Бойни действия

46.

Вторник, 07:07

Вашингтон, окръг Колумбия

Марта Макол се събуди, когато пейджърът й иззвъня. Тя погледна номера. Търсеше я Кърт Хардауей.

Беше прекарала нощта в Оперативния център и след това си легна в спартанската стая за персонала. Успя да заспи едва в три сутринта. Когато нещо я безпокоеше, признаваше тя пред себе си, бе като куче, захапало кокал. И фактът, че трябваше да прехвърли центъра на Кърт Хардауей, заместника на Пол, я безпокоеше. Събитията отвъд океана просто бяха прекалено деликатни, за да ги остави в грубите му ръце. Когато беше застъпил на смяна, Марта стигна дотам, че се консултира със заместника на Пол Кофи Ейдийн Марли кой има право да взима решения, ако през нощта се случи нещо. Винаги когато останеше на бюрото си след края на дежурството си, Пол Худ имаше тежката дума. Но според устава това не се отнасяше за заместника му. До 7:30 часа Оперативният център принадлежеше на Хардауей.

Тя се надяваше, че няма да се случи нищо. Той бе братовчед и протеже на директора на ЦРУ Лари Речлин и назначаването му тук представляваше необходима целесъобразност. За да не допусне центърът да попадне под влиянието на ЦРУ, президентът назначи за негов шеф външен човек. Но за да успокои разузнавателните среди, беше принуден да постави ветеран за заместник на Худ. Макар че роденият в Оклахома Хардауей бе приветлив човек с необходимия за работата разузнавателен опит, Марта го намираше за безчувствен. Освен това често говореше, без да е обмислил нещата. За щастие на Оперативния център могъщия триумвират Худ-Роджърс-Хърбърт налагаше през деня изключително твърда политика и той нямаше никаква възможност да оплете прекалено много конците.

Марта взе телефона от масата до кушетката и набра номера на Хардауей, който отговори незабавно:

— Най-добре ела тук. Тази отврат ще продължи да се говни и по време на твоята смяна.

— Идвам — отвърна тя и затвори. Както винаги той бе извънредно тактичен.

Стаята за почивка на персонала се намираше близо до Резервоара — заседателна зала без прозорци, оплетена в електронна мрежа. На земята не съществуваше шпионска апаратура, която да позволи на някого да подслуша какво се обсъжда вътре. Наляво от стаята за персонала и покрай извитата стена на Резервоара се стигаше до кабинетите на Боб Хърбърт, Майк Роджърс и Пол Худ. Марта зави надясно. Мина покрай кабинета си, после покрай този на Даръл Маккаски, свръзката с ФБР и Интерпол, компютърната зала на Мат Стол — „оркестърът“, както я наричаше той — и покрай юридическия и екологичния отдел, в които работеха Лоуел Кофи и Фил Катцен. След това идваха отделите по психология и медицина, последвани от радиозалата, малкият кабинет на Брет Огъст от „Страйкър“ и двучленният пресцентър на Ан Фарис.

Докато бързаше по коридора, я настигна количката на Боб Хърбърт.

— Кърт каза ли ти какво става?

— Не — отвърна тя. — Само че имало някаква каша и че щяла да омаже цялото ми бюро.

— Малко грубичко, но иначе вярно — отбеляза той. — В Дамаск е настанал истински ад. Обади ми се Уорнър. В двореца „Азем“ имало атентат. Терористът убил двойника на президента.

— Онзи кърпач ли?

Хърбърт кимна.

— Значи президентът навярно изобщо не е в столицата — каза Марта. — Ами посланик Хавлис?

— Бил е в двореца. В шок е, но е невредим. Сега дворецът е под обсада. За нещастие Уорнър все още е в залата, в която е избухнала бомбата, и не може да ни даде достатъчно информация. Прехвърлих го на Кърт. Не сме прекъснали връзката с него.

— А Пол?

— Излязъл от залата, за да потърси хората от АДС, които дошли заедно с тях.

— Не е трябвало — каза тя. — Могат да се появят, докато го няма, и да тръгнат без него.

— Изобщо не съм сигурен, че някой е в състояние да иде където и да било — отвърна Хърбърт. — Не и ако не знаят някакви тайни ходове. Израелското сателитно разузнаване показва, че от всички страни се водят сражения. Очевидно петдесетина цивилни нападатели се опитват да пробият стената. В защита на двореца току-що са пристигнали войници от сирийската армия. Десет души.

