Бойни действия

35.

Вторник, 03:55

Вашингтон, окръг Колумбия

Боб Хърбърт започна четвъртата си чаша кафе, докато Мат Стол довършваше седмата си кутия бира. Не бяха напускали кабинета на Стол дори когато застъпи нощната смяна.

Разглеждаха снимки на долината Бекаа, правени от 1975 година досега от сателити, агенти под прикритие и парашутисти от израелската Сайерет Тцанханим. Знаеха, че РОЦ е някъде в долината, но нямаха представа къде точно. Разузнавателният F-16, излетял от Инджирлик, не бе открил нищо. Плътната горска покривка и камуфлажите спъваха въздушното разузнаване. И освен нисковатовата програма за заглушаване на спътници РОЦ очевидно беше изключен, скрит в пещера или под скален перваз. В противен случай инфрачервеното сканиране би засякло нещо. Самолетът от военновъздушните сили също пращаше микровълнови сигнали в опит да открие активно-пасивния радарен рефлектор на центъра. Ако Роджърс успееше да се добере до контролния пулт и да включи транспондера на РОЦ, уредът щеше да отвърне с кодирано съобщение. Засега обаче нямаше нищо.

На двамата мъже не им оставаше нищо друго, освен да разглеждат снимките. Хърбърт не беше сигурен какво търси. Но докато те изпълваха монитора, шефът на разузнаването се опитваше да се постави на мястото на врага.

Според данните на турското разузнаване, потвърдени и от израелското, там имаше почти петнайсет хиляди воини на ПКК. Десетина хиляди от тях живееха по хълмовете на Източна Турция и Северен Ирак. Останалите бяха разделени на групи от десет до двайсет души. Някои от тези хора действаха в квартали на Дамаск, Анкара и други големи градове. Други отговаряха за обучението, комуникациите и снабдяването в долината Бекаа. В момента тя също бе станала дом на нова, агресивна група сирийски кюрди. Група, която действаше в тясна връзка или навярно дори заедно с кюрдите от Турция и Ирак.

— Та значи терористите залавят РОЦ — каза Хърбърт.

Стол отпусна чело върху скръстените си на масата ръце.

— Стига вече, Боб.

— Напротив — възрази той.

— Трябва да има още нещо, което да можем да опитаме — простена Стол. — Фермерите в долината се свързват с овчарите си по клетъчни телефони. Хайде да ги послушаме. Може да са видели нещо.

— Моите хора вече го правят. Не са засекли нищо. — Отпи глътка топло кафе от нащърбената чаша, някога украсявала бюрото на шефа на ССП8 Дивия Бил Донован. — Значи терористите залавят РОЦ. Докладват в щаба си. Тъй като ние не можем да ги открием, трябва да намерим главната им база. Въпросът е какво търсим.

— Командният център трябва да има достъп до вода, да има електрически генератори, комуникационен радар и навярно и да е скрит под плътна дървесна покривка — монотонно отговори Стол. — Повтаряме това вече за кой ли път. Водата може да се докарва или пък да имат естествен източник, изгорелите газове от генератора могат да се отвеждат по тръби до някое друго място и да се разпръскват така, че да не бъдат засичани от топлинните сензори на самолетите. Радарът може лесно да се скрие.

— Ако докарваш питейна вода по въздуха, трябва да правиш чести полети — каза Хърбърт. — Достатъчно, за да те забележат.

— Даже нощем ли?

— Не. Нощем има огромна вероятност да се разбиеш в някой връх, особено ако използваш хеликоптери на по двайсет-трийсет години. Снабдяването с вода с камиони е възможно само в случай, че наблизо има път. Така че ако базата не е близо до естествен извор — а в района няма много такива — трябва да е в съседство до магистралата или поне до някой черен път.

— Несъмнено. Но това все пак ни оставя трийсетина-четирийсет възможни местоположения за базата на терористите. Постоянно прехвърляме тези снимки, увеличаваме различни части от тях, подлагаме на компютърен анализ геологичните дадености на района и въпреки всичко сме на нула.

