Бойни действия

33.

Вторник, 11:08

Долината Бекаа, Ливан

Бекаа е планинска долина, която минава през Ливан и Сирия. Известна също като Ел Бика и Ал Бика, тя е разположена между Ливанската и Антиливанската планинска верига. Дълга сто и двайсет километра и широка между осем и четиринайсет и половина километра, тя е продължение на Великата африканска долина и е един от най-плодородните селскостопански райони в Близкия Изток. Римляните са я наричали „Coele Syria“ — „Вдлъбнатата Сирия“. От началото на писаната история за властта над житните поля и лозя, над кайсиевите, черничевите и ореховите градини са водени безчет войни.

Въпреки плодородието й все по-малко земеделци обработват най-отдалечените й райони. Те са оградени от изключително високи върхове и много гъсти гори. Въпреки магистралата Бейрут-Дамаск планините и горите създават ужасно чувство за пълна откъснатост. По земя до много места може да се стигне само по един-единствен път. От въздуха или от върховете същите тези места са скрити от скални первази и вечнозелен покров от листа.

През вековете тези тайни места са давали убежище на религиозни секти и бунтовници. В съвременната епоха първата група, за която се знае, че се е крила там, са хората, подготвили убийството на иракския диктатор генерал Бейк Сидки, убит през август 1937 година. Впоследствие в долината дошли палестински и ливански партизани, за да се обучават и да организират съпротивата срещу създаването на Израел, а след това и срещу самата държава. Заговорничели срещу шахски Иран, Йордания, Саудитска Арабия и други правителства, които се съюзявали с неверниците от Запада. Макар че археолозите идвали в долината все по-рядко да правят разкопки на гръцките и римските руини, воините открили повече пещери, отколкото можели да мечтаят учените. Те продавали антиките, които намирали, за да събират пари, и използвали пещерите като щабове, от които да организират военните и пропагандните си кампании. Оръжие и печатарски преси, бутилирана вода и газови генератори имало в студените пещери.

С благословията на сирийците ПКК действала в долината Бекаа в продължение на близо двайсет години. Макар че сирийците са противници на идеята за създаване на кюрдска държава, сирийските кюрди дали много от времето и усилията си, за да помагат на турските и иракските си братя да избягват пращаните срещу тях войски. В борбата с Анкара и Багдад сирийските кюрди ловко използвали Дамаск. Когато сирийското правителство осъзнало, че в крайна сметка също може да се превърне в тяхна мишена, кюрдите вече били прекалено добре скрити, прекалено добре окопани в Бекаа, за да успеят да ги изгонят. И така, сирийските лидери възприели изчаквателна позиция с надеждата, че главният удар ще бъде насочен на север или на изток.

По ирония на съдбата Обединените нации оказаха натиск върху Анкара и Багдад да преустановят атаките срещу кюрдите, което едва в последно време им позволи да се съсредоточат върху организирането на обща офанзива. Последва поредица от срещи в базата Деир в най-дълбоките пещери в Северна Бекаа. След осем месеца представителите на иракските, сирийските и турските кюрди разработиха операция „Ярмук“, план за използване на водоизточници и на прецизна военна дейност, който целеше да предизвикат хаос в Близкия Изток. Базата и операцията командваше петдесет и седем годишният турски кюрд Каяхан Сиринер, учил в Южна Калифорния. Неговият дългогодишен сирийски приятел Валид ал-Насри беше един от най-верните му хора.

По радиостанцията Махмуд бе съобщил за пристигането им в базата Деир. Използваха същата честота, по която по заможните фермери в района се свързваха с овчарите си. Обръщаха се помежду си с кодови имена. Който и да ги подслушваше, не би могъл да разбере кои са в действителност. Махмуд беше съобщил на Сиринер, че идват с няколко вола, което означаваше врагове, които са обезвредени. Ако бе казал, че идват с бикове, това щеше да означава, че враговете са въоръжени и че пленници са кюрдите. И все пак Сиринер знаеше, че той би могъл да му се обажда под заплаха. Кюрдският лидер не можеше да рискува.

