Бойни действия

17.

Понеделник, 20:17

Огюзели, Турция

Лоуел Кофи гледаше през затворения прозорец на РОЦ, докато микробусът минаваше покрай тъмния пейзаж. Шофираше Мери Роуз, която нервно барабанеше по волана и си тананикаше една песен на Гилбърт и Съливан — мелодия от „Йоланта“: „Честното сърце никога не може да спечели една честна дама“.

Той също се притесняваше. Успокояваше се, като затваряше очи и си представяше, че пътува с баща си и брат си из Долината на смъртта. Тримата обичаха дългите пътешествия. Винаги бяха заедно. Лоуел би дал всичко, за да може да бъде с тях поне още веднъж. Кофи Старши загина при самолетна катастрофа през 1983. Две години по-късно братът на Лоуел завърши Харвард и се премести в Лондон, за да работи в американското посолство. Майка им замина с него. Оттогава той имаше чувството, че е като дърво без корени. Беше започнал работа в Оперативния център не само за да въздейства върху живота на хората, както се бе изразил Катцен, но и за да се чувства част от един сплотен екип. Но за съжаление не изпитваше усещане за принадлежност. Как ли се създаваше това чувство, зачуди се той. Баща му разказваше за приятелството между членовете на бойния екипаж през Втората световна война. Лоуел изпитваше нещо такова към състудентите си в колежа. Но кое го пораждаше? Опасността? Трудностите? Общата цел? Годините, прекарани заедно? Вероятно по малко от всичко това, реши. Но въпреки сегашното им положение — или може би заради него, все пак усещаше някакво спокойствие и задоволство, когато затвореше очи и си представеше, че от лявата страна е баща му, а някъде там, в далечината, е планинската верига Панамайнт, на която се беше удивлявал като дете.

Фил Катцен седеше пред компютъра на Мери Роуз и гледаше цветната карта, която показваше мониторът. На екрана на Майк Роджърс имаше радарна картина на турски самолет, действащ в централен и южен Анадол. Катцен непрекъснато се обръщаше да я погледне. В района още нямаше самолети. Ако се появяха, Фил трябваше да се представи и да прави каквото му кажат. Наръчникът за оперативна дейност и протоколът бяха достатъчно ясни относно реакцията в една военна зона. Разпечатката беше на коленете му.

Според Лоуел Кофи Секция 17, подточка 16 и 1а им даваше право като цивилни лица да отидат и да измъкнат Майк. Въпросът, който обсъждаха по пътя, беше дали извеждането на полковник Седен беше партизанско действие. Той беше турски военен, влязъл в района с партизанско намерение, а такъв случай не се споменаваше в Секция 17, подточки 2, 16 и 2а. Но щом полковникът беше ранен, евакуацията му беше приемлива в съответствие с Хартата на Международния Червен кръст. Според Секция 8, подточка 3, 1а и 36, РОЦ имаше разрешение да действа съобразно тази Харта и да евакуира ранени чуждестранни граждани по преценка на командира.

Оставаха им още около пет минути път до мястото, където бяха Майк Роджърс и полковник Седен. Пъпшоу и Девон бяха приклекнали в отделението с батериите. Повечето батерии бяха преместени и сложени встрани, за да има място за командосите от елитната част „Страйкър“. С изключение на радиостанцията, радара и телефона, вътрешните линии в РОЦ не работеха. Освен това микробусът се движеше с бензин вместо с батерии.

