведе японския посланик настрани. Все още усмихнат, Азизи се обърна към останалите американци. Носеше очила с черни рамки и имаше добре поддържана козя брадичка. В ухото му се виждаше бяла слушалка, кабелът на която дискретно минаваше по яката, за да изчезне под бялото му сако.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — на отличен английски произнесе той. — Но съм чувал единствено на прочутия доктор Насър. Неотдавна прочетох книгата ви „Съкровище и печал“ за стария керван за Мека.

— Правите ми чест — с леко навеждане на глава отвърна египтянинът.

Сириецът не преставаше да се усмихва.

— Наистина ли смятате, че бедуините биха нападнали кервана и че биха оставили двайсет хиляди души да умрат в пустинята, ако не са били подтикнати от отчаяние и глад?

Насър леко повдигна глава.

— Бедуините от онова време и на онова място са били алчни варвари. Гладът няма нищо общо със злодействата им.

— Ако моите предци от осемнайсети век са били алчни варвари, както твърдите вие — отвърна Азизи, — това е защото са били потискани от османските турци. Потисничеството е могъщ подтик.

Бикинг дъвчеше вътрешната страна на бузата си. После спря и погледна сириеца.

— Колко могъщ? — попита.

Азизи продължи да се усмихва.

— Стремежът към свобода може да накара крехките стъбла на тревата да разцепят настилката или корена. Много могъщ, господин Бикинг.

Худ не беше сигурен дали слуша историческа дискусия, прогноза за бъдещи събития или и двете неща едновременно. Азизи се държеше като котка на ограда и Насър изглеждаше така, сякаш търси обувка, която да запрати по нея. Съветникът на президента се извини и отиде да посрещне пристигналата руска група.

— Някой би ли ми казал какво стана току-що? — попита Худ.

— Току-що се сблъскаха векове на етническа вражда — отвърна Бикинг. — Египтянин срещу бедуин. Господин Азизи е хамазриб, обзалагам се. Способен да се приспособява към чужди култури, но много, много горд.

— Прекалено горд — измърмори Насър. — Сляп за истината. Неговият народ наистина има жестока история.

— Враговете им определено смятат така — през смях отвърна Бикинг.

Худ крадешком хвърли поглед към Азизи, който бе отишъл да посрещне руснаците. При пристигането на групата на Хавлис не беше направил това.

— Дали малката му реч за свободата не е предупреждение за кюрдите? — бързо попита той.

— Бедуините и кюрдите са яростни врагове — отвърна Бикинг. — Не биха си помагали помежду си, ако искаш да кажеш това.

— Не искам да кажа това. Сам видя как се държа с доктор Насър. Може би посланик Хавлис е прав, като каза, че е възможно да ни използват за примамка.

— Също е възможно това да е проява на параноя — отбеляза Бикинг.

— Посланиците винаги са параноици — каза Насър.

След като бяха представени на четиричленната руска група, Азизи съобщи, че президентът скоро ще дойде при тях. После се обърна и даде знак на един от прислужниците, който стоеше на прага. Човекът махна с ръка на някого, който не се виждаше. Худ за миг си представи как нахлуват терористи с полуавтоматични пушки и повалят всички им. После с облекчение видя, че в залата влизат прислужници в ливреи с подноси в ръце.

„Това е само защото президентът още не е дошъл“ — каза си той. Ето кога щяха да се появят терористите.

Руският посланик пушеше цигара и с помощта на преводача си разговаряше в ъгъла с другите си двама колеги. Азизи се приближи до вратата и остана там, докато гостите се разхождаха и ядяха shawarma — фино нарязани парченца агнешко, или khubz — препържено пилешко с подправки върху неквасен хляб. Докато присъстващите размишляваха за характера на бомбардирането в Турция и за последиците от придвижването на бойни части, Худ забеляза, че Азизи допира показалец до слушалката в ухото си. Послуша известно време, после погледна към залата.

— Господа — съобщи, — президентът на Сирийската арабска република.

— Значи наистина ще се появи — каза Бикинг, като се наведе към Худ. — Изненадан съм.

— Трябваше да дойде — отвърна Насър, — за да покаже, че не се страхува.