— Ето какъв е резултатът от това, че пратиха войските си на север — отбеляза Марта. — Какво означава всичко това?

— Някои от хората ми смятат, че става дума за турско нападение с израелска подкрепа — каза Хърбърт. — Иранците твърдят, че ние сме в дъното на нещата. Лари Речлин отдавна искаше да свали президента заради помощта на Сирия за терористите. Но той се кълне, че агентите на ЦРУ нямат нищо общо с това.

— Ти как мислиш? — попита го, когато почука на вратата на Хардауей. Ключалката щракна. Тя се поколеба, преди да влезе.

— Залагам на кюрдите — отвърна той.

— Защо?

— Защото са единствените, които имат какво да спечелят от цялата каша. Освен това изводът се налага чрез обикновено елиминиране. Моите израелски и турски познати изглеждат толкова изненадани, колкото сме и ние.

Марта кимна и двамата влязоха вътре.

Слабият брадат Къртис Шон Хардауей седеше зад бюрото си и гледаше към компютърния екран. Около очите му имаше тъмни кръгове и кошчето за боклук беше пълно с опаковки от дъвки. На едно от креслата с отворен върху коленете компютър седеше спретнатият и млад заместник на Майк Роджърс генерал-лейтенант Уилям Абрам. Гъстите му черни вежди бяха сключени над носа и очите му под тях бяха нащрек. Кожата на лицето му изглеждаше свежа и тънките му устни бяха отпуснати.

От високоговорителя на бюрото се разнасяше тихо пращене и случайно пропукване. Хардауей млясна с дъвката си и вдигна поглед.

— Добро утро, Марта. Боб, не съм разговарял с Уорнър, откакто ти ми прехвърли връзката.

— Само изстрели — с нисък монотонен глас съобщи Абрам — и статично електричество от военните комуникации.

— Значи не знаем дали Пол е намерил агентите от АДС? — попита Марта.

— Не. Президентът иска до седем и петнайсет да разработим спасителен план. Честно казано, възможностите не са много. В посолството ни са морските пехотинци от охраната, но те нямат право да действат извън него…

— Макар че винаги могат първо да действат и после да отговарят на въпроси — прекъсна го Абрам.

— Така е — съгласи се Хардауей. — Освен това в Инджирлик е групата „Делта“. За четирийсет минути можем да ги прехвърлим и да ги стоварим на покрива на двореца.

— При това положение ще имаме проблеми, ако в дъното на нещата стоят турците — каза Абрам, — защото ще трябва да стреляме срещу съюзници.

— За да спасим нашия посланик — подчерта Марта.

— Нещата няма да изглеждат така, ако се окаже, че не той е целта на нападението — отбеляза генералът. — Засега няма данни той или който и да е от другите посланици да е в опасност.

Хардауей погледна към часовника си.

— Има още една възможност — да прекратим мисията на „Страйкър“ и да ги пратим в Дамаск. Свързахме се с Тел Неф. Могат да върнат групата и да я закарат с хеликоптер до двореца за половин час.

— Не! — категорично възрази Хърбърт.

— Почакай, Боб — каза Марта. — Ейдийн вече се е разбрал с Комисията за контрол на разузнаването към Конгреса да ги пратим в Близкия Изток. От трите групи те са единствените, които имат някаква власт.

— В никакъв случай — не отстъпваше той. — Те трябва да измъкнат хората ни от Бекаа.

Тя го погледна.

— Не бъди толкова категоричен, Боб. Не и когато Пол и посланикът ни са на огневата линия…

— Ние не знаем дали са в опасност — прекъсна я Хърбърт.

— В опасност ли? — извика тя. — Робърт, та те атакуват двореца!

— А РОЦ и екипът му са в ръцете на терористите! — на свой ред извика той. — Тази опасност е действителна и „Страйкър“ вече е съвсем наблизо. Трябва да ги оставим да довършат мисията, на която сме ги пратили. Господи, възможно е дори да не разполагат с плана на двореца. Не можеш да ги пратиш на сляпо.

— С това оръжие и екипировка едва ли са слепи — възрази Марта.

— Но те проучваха долината Бекаа — каза Хърбърт. — Готвиха се за тази мисия. Виж, имаш връзка с Уорнър. Почакай, докато се върне Пол. Нека той ни потърси.

— Знаеш какво ще каже.

— Естествено, че знам — изръмжа той. — Ще ти каже да оставиш „Страйкър“ да си върши работата и да укротиш амбициите си.

