Бойни действия

36.

Вторник, 13:00

Дамаск, Сирия

През последните двайсет години Пол Худ беше обиколил десетки претъпкани летища в много градове. Летището в Токио бе голямо, но подредено. През него преминаваха невероятен брой делови хора и туристи. Летището във Вера Крус в Мексико бе малко, задръстено от хора, остаряло и невероятно усойно. Местните жители, които бяха прекалено горещи, имаха възможност да се разхлаждат, докато чакат отлитащите и пристигащи самолети да бъдат изписани на таблото.

Но никога не беше виждал гледка като тази, която се разкри пред очите му на международното летище в Дамаск. Всеки квадратен сантиметър бе зает от хора. Повечето от тях бяха добре облечени и се държаха прилично. Носеха багажа на главите си, защото отстрани нямаше достатъчно място. На вратите на пристигащите самолети стояха въоръжени полицаи, за да помагат при нужда на пътниците да слизат и да ги насочват към терминала. След това вратите се затваряха и пътниците трябваше сами да се грижат за себе си.

— Наистина ли всички тези хора заминават или пристигат? — попита той Насър. Трябваше да вика, за да бъде чут.

— Като че ли всички! — извика му в отговор професорът. — Но никога не съм виждал толкова хора на летището! Нещо трябва да се е случило…

Худ си проправи път с лакти през тълпата към главния вход. Стори му се, че усеща някаква ръка да бърка във вътрешния му джоб, и отстъпи към Насър. Паспортът и портфейлът му щяха да са много ценни за хора, опитващи се да напуснат Сирия. Ръцете му бяха притиснати плътно отстрани и той се изправи на пръсти. Над главите на около пет метра от него стърчеше бял картон с неговото име, написано с черни букви.

— Хайде! — извика към спътниците си.

Мъжете буквално си пробиха път към облечения в черен костюм младеж, който държеше табелата.

— Аз съм Пол Худ — каза му американецът. — А това са доктор Насър и господин Бикинг.

— Добър ден, сър. Аз съм агент Дейвис от Агенцията за дипломатическа сигурност, а това е агент Фърнет — извика младият мъж и посочи с глава към жената, която стоеше от дясната му страна. — Не се отделяйте от нас. Ще ви прекараме през митницата.

Агентите се обърнаха и тръгнаха един до друг, като си пробиваха път с рамене и лакти през тълпата. Тримата ги последваха. Худ не беше изненадан, че не ги придружават хора от сирийската служба за сигурност. Не беше достатъчно важна персона. Но го учудваше фактът, че тук има толкова малко полиция. Гореше от нетърпение да разбере какво се е случило, но не искаше да отвлича вниманието на водачите си.

За да минат през главния терминал, им трябваха близо десет минути. Багажното отделение бе сравнително пусто. Докато чакаха багажа си, попита агентите какво става.

— На границата е имало сблъсък, господин Худ — отвърна агент Фърнет. Изглеждаше на около двайсет и две, имаше къса кестенява коса и говореше отсечено.

— Лошо ли е положението?

— Много лошо. Сирийски войски са обкръжили турски части, които са пресекли границата в преследване на терористи. Сирийците са стреляли и турците са им отвърнали. Трима турски войници са били убити, преди граничният патрул да успее да се върне на турска територия.

— Имало е и по-лоши случаи — отбеляза Насър. — Заради това ли е цялата тази паника?

Фърнет насочи тъмните си очи към него.

— Не, сър — рече тя. — Заради онова, което последвало. Сирийският командир ги последвал в Турция и ги ликвидирал. Екзекутирал войниците, които се предали.

— Господи! — извика Бикинг.

— Какъв е произходът му? — попита Насър.

— Кюрд.

— Какво е станало после?

— Командирът е бил уволнен и сирийците са се изтеглили — рече жената. — Но не и преди турците да придвижат към границата редовни бойни части и танкове. Според последната ми информация, положението продължава да е напрегнато.

— Затова всички се опитват да избягат.

— Всъщност не всички — поясни Фърнет. — Повечето хора тук са от Йордания, Саудитска Арабия и Египет. Техните правителства пращат самолети, за да ги евакуират. Тъй като са съюзници на турците, се страхуват да останат тук.

След като взеха чантите си, бяха отведени в малко помещение откъм северната страна на терминала. Там набързо минаха през митницата и се насочиха към очакващия ги автомобил. Докато се качваше в дългата лимузина с шофьор американец, Худ се усмихна. Президентът трябваше да го прати от другата страна на земното кълбо, за да го повози в такава кола.

Пътуването към северната част на града беше бързо и лесно. Трафикът по магистралата не бе натоварен и шофьорът се насочи към улица „Шафик ал-Муаед“. После зави на запад и пое към улица „Мансур“. Американското посолство се намираше на номер две. И двата пътя бяха абсолютно пусти.

Когато поеха по тясната улица, Насър поклати глава.

— Често идвам тук и никога не съм виждал града толкова пуст. Дамаск и Алепо са най-старите постоянно обитавани градове на света. Ужасно е да видиш такава гледка.

— Разбрах, че на север е още по-лошо, доктор Насър — каза агент Фърнет.

— Всички ли са напуснали града, или са се прибрали вкъщи? — попита Худ.

— И двете — отвърна тя. — Президентът нареди улиците да са чисти, в случай че се наложи армията или дворцовата гвардия да действат.

— Не разбирам — каза той. — Всичко става на двеста и четирийсет километра на север от тук. Турците няма да са толкова безразсъдни, че да нападнат столицата.