Гостите прекратиха разговорите и се обърнаха към вратата, когато по мраморния под на коридора ясно отекнаха стъпки. Миг по-късно в залата влезе застаряващият президент. Беше висок и носеше сив костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Почти бялата му коса бе пригладена назад. От двете му страни вървяха четирима телохранители. Когато групата на президента се насочи към посланиците, Азизи тръгна след тях.

Застанал между Бикинг и Насър, Худ се намръщи.

— Почакайте. Онзи телохранител вляво — панталоните лепнат по краката му.

— И какво от това? — попита Бикинг.

Телохранителят гледаше към Худ, който не сваляше очи от него.

— Това е статично електричество — отвърна Пол и започна да се приближава към телохранителя, за да го огледа по-добре. — На самолета прочетох един израелски бюлетин, пратен по електронната поща. В него се казваше, че терористите използват електромагнитни детонатори, скрити в джобовете на панталоните си, за да взривяват бомби около кръста или…

Внезапно телохранителят извика нещо, което той не разбра. Преди другите от охраната да успеят да реагират, мъжът беше погълнат от огнено кълбо. Взривът повали всички на земята и разби на парченца кристалния полилей. Ушите на Худ запищяха. Обгърна го черен дим и отгоре се посипа дъжд от стъкла. Дори не чуваше собствената си кашлица, докато лежеше на пода и се давеше.

После усети, че някой го дърпа за ръкава и погледна надясно. Бикинг махаше с ръка, за да разсее дима. Той извика нещо. Худ не го чу. Бикинг кимна. Посочи към него и вдигна палец нагоре, после го обърна надолу.

Пол го разбра и се опита да раздвижи краката и ръцете си. След това вдигна палец.

— Добре съм! — извика.

Бикинг кимна. В този момент от разнасящия се дим към тях изпълзя доктор Насър. По шията и челото му имаше кръв. Худ се приближи до него и огледа лицето и главата му. Успокои се, като разбра, че кръвта не бе негова. Даде знак на колегата си да остане на мястото си. После се обърна и потупа Бикинг по главата.

— Ела с мен! — каза, като посочи към себе си, към Бикинг и после към мястото, където бе стояла групата около президента. Другият кимна. Худ му махна с ръка да лежи ниско, в случай че поради някаква причина избухне стрелба. Бикинг отново кимна. Двамата заедно запълзяха към вратата.

Когато приближиха до мястото на взрива, ги блъсна характерната лютива миризма на нитрит — като от току-що запалена клечка кибрит. Миг по-късно през разнасящия се дим видяха кървава картина. По мраморните стени имаше кръв, а по пода се бяха образували локви. Първият труп, който откриха, принадлежеше на терориста. Краката и ръцете му бяха откъснати. Бикинг се спря и извърна поглед. Худ продължи напред. Докато пълзеше на лакти и си проправяше път през парченца стъкло, се зачуди защо никой не е дошъл да провери каква е тази експлозия. Помисли си дали да не прати колегата навън за помощ, но се отказа. Не искаше да го праща при силите за сигурност, които в суматохата можеха да го застрелят.

Когато стигна до телохранителите, откри, че всички са мъртви. Взривът беше откъснал крайниците и бронираните жилетки на двамата мъже, стояли най-близо до терориста. Другите двама все още бяха с жилетките си, но главите и крайниците им бяха надупчени от петсантиметрови пирони и топчета от лагери — любими средства на атентаторите самоубийци. Худ пълзешком ги заобиколи и се насочи към президента и Азизи. Съветникът бе жив, но в безсъзнание и от дясната страна на гърдите му течеше кръв. Коленичил, американецът внимателно започна да го освобождава от окървавените и разкъсани дрехи. Искаше да види дали няма да може да спре кръвта.

Азизи потръпна и простена.

— Знаех… знаех, че ще се случи.

— Не мърдайте — каза на ухото му американецът. — Ранен сте.

— Президентът… — промълви сириецът.

— Мъртъв е.

Азизи отвори очи.

— Не!

— Съжалявам.

През дразнещата заглъхналост в ушите си чу изстрели. Звучаха така, сякаш идват извън двореца. Дали други терористи не се опитваха да проникнат вътре, или охраната стреляше по бягащи съучастници? С всеки следващ залп стрелбата се засилваше. Худ се страхуваше, че изстрелите всъщност са насочени точно срещу двореца.