Минута преди пристигането на РОЦ се разнесе шумът от изкачването на кола по полегатия склон. Под гумите пращяха камъни и сухи клони, двигателят бръмчеше и накрая я видяха между дърветата. РОЦ се приближаваше по дъговидна линия към пещерата, като избягваше мините и спираше, когато дърветата ставаха прекалено гъсти. Щом вратата се отвори, от пещерата изскочиха четирима въоръжени кюрди с черни кафаи на главите, маскировъчни униформи и с автомати стар натовски модел от 1968. Преди да успеят да заобиколят микробуса от всички страни, Ибрахим затвори вратата на шофьора и от купето излезе Махмуд. Вдигна пистолета си и три пъти стреля във въздуха. Ако беше пленник, нямаше да носи заредено оръжие. Като викаше благодарности към Бога и Неговия Пророк, той прибра пистолета в кобура си и тръгна към най-близкия човек. Докато го прегръщаше и шепнешком му съобщаваше за загубата на Хасан, другите трима воини се приближиха до отворената врата на микробуса. Ибрахим не прегръщаше никого. Вниманието му бе насочено към пленниците със завързани очи и той не си отдъхна, докато един по един не ги отведоха в пещерата. Едва когато ги завързаха вътре, отиде при останалия до колата Махмуд. След малко воините се върнаха с маскировъчни брезенти и бързо започнаха да ги хвърлят върху микробуса.

Ибрахим прегърна брат си и изхълца:

— Скъпо платихме за това.

— Зная — каза на ухото му той. — Но такава беше Божията воля, а Валид и Хасан сега са при Него.

— Предпочитам да бяха при нас.

— Аз също. А сега ела. Сиринер ще иска да му разкажем за мисията.

Той не свали ръка от рамото на брат си, когато двамата се запътиха към пещерата. Ибрахим за пръв път идваше в скривалището на обединените кюрдски борци за свобода. Винаги се бе надявал, че ще дойде при други обстоятелства. Смирено, почти невидимо, като наблюдател. Като свидетел на историята. Не като герой, който се чувстваше като глупак.

Името на базата Деир произхождаше от сирийската дума за манастир. По този начин Каяхан Сиринер отдаваше дължимото на самотния, самопожертвователен живот, който водеше тук заедно с хората си. Главният щаб се намираше в една от подземните части на пещерата. В земята беше изкопан тунел, бетонни блокове служеха за стълби. Затворен, капакът на тунела не можеше да се забележи на пода на тъмната пещера. Той бе покрит с тежки гумени ленти. Ако някой стъпеше отгоре, стъпките му нямаше да кънтят на кухо. След капака пещерата продължаваше на север. Там спяха на койките си и се хранеха около походната маса десетките бойци на ПКК. Веднага след това пещерата се раздвояваше. Източният проход представляваше почти съвсем право продължение на сочещия на север тунел. Дневната светлина проникваше чак до самия му край. В тази сляпа и суха галерия съхраняваха оръжието и газовите генератори. Тук, както и в щаба, оперативният командир Кенан Аркин имаше радиостанция. Високият, слаб турчин поддържаше постоянна връзка с многобройните фракции на ПКК. Там завършваше естествената пещера, но бойците бяха прокопали проход, водещ до малка клисура. От всички страни я обграждаха скали, които я скриваха от въздуха и я правеха идеално място за обучение. В западното разклонение на пещерата имаше десет малки тъмни ями. Те бяха оградени с бодлива тел и покрити с кръгли железни решетки, закачени за минаващи през средата железни пръчки. Краищата на пръчките бяха поставени в железни подпори. Дълбоките два и половина метра ями се използваха за килии и във всяка от тях имаше по двама души. За тоалетни служеха дупките на дъното.

По тавана на тясната галерия бяха закачени електрически крушки. Бункерът на Сиринер бе затворен с желязна врата, направена от люка и бронирания купол на сирийски танк, унищожен от израелците. Намираше се на повече от три и половина метра под повърхността на пещерата и два големи вентилатора вътре раздвижваха влажния въздух. Помещението беше почти квадратно и голямо колкото товарен асансьор. Стените бяха голи и ниският таван бе облицован с чист изкуствен брезент, силно опънат и завинтен в ъглите, за да предпазят хората вътре, в случай на артилерийски обстрел. Върху пръстения под бяха постлани рогозки. В бункера имаше малко метално бюро и сгъваеми столове с бродирани възглавници. До бюрото стоеше машина за унищожаване на документи. Зад нея се виждаше радио със слушалки и табуретка.