В един шкаф в задната част на микробуса командосите криеха черни маскировъчни униформи и мощни М-21 — снайперистка модификация на бойна карабина М-14 с оптически мерник. Двойните лещи се закрепваха на предната част на каската. Освен че осигуряваха видимост и през нощта, окулярите бяха електронно свързани с инфрачервен сензор, намиращ се на дулото на М-21. Сензорите бяха с размера на малки видеокамери и разпознаваха мишени на разстояние около две хиляди и двеста метра дори сред листата на дърветата. После визуалната информация се предаваше на окуляра отдясно. В полева ситуация компютрите в раниците на командосите изпращаха черно-бяло изображение на географски карти и други сведения в окуляра отдясно. Щом излезеха от скривалището си, планът беше редник Девон незабавно да вземе оборудването, а Пъпшоу да разузнава чрез еднопосочното огледало отзад. Въпреки че ръководеше операцията, Катцен бе определил Пъпшоу да отговаря за акцията за спасяване, съобразно инструкциите в наръчника на РОЦ.

— До целта остават пет минути — рече Катцен.

Командосите се скриха в отделението за батериите. Кофи се приближи до тях и им помогна да вдигнат капака на отделението. Увери се, че са добре, и отиде при Фил.

— Хубаво е, че не страдат от клаустрофобия — каза.

— Ако страдаха, нямаше да станат командоси.

Адвокатът гледаше как картата на монитора заплашително се съсредоточава върху мишената и каза:

— Имам един въпрос.

— Казвай, съветнико.

— Чудех се каква е разликата между морската свиня и делфина?

Катцен се засмя.

— Ами различават се по формата на тялото и муцуната. Морската свиня прилича на торпедо и има зъби като лопатки и тъпа муцуна. Тялото на делфина е повече като на риба, зъбите му са клечки, а муцуната — като човка. Но по темперамент са еднакви.

— Но делфините изглеждат по-симпатични, защото не приличат на хищници.

— Да — съгласи се Фил.

— Може би военните трябва да се замислят над това, когато проектират следващото поколение подводници или танкове. Могат да приспят бдителността на противника с една подводница или танк, който прилича на герой от комикс.

— На твое място бих се придържал към законите — рече Катцен и погледна към предната част на микробуса. — Горе главата, Мери Роуз. Според картата хълмът трябва да се появи всеки момент.

— Виждам — отговори тя.

По гърба на Кофи полазиха тръпки. Не приличаха на нервния трепет, който усещаше, преди да застане пред някой съдия или сенатор. Това беше страх. Лоуел се подпря с две ръце на облегалката на стола на Мери Роуз.

— По дяволите! — извика тя и натисна спирачките.

— Какво има? — попита Фил.

Двамата с Кофи погледнаха през прозореца. В средата на пътя лежеше мъртва овца. Трупът беше голям и с твърдо мръснобяло руно. Пътят беше тесен и за да не влезе в канавката, шофьорът трябваше да мине през животното.

— Дива овца — отбеляза Катцен. — Живеят по хълмовете на север.

— Вероятно е сгазена от кола — предположи Мери Роуз.

— Не мисля — отвърна Фил. — Животното е голямо и гумите би трябвало да оставят кървави следи.

— Какво мислиш? — попита Кофи. — Била е застреляна и сложена тук?

— Знам ли — отговори той. — Някои военни части използват животни, за да се упражняват по стрелба.

— Може би са атентаторите на язовира — предположи Мери Роуз.

— Не — рече Фил. — Те вероятно щяха да я изядат. По-скоро са турците. Както и да е, имаме двама командоси, които много скоро ще се нуждаят от чист въздух. Мини през нея.

— Чакай малко — каза Лоуел.

Катцен го погледна.

— Какво има?

— Възможно ли е в овцата да има мина?

Раменете на Фил се отпуснаха.

— Не помислих за това. Браво, Лоуел.

— Един терорист би постъпил така, за да забави моторизирана войска.

Катцен погледна към канавките вдясно и вляво.

— Трябва да излезем от пътя.

— Ами ако мините са там? Може би овцата е сложена тук, за да накара някой да излезе от пътя.

Фил се замисли за миг, после взе фенерчето и отвори вратата на микробуса.

— Така няма да стигнем доникъде — каза. — Ще издърпам встрани проклетата овца. Ако ме взриви, ще знаете, че вече е безопасно да минете.