Раненият се гърчеше от болка.

— Това не е… — задавено изрече. — Това не е президентът.

Худ продължаваше да сваля подгизналите от кръв парчета от сакото му.

— Какво искате да кажете?

— Това е… двойник — отвърна му той. — За да отвлече… вниманието на враговете.

Когато най-после разбра, американецът се намръщи. „Едно на нула в полза на параноята“ — помисли си. После потупа Азизи по рамото.

— Не се напрягайте. Ще се опитам да спра кръвта и после ще повикам линейка.

— Не! — възпротиви се съветникът. — Те трябва… да дойдат тук.

Худ го погледна.

— Очаквахме ги — безсилно продължи раненият. — Следяхме ги…

— Кого?

— Още… много.

Свали последните останки от ризата на гърдите на ранения мъж и потръпна. Кръв течеше на тласъци от дългите повече от сантиметър рани. Не знаеше какво да направи и само стисна ръката му.

— Защо не ме оставите да повикам лекар? — попита.

— Те трябва… да дойдат.

— Те — повтори американецът. — Смятате, че може да има още терористи, така ли?

— Много — изхриптя Азизи. — Атентаторът… беше кюрд. Изчезнаха… много кюрди. Все още в Дамаск…

Внезапно, но спокойно, почти сякаш със забавено движение, главата на сириеца се отпусна настрани. Дишането му не се долавяше. Миг по-късно той затвори очи. Последва дълга въздишка, след която настъпи тишина.

Худ пусна ръката му и погледна надясно. От дима изпълзя Насър, следван от тримата посланици. Руснакът изглеждаше замаян. Хавлис го държеше за лакътя и го водеше напред. Японският посланик малко неуверено вървеше зад него. Помощниците им, повечето от които изпаднали в посттравматичен стрес, се влачеха няколко крачки назад.

— Боже мили! — възкликна Хавлис. — Президентът…

— Не — прекъсна го Худ. Слухът му започваше да се възстановява. — Двойник. Затова още не са се появили президентските сили за сигурност. Използвали са този човек за примамка.

— Нали ви казах каква е играта на президента — отбеляза посланикът. — Очаквал е да спечели съюзници, като ни остави да загинем, а той остане жив.

— И щеше да го постигне, ако атентаторът не беше изпаднал в паника — отвърна Худ.

— В паника ли? — попита Хавлис. — Какво искате да кажете?

— Разчитал е, че другите телохранители ще гледат напред и няма да го видят. Но не е предвидил, че някой в залата ще забележи статичното електричество, когато е задействал електромагнитния детонатор. — Посочи към останките от атентатора. — Трябва да се е внедрил тук още преди години, за да получи достъп до президента.

— Кой е той?

— Азизи смята… смяташе, че е кюрд — отвърна Худ. — Съгласен съм с него. Тук става нещо, което цели повече от война между Сирия и Турция.

— Какво? — попита американският посланик.

— Честно казано, не знам.

Стрелбата навън се засилваше.

— Къде е нашата охрана? — извика на английски руският посланик.

— И това не ми е известно — призна Худ, по-скоро на себе си, отколкото на руснака. Страхуваше се обаче от най-лошото. Той се втренчи в дима. — Посланик Андреев, всичките ви хора ли са добре?

— Да.

— Посланик Серизава! — извика. — Добре ли сте?

— Невредими сме — отвърна му през дима един от японската група.

Огледа другите жертви на експлозията. Всички бяха мъртви. Шестима души и един терорист бяха дали живота си, за да скрият в дим други терористи. Това бе безумие.

— Уорнър? — извика. — Чуваш ли ме?

— Да! — разнесе се приглушен отговор от дясната му страна. Бикинг навярно дишаше през носна кърпичка.

— Носиш ли си клетъчния телефон?

— Да!

— Свържи се с Оперативния център — нареди му. Вслуша се в избухващите в далечината експлозии и си помисли за кюрдите, които хората на Хърбърт бяха проследили до двореца. — Съобщи на Боб Хърбърт за случилото се. Кажи му, че е възможно да сме под обсада. — После се приведе под издигащия се нагоре дим и се насочи към вратата.

— Къде отивате? — попита Хавлис.

— Да се опитам да разбера дали имаме шанс да се измъкнем от тук.