Когато братята влязоха вътре, командир Каяхан Сиринер стоеше зад бюрото си. Беше облечен в сиво-зеленикава униформа и носеше на главата си бяла кафая с червена лента. В кобура на колана му висеше трийсет и осем милиметров пистолет. Сиринер бе среден на ръст, с тъмна кожа и светли очи. Имаше съвсем тънки мустачки и носеше пръстен на левия си показалец. Върху златната халка бяха запоени два големи сребърни кинжала, кръстосани под звезда. Подобно на Валид той имаше белег. Дълбок, назъбен белег, който започваше от основата на носа и стигаше до средата на дясната му буза. Бе го получил като водач на кюрдски групи в Турция. Работата му се състоеше в това да предвожда малки банди в набезите им срещу села с некюрдско население, за да се снабдят с храна. Ако селяните не я даваха доброволно, кюрдите я взимаха насила. Турските войници биваха незабавно убивани, независимо дали оказваха съпротива, или не.

Сиринер напускаше пещерата само когато се налагаше. Страхуваха се, че дори нощем може да бъде убит от турски или иракски снайперисти, скрити някъде по върховете около базата.

Фактът, че командирът стоеше изправен, ги изпълни едновременно с облекчение и гордост. Гордост, защото той проявяваше към мъжете уважението, което бяха заслужили. Облекчение, защото не ги винеше за загубата на Валид и Хасан.

— Благодаря на Аллах за спокойното ви завръщане и за успеха на мисията ви — рече Сиринер. Дълбокият му, кънтящ глас изпълни помещението. — Разбрах, че се връщате с трофей.

— Да, командире — потвърди Махмуд. — Някаква кола, която американците използват за шпиониране.

Сиринер кимна.

— И сте сигурни, че като сте го докарали тук, самите вие не сте били проследени?

— Използвахме го, за да заглушим сателита, командире — отвърна Ибрахим. — Няма съмнение, че не могат да ни виждат.

Командирът се усмихна.

— Както предполага постоянното прелитане на техни самолети над района. — Погледна към Махмуд. — Разкажи ми какво се случи с пръстена на Валид и с Хасан.

Младият мъж направи крачка напред. Хасан бе съобщил в базата за смъртта на Валид, а един от воините току-що беше информирал за убийството на Хасан. Сега Махмуд разказа на командира си подробностите. Докато говореше, Сиринер остана изправен. Когато свърши, възрастният мъж седна.

— Американецът е тук, така ли?

— Да.

— Знае ли да работи с апаратурата, която сте пленили?

— Знае. Изглежда, неколцина от пленниците знаят по нещо за действието й.

Сиринер се замисли и после повика началника на воините в пещерата. Тъмнокожият млад мъж припряно влезе в бункера и отдаде чест. Военната дисциплина строго се съблюдаваше от двайсет и петимата бойци, постоянно базирани в пещерата.

Командирът отвърна на поздрава му и каза:

— Садик, искам водачът на американците да бъде измъчван на място, откъдето другите ще могат да чуват.

Ибрахим не беше убеден, че американецът ще се пречупи. Той обаче не даде мнението си, без да го искат. Единствените отговори, които Сиринер приемаше от хората си, бяха „Да, сър“ и „Съжалявам, сър“.

— Да, сър — отговори боецът.

— Махмуд — продължи командирът, — чух, че сред пленниците имало и жени?

— Да, сър.

Той отново погледна към Садик.

— Избери една от жените да гледа мъченията. Тя ще бъде втора. Искам колата да работи за следващата част от операцията ни. Може да ни помогне за разкриване на предатели.

— Да, сър.

Сиринер го освободи, после се обърна към двамата братя.

— Махмуд, виждам, че носиш пръстена на Валид.

— Да, сър. Той ми го даде, преди да… да ни напусне.

— Той беше най-старият ми приятел — каза командирът. — Ще отмъстим за смъртта му.

Излезе зад бюрото си. Лицето му изразяваше странна смесица от скръб и гордост. Ибрахим бе виждал това изражение на лицата на хора, загубили приятели или братя, съпрузи или синове за кауза, която им беше също толкова близка.

— Както очаквахме, сирийските военни части започнаха да се придвижват на север. Махмуд, ти си запознат с ролята, която Валид трябваше да играе във втората фаза от операцията ни, нали?