— Амбициите си ли?

— Да. Ако спасиш посланика, ще отбележиш голяма точка във външното министерство. Ти какво си мислиш, че не знам какви планове имаш за кариерата си ли?

Без да откъсва очи от него, Марта се вцепени от ярост.

— Ти само продължавай да ми говориш така и ще се сблъскаш със страхотни проблеми в собствената си кариера…

— Успокой се, Марта — обади се Хардауей. — Боб, ти също. Нямаме никакво време. Така или иначе, въпросът за „Страйкър“ е чисто академичен. Президентът има намерение до седем и половина сутринта да реши дали да унищожи РОЦ с ракета „Томахоук“, изстреляна от кораба „Питсбърг“ в Средиземно море.

— О, господи! — възкликна Хърбърт. — Нали трябваше да ни даде време!

— Той ни даде. Сега се страхува, че кюрдите ще използват РОЦ срещу сирийците и турците.

— Естествено — отбеляза Абрам, — ако вече не го използват.

— Допускаш, че са разбрали как да го направят — рече Хърбърт. — Да вкараш РОЦ в действие не е като да подкараш кола под наем.

— Искам да кажа, ако някой им покаже как работи — поясни генералът.

Хърбърт му хвърли яростен поглед.

— Внимавай, Бил…

— Боб — прекъсна го Абрам, — знам, че сте близки с Майк. Но не разполагаме с никакви данни за това, какво може да са направили терористите, за да убедят хората ни да проговорят.

— Сигурен съм, че генералът ще оцени това гласуване на доверие.

— Не става дума за Майк — каза Марта. — Пленени са и трима цивилни. Те не са като него.

— Малко са хората като него — отвърна Хърбърт. — И това е още една причина да го измъкнем! Нуждаем се от него. И го дължим на другите, които пратихме там.

— Ако е осъществимо — отбеляза Марта. — Може и да не е.

— Особено, ако се откажем! — изръмжа той. — За бога, иска ми се всички тук да говорехме на един и същи език.

— На мен също — студено отвърна тя. — Въпросът е дали пленниците са безвъзвратно загубени и дали не трябва да пренасочим силите си към Дамаск.

— Марта е права — каза Хардауей. — Ако изстрелят ракетата, няма да имаме друг избор, освен да преустановим мисията на „Страйкър“. В противен случай можем да загубим цялата група заедно с РОЦ и екипа му.

Хърбърт силно стисна ръце в скута си.

— Трябва да дадем време на „Страйкър“. Даже да пуснат онзи „Томахоук“, докато стигне целта си, ще мине поне половин час. Това може да е достатъчно, за да спасят РОЦ и хората. Но ако изтеглите „Страйкър“, Майк и другите са мъртви. Точка.

Никой не отговори. Хардауей отново погледна към часовника си.

— След две минути трябва да съобщя на президента препоръките ни относно положението в двореца. Марта?

— Според мен трябва да пренасочим „Страйкър“ — отвърна тя. — Имат нужната екипировка и са единствената ни законно защитима възможност.

— Бил?

— Съгласен съм — каза Абрам. — Освен това смятам, че са по-добре обучени от „Делта“ и със сигурност по-добре от морските пехотинци в посолството.

Хардауей погледна към Хърбърт.

— Боб?

Той разтърка лицето си.

— Оставете „Страйкър“ на мира. До изстрелването на ракетата все още им остават пет минути за действие. Това им дава поне половин час да измъкнат екипа на РОЦ.

— Те ни трябват в Дамаск — бавно изрече Марта.

Хърбърт притисна пръсти до челото си. После рязко спусна ръце в скута си.

— Ами ако успея да намеря някой друг да помогне на Пол и посланика?

— Кой? — попита тя.

— Вероятността е малка — отвърна той. — Не зная дали Железния лост ще ми позволи да ги използвам.

— За кого става дума?

— За хора, които могат да стигнат там за пет минути. — Хърбърт взе слушалката на секретния телефон на малката масичка до креслото. Включи една от свободните линии и нареди на помощника си да го свърже с генерал-майор Бар-Леви в Хайфа.

Хардауей погледна часовника си.

— Трябва да се свържа с президента, Боб.

— Помоли го да ми даде още пет минути. Кажи му, че ще измъкна Пол и посланика, без да използвам „Страйкър“. Ако не успея, утре сутрин оставката ми ще е на бюрото на Марта.