— Не са — рече Бикинг. — Обзалагам се, че сирийците се страхуват от собствените си граждани. От кюрдите, като офицера, който е водил атаката на границата.

— Точно така — потвърди Фърнет. — Обявен е полицейски час — от пет следобед. Ако сте навън след това време, отивате в затвора.

— А в Дамаск това не е за препоръчване — отбеляза агент Дейвис. — Отнасят се с хората ужасно.

При пристигането им в посолството ги посрещна посланикът Л. Питър Хавлис. Худ беше срещал веднъж дипломата от кариерата на прием в Белия дом. Той бе оплешивяващ мъж и носеше очила с дебели стъкла. Беше висок около метър и осемдесет, макар че закръглените му рамене го правеха да изглежда по-нисък. Твърдеше се, че е получил този пост заради приятелството си с вицепрезидента. Навремето предшественикът му бе отбелязал, че човек би назначил за посланик тук единствено най-лошия си враг.

— Добре дошъл, Пол — още отдалеч каза Хавлис.

— Добър ден, господин посланик.

— Добре ли пътувахте?

— Слушах стари песни по четвърти канал и поспах — отвърна Худ. — А това, господин посланик, отговаря точно на моята представа за добро пътуване.

— Това е чудесно — неубедително отвърна Хавлис. Още докато се ръкуваше с Худ, погледът му вече се бе насочил към Насър. — За мен е чест да ви приветствам тук, доктор Насър.

— Удоволствието е мое — отвърна египтянинът, — макар че ми се иска обстоятелствата да бяха различни.

Хавлис стисна ръката на Бикинг, но очите му бързо се върнаха към Насър.

— По-лоши са, отколкото ви е известно — каза. — Елате. Ще поговорим в кабинета ми. Някой желае ли нещо за пиене?

Тримата поклатиха глави, след което Хавлис се обърна и посочи с ръка към коридора. Те бавно тръгнаха натам — посланикът между Худ и Насър, а Бикинг до Худ. Стъпките им отекваха по коридора, докато Хавлис разказваше за наредените край стените древни съдове. Бяха осветени отгоре и контрастираха на стенописите от деветнайсети век, изобразяващи събития от управлението на умеядските халифи през I в.сл. Хр.

Кръглият кабинет на посланика се намираше в отсрещния край на сградата. Беше малък, но красив, с мраморни колони от всички страни и с куполовиден таван, напомнящ за катедралата в Басра. Светлината идваше от единствения огромен прозорец по средата на купола. Гостите насядаха на меките кафяви кресла. Хавлис затвори вратата, после седна зад масивното си бюро.

— Имаме свои източници в президентския дворец — с усмивка каза — и подозираме, че те имат свои хора тук. Най-добре е да разговаряме насаме.

— Разбира се — отвърна Худ.

Хавлис скръсти ръце пред себе си.

— Правителството смята, че в Дамаск е пратена екзекуторска група. Според последната информация, която са получили, тя ще нанесе удара си по-късно следобед.

— Информацията потвърдена ли е?

— Надявах се, че вие ще можете да ни помогнете — отвърна посланикът. — Поне че вашите хора биха могли да разберат. Поканиха ме да ида в двореца днес следобед. — Погледна към стария часовник от слонова кост на бюрото си. — Всъщност след час и половина. Поканен съм да поговорим с президента за положението. Разговорът ни ще бъде последван от вечеря…

— Това е същият президент, който някога накара външния ни министър да чака два дни, преди да го удостои с аудиенция — прекъсна го доктор Насър.

— И накара френския президент да чака в преддверието четири часа — прибави Бикинг. — Президентът все още не се е научил.

— На какво? — попита Худ.

— На уроците на предците си — отвърна Бикинг. — През деветнайсети век те канели враговете в шатрите си и ги омайвали с любезност. Тук възглавниците и парфюмите са спечелили повече войни, отколкото мечовете и пролятата кръв.

— И все пак тези победи са оставили арабите разединени — отбеляза Насър. — Президентът не се опитва да ни омае с любезност. Той се подиграва с чужденците в опит да омае арабските си братя.

— Всъщност — каза Хавлис, — струва ми се, че и двамата пропускате най-важното. Ако ми позволите да довърша, президентът е поканил на тази среща също руския и японския посланик. Подозирам, че ще останем с него до приключването на тази криза.

— Разбира се — кимна Худ. — Ако с него се случи нещо, същото ще се случи с вас и с другите.

— Ако се предположи, че президентът изобщо се появи — отбеляза Бикинг. — Може изобщо да не е в Дамаск.

— Възможно е — съгласи се посланикът.

— Ако се стигне до нападение — каза Насър, — дори президентът да не е в двореца, Вашингтон, Москва и Токио ще сметнат за невъзможно да подкрепят онзи, който стои зад нападението, независимо дали са кюрдите или турците.

— Точно така — потвърди Хавлис.

— Може дори да са сирийски военни, преоблечени като кюрди — допусна Бикинг, — които убиват всички, освен президента. Той оцелява и се превръща в герой за милиони араби, които мразят кюрдите.

— И това е възможно — рече посланикът. Погледна към Худ. — Ето защо, Пол, ще ни е полезна всяка разузнавателна информация, до която се доберете.

— Веднага ще се свържа с Оперативния център — отвърна той. — А какво става с моята среща с президента?

— Всичко е уредено, Пол.

Не му хареса начинът, по който посланикът изрече това.

— Кога? — попита.

Хавлис за първи път се усмихна.

— И ти си поканен в двореца заедно с мен.