— Не — рече Кофи. — Никъде няма да ходиш.

— Какъв друг избор имаме? Детекторът за метал е свързан с главния компютър. Махнахме батериите и сега нямаме време да ги сложим отново.

— Да възложим ли проверката на пътя на командосите?

Катцен мина покрай адвоката.

— И за това нямаме време. Освен това те ще ни трябват, за да спасим Майк и полковника. Винаги съм се отнасял добре с животните и тази овца няма да посмее да ме нарани — ухили се и изскочи на черния път.

— Моля те, внимавай — каза Мери Роуз.

Фил обеща да го направи и мина пред микробуса. Лоуел се показа на вратата. Макар че беше доста хладно, устата му бе пресъхнала, а челото — потно. Катцен насочи лъча на фенерчето към овцата, после вляво и вдясно от пътя.

— Не виждам опънати жици за препъване — рече той и бавно заобиколи мъртвото животно. — Пътят не е разкопаван.

Сетне се наведе над овцата. Кръвта блесна в яркочервено на светлината на фенерчето. Раната беше десет сантиметра в диаметър. Фил докосна кръвта.

— Не е засъхнала. Животното е било убито преди час. Раната е огнестрелна. Доколкото виждам, няма огнепроводен шнур, нито пластичен експлозив. Хайде, група. Ще преместя добичето.

Тихото бръмчене на двигателя заглушаваше туптенето в слепоочията на Кофи и ударите на сърцето му. Той знаеше, че не е задължително да има огнепроводен шнур. Под овцата можеше да е заровена мина.

Катцен остави фенерчето на пътя и хвана овцата за задните крака. Страхът на Лоуел не му пречеше да се присъедини към колегата си, но той остана в микробуса, защото ако с Фил се случеше нещо, той трябваше да помогне на Мери Роуз и на командосите да стигнат до целта.

Младата жена стисна ръката му, когато Фил премести овцата на няколко сантиметра. После я остави, отиде от другата й страна и я освети с фенерчето.

— Не виждам бомби.

Сетне отново хвана мъртвото животно, премести го още няколко сантиметра и пак се наведе да провери дали има нещо отдолу. Не видя нищо.

След малко повече от минута отмести овцата от пътя. Когато се върна в микробуса, беше облян в пот.

— И за какво беше всичко това? — попита Катцен.

Лоуел се вгледа в мрака навън.

— Овцата не е убита по време на упражнения по стрелба, както помислихме. Може би някой ни наблюдава, за да види колко сме.

Фил затвори вратата.

— Е, сега си мислят, че знаят. Хайде да минем хълма, по дяволите.

Мери Роуз включи на скорост и преди да натисне газта, пое дълбоко дъх.

— Не знам за вас, но моят стомах се сви.

— И моят — леко се усмихна Катцен.

Потеглиха нагоре по хълма и адвокатът отиде да обясни на командосите защо се бяха забавили. Коленичи на пода и изведнъж му се зави свят. Кофи допря чело до коляното си.

— Хей, Фил — попита той, — добре ли се чувстваш?

— Устата ми е леко пресъхнала. Защо?

Ушите на Лоуел започнаха да кънтят.

— Защото аз… Нещо ми стана. Вие ми се свят. Ушите ми бръмчат. И ти ли усещаш същото?

Катцен не отговори и адвокатът се обърна към него — точно навреме, за да го види как пада на седалката до шофьора. Мери Роуз се бе облегнала на волана и явно едва съумяваше да държи главата си изправена.

— Ще спра — каза тя. — Нещо… не е наред.

Микробусът намали и Кофи се надигна. В същия миг главата му се замая и той се строполи на пода. Хвана се за облегалките на двата стола пред компютрите и се опита да стане. Почувства гадене в стомаха и в гърлото и отново беше принуден да се свлече на пода.

Миг по-късно, когато пред очите му падна мрак, усети, че някой го влачи.