— Запознат съм, сър — отвърна той. — След връщането си трябваше да помогне на оперативен командир Кенан. Кенан ще ръководи нападението срещу предния пост на сирийската армия в Кутеиф.

Сиринер се изправи и се втренчи в очите му.

— Нападението е жизненоважно за плана ни. Аллах обаче е милостив. Той ни върна теб. Виждам в това знак, Махмуд ал-Рашид. Знак, че не Кенан, а ти трябва да заемеш мястото на Валид.

Махмуд леко повдигна уморените си клепачи.

— Командире?

— Искам ти да водиш групата на базата Деир до Кутеиф и после до Дамаск. Нашият човек там очаква сигнала. Тръгни с другите и аз ще го дам.

Махмуд наведе глава.

— Разбира се, командире. Това е чест за мен.

Сиринер го прегърна и го потупа по гърба.

— Зная, че си уморен. Но е важно в Дамаск да ме представлява герой на нашата кауза. Върви и се срещни с Кенан. Той ще ти даде инструкциите. Можеш да поспиш, докато чакаш сирийците.

— Трябва да повторя, сър, че ми оказвате голяма чест.

Командирът се приближи до Ибрахим.

— Ти ме накара да се гордея също толкова силно, Ибрахим.

— Благодаря ви, сър.

— Заради ролята ти в деня на победата имам особена нужда от теб. Искам да останеш с мен.

Ъгълчетата на устата на младия мъж се спуснаха надолу.

— Сър! Бих искал да ми позволите да отида с брат си!

— Разбирам те — отвърна Сиринер и го прегърна. — Но имам нужда от човек, който да се е занимавал с американците и микробуса им. Не става въпрос за храброст, а за ефикасност.

— Но, командире, всъщност Хасан разговаряше…

— Ще останеш тук — отсече той и отстъпи назад. — Ти си докарал колата от Турция. Може да си видял нещо, което да се окаже от полза. И имаш опит с машините. Дори само това е повече, отколкото знаят мнозина от воините ми.

— Разбирам, сър. — Младият мъж присви очи и без да помръдва глава, погледна към брат си. Полагаше огромни усилия, за да скрие разочарованието си.

— Ще си поговоря с американците — каза му Сиринер. — Засега искам да си починеш. Заслужил си го.

— Благодаря ви, сър.

Командирът погледна към Махмуд.

— Успех — каза и се върна обратно на бюрото си.

Мъжете бяха освободени.

Братята отсечено се обърнаха и потънаха в тунела. После застанаха един срещу друг.

— Съжалявам — каза Ибрахим. — Би трябвало да съм винаги до теб.

— Ще бъдеш — даже още по-близо — отвърна Махмуд и докосна гърдите си. — Ще бъдеш тук. Направи така, че да се гордея с теб, малки братко.

— Ще го направя. Пази се.

Продължително се прегърнаха, след което Махмуд се отправи нататък в пещерата, за да се срещне с оперативния командир.

Ибрахим се върна към скромната казарма, където седна на една от свободните койки и събу ботушите си. Бавно се отпусна по гръб и с удоволствие раздвижи пръстите и мускулите на краката си. После затвори очи. Усещаше бойците, които минаваха покрай него.

Сиринер щеше да си „поговори“ с американците. Щеше да ги подложи на мъчения. Те щяха да се пречупят. И тогава на водача им нямаше да му остане нищо друго, освен да помогне на другите кюрди да работят с компютрите и да управляват колата.

Това не бе доблестно. Дори не беше убеден, че ще има полза. Но бе уморен и навярно не разсъждаваше ясно.

Във всеки случай се надяваше, че американецът наистина ще се пречупи. Искаше му се той да се признае за победен, да закрещи. Какво право имаше който и да е чужденец да се бърка в борбата на кюрдите за свобода? А да отнеме живота на воин, проявил състрадание и героизъм, направо беше непростимо.

Заслуша се в скърцането на отварящите се решетки. Изваждаха навън двама пленници, докато другите крещяха от килиите си. Виковете им бяха като лагерен огън в студена нощ — стопляха го. После мислите му се понесоха към вчерашните събития и пред очите му започнаха да се нижат картини от урагана, който щяха да развихрят още преди да изтече днешният ден. Помисли си за брат си и за гордостта, която изпитваше от онова, което той щеше да извърши. И топлината го обгърна като завивка.