— Очевидно, защото не търсим каквото трябва. Всяка човешка дейност оставя следи. — Хърбърт се ядоса на себе си. Дори без свръхмодерните сателити и разузнавателни средства, които обикновено имаше на разположение, би трябвало да е в състояние да открие тези следи. Бил Донован го правеше. От това зависеха човешки живот и националната сигурност. — Добре — каза. — Знаем, че командният им център е някъде там. Какво друго би било характерно за него?

Стол вдигна глава.

— Бодлива тел, скрита в лозя, каквито не сме виждали. Мини, които така или иначе не можем да видим. Фасове от цигари, които можем да видим, стига да имаме спътник, който да насочим към района. Вече сме говорили за всичко това.

— Тогава нека го погледнем под друг ъгъл.

— Добре. Аз съм дивечът. Стреляй.

— Ти си терористки лидер. Какво най-вече ти трябва в една база?

— Въздух. Храна. Санитарни възли. Това е най-важното, струва ми се.

— Има още нещо — каза Хърбърт. — По-важно. Основното, което ти трябва, е безопасност. Съчетание от отбранителна способност и непревземаемост.

— Безопасност от какво? — попита Стол. — От шпиониране или от нападение? От земята или от въздуха? За атака или за отстъпление?

— Безопасност от въздушно бомбардиране. Самолетното нападение и артилерийският обстрел са най-лесният, най-сигурен начин за превземане на вражеска база.

— Добре. И до какво ни води това?

— Знаем, че повечето от пещерите там са изградени от… как ги наричаше Фил в анализа си?

— Не си спомням. Шуплеста скала, порьозна скала, нещо, което звучеше така, сякаш можеш да го разбиеш с добър каратистки удар.

— Правилно. Въпросът е, че този вид скала предпазва терористите само от въздушно разузнаване, а не от нападение. А какво ги предпазва от атака?

— От атака ли? Ти каза, че терористите в Бекаа са в постоянно движение. Най-добрата им защита е никой да не знае къде са.

— Така е. Но това положение може да е различно.

— Защо?

— Логика — отвърна шефът на разузнаването. — Ако координират действията в поне две държави, тези терористи трябва да са централизирани, за да доставят оръжие, части за бомби, карти и информация.

— С компютри и клетъчни телефони, повечето от тези неща са леснопреносими — отбеляза Стол.

— Навярно можеш да местиш апаратурата. Но тези хора също се обучават за много специфични мисии. — Отново отпи глътка кафе. — Хайде да помислим над този въпрос. Когато обучават някоя бойна част за специална мисия, трябва да се построят макети на необходимите им обекти.

— Тези хора определено не са построили макет на язовира „Ататюрк“, Боб.

— Не. Но това просто не е било необходимо.

— Защо не?

— Онази акция беше съвсем груба. На терористите не им се е наложило да разработват сложни планове, защото просто са влезли, пуснали са бомбите си и са изчезнали. Но ако взривяването на язовира е било просто предварителен инцидент, а това е почти сигурно, навярно ще последват планирани нападения. Нападения, които трябва да бъдат внимателно репетирани.

— Защо? — отново попита Стол. — Какво те кара да смяташ, че тези нападения също няма да са груби акции?

— Защото историята ни учи, Мат, че първият удар по време на война или военно положение е мощен, изненадващ и стратегически — като Пърл Харбър или десанта в Нормандия. Той дестабилизира и шокира. След това врагът е готов, затова трябва да действаш по-методично. С внимателно обмислени, прецизни акции.

— Като например завладяване на важни градове и убиване на опозиционни лидери.

— Точно така — потвърди Хърбърт. — Това изисква специална подготовка на самия терен. Когато се съчетае с другите фактори, свързани с комуникациите, снабдяването и командването, това означава повече или по-малко постоянна база.

— Може би — каза Стол. Посочи към монитора. — Но не и в пещери от такива меки скали. Те не могат да бъдат укрепени. Виж ги. На първо място не са достатъчно големи — само около два метра високи и метър и половина широки. Ако вкараш вътре железни и дървени подпори, няма да можеш даже да се обърнеш.

— Пръст. Не можеш да направиш много нещо вътре, но можеш да копаеш. Местните в Северен Виетнам постоянно го правеха.

— Искаш да кажеш подземен бункер.

Хърбърт кимна.

— Това е съвършеното решение. Освен това стеснява периметъра ни на търсене. Не можеш да взривиш тунел в тези пещери — ще те затрупат…

— Но можеш да прокопаеш — възбудено го прекъсна Стол. — Трябва да го прокопаеш.

— Точно така! А за да го прокопаеш, имаш нужда от пръст.

— Според описанията на снимките повечето от тези пещери са вдълбани в скалните первази от подземни реки.

— Повечето — отвърна Хърбърт, като наблюдаваше монитора, — но може би не всички.

Стол записа снимките на Бекаа и повика геологичните данни, подготвени от Катцен, преди да замине за района. Накара компютъра да потърси думата „почва“ и двамата мъже се наведоха към екрана. Откриха трийсет и седем описания на състав на почвата. Започнаха да ги четат едно по едно, като търсеха нещо, предполагащо неотдавнашни изкопни работи. Бавно напредваха през хаоса от уравнения, проценти и геологични термини, докато нещо привлече погледа на Хърбърт.

— Задръж — каза той, взе мишката и върна една страница назад. — Виж това, Мат. Сирийско агрономично проучване от януари тази година. — Започна да чете документа. — Групата докладва за аномалия в района с дъбови гори на планината Чоуф.

Стол хвърли поглед към бележките, които си бе взел.

— Омигод. Това е районът, в който беше РОЦ.

Хърбърт продължи да чете:

— Пише, че хоризонт А или най-горният почвен слой там се характеризира с необичайно висока биологична активност, както и с огромно количество органична материя, обикновено откривана в подпочвения слой или хоризонт Б. Типично е придвижване от хоризонт А към Б, при което надолу се пренася фина глина. Тази концентрация от подпочвен материал предполага две възможности. Първо, че е правен опит за обогатяване на пръстта с по-активна почва, който впоследствие е бил изоставен. Или второ, че е резултат от археологически разкопки наблизо. Равнището на биологична активност предполага, че пръстта е оставена там през последните четири-шест седмици.

Стол погледна към него и каза:

— Археологически разкопки или пък строеж на бункер.

— Възможно е — отвърна той. — А и времето отговаря. Открили са пръстта преди четири месеца. Това означава, че изкопните работи са свършили преди пет-шест месеца. Достатъчно време за установяване на базата и подготовка на хората.

Мат започна да набира на клавиатурата команди.

— Какво правиш? — попита го Хърбърт.

— Националната разузнавателна служба периодично заснема Бекаа. Извиквам разузнавателните файлове от района за последните шест месеца. Ако някой е копал, може да не го е правил на ръка.

— Да, тези пещери сигурно са достатъчно дълбоки и широки. А ако са докарали фадрома или булдозер, даже през нощта…

— Ще са останали дълбоки следи от гуми — довърши изречението Стол. — Ако не от самите машини, поне от камиона, с който са ги докарали.

Когато получи достъп до файловете, той пусна графична програма. Отвори един от тях и написа на клавиатурата „Следи от гуми“. Когато се появи менюто, написа „Не от автомобили“. Само минута по-късно компютърът предложи три снимки. И трите показваха характерни следи пред една и съща пещера. Пред пещерата, от която беше изкопана пръстта.

— Къде е това? — попита Хърбърт.

Стол накара компютъра да открие пещерата в географския си файл. Координатите се появиха само след няколко секунди.

Той вдигна бирената си кутия и заяви:

— Открихме ги!

Хърбърт кимна и отвори клетъчния си телефон, за да се свърже с генерал-майор Бар-Леви в Хайфа и да му съобщи за картата, която се готвеше да му прати по модема.