Бойни действия

64.

Сряда, 01:01

Над Средиземно море

Когато Майк Роджърс постъпи в армията, обучаващият го сержант се казваше Меси Бойд. Никога не разбра защо не е направил кариера, но трябваше да има някаква причина. Защото Меси Бойд беше най-стегнатият, изпълнителен и дисциплиниран човек, когото изобщо познаваше.

Сержант Бойд задължително учеше хората си на две неща. Първо, че храбростта е най-важното качество за войника. И второ, че доблестта е още по-важна. «Доблестен човек — перифразирайки Удроу Уилсън, бе казал той — е онзи, чието поведение се ръководи от чувството за дълг.»

Роджърс прие думите му присърце. Освен това взе Бартлетовите11 «Крилати мисли», които Бойд държеше на бюрото си. Така започна двайсет и пет годишната му любов към мъдростта на великите държавници, военни, учени. Това го превърна в страстен читател, поглъщаш всичко от Епиктет12 до Свети Августин, от Омир до Хемингуей. Това го накара да мисли.

«Може би твърде много» — каза си той.

Роджърс седеше на дървената пейка в пътническото отделение на С-141В и разсеяно слушаше полковник Огъст, който разказваше на Лоуел Кофи и Фил Катцен за участието си като малък в бейзболното първенство в родния му град.

Генералът знаеше, че никога не се е проявявал като страхливец, нито че е престъпвал честта си. Но също знаеше, че заради случилото се в Близкия Изток с военната му кариера е свършено. Беше разбрал това, когато не успя да си върне РОЦ от кюрдите на сирийската граница. Постъпката му бе глупава, от онези грешки, които човек с неговото положение не може да си позволи да допусне. Но със смъртта на лидера на ПКК той беше открил нов живот. Не като войник, а като борец срещу тероризма. Онова, което можеше да започне в съдебната зала, щеше да се превърне в храбра и доблестна битка срещу ужасната напаст.

А сега нямаше да стане нищо.

— Генерале — попита Огъст, — как се казваше онази, дето ни би на бейзбол в пети клас?

— Лорет. Забравил съм й фамилията.

— Точно така — каза полковникът. — Лорет. От онези момичета, които ти се иска направо да схрускаш. Беше толкова сладка, даже с кечърската си маска и ръкавицата.

Роджърс се усмихна. Тя наистина бе страхотна. А и бейзболното им първенство беше страхотно. Но състезанията завършваха с един победител и няколко победени.

Като състезанието, което току-що завърши в Близкия Изток.

Победителят бе „Страйкър“. Операцията им беше за пример. А победените? Разбитите кюрди. Турция и Сирия, в чиито граници все още имаше милиони опасни граждани. И Майк Роджърс, който се бе провалил със сигурността, бягството, преценката за характера на свой лоялен колега и с отношението към военнопленник.

Америка също беше загубила. Губеше, като връщаше Майк Роджърс обратно в стаичката на Оперативния си център, вместо да го подкрепи във войната му срещу тероризма.

А това наистина е война — или поне трябва да бъде.

Докато лежеше в лазарета, генералът сериозно бе разсъждавал по този въпрос. Възнамеряваше да използва трибуната на военния процес, за да заяви, че всяка държава, която нападне народа на САЩ където и да е и по какъвто и да е начин, на практика обявява война на Америка. Имаше намерение също да настоява президентът да обяви война на всяка държава, която отвлича американски граждани, взривява американски самолети или хвърля бомби по американски сгради. Обявяването на война не означаваше непременно, че трябва да нападнат народа и армията на тези държави. Но това щеше да даде на САЩ възможност да блокират пристанищата им и да потопяват всеки кораб, който се опита да влезе или излезе. Да затворят летищата и железните им пътища с ракети. Да спрат търговията, да унищожат икономиката им и да съборят режима, подкрепил терористите.

Войната щеше да свърши, когато тероризмът бъдеше победен.

Ето какво беше планирал Роджърс. Ако бе успял да превърне екзекуцията на кюрда в първи изстрел срещу тероризма, той щеше да възвърне честта си. А сега убийството на невъоръжения човек, който го беше изтезавал, си оставаше просто отмъщение. В това нямаше нищо доблестно или храбро. Както някога бе писала Шарлот Бронте, отмъщението беше «като ароматно вино в устата, топло и сладко, а после от него остава само металически, ръждив вкус».

Той сведе очи. Не искаше да върне куршума обратно. Убийството на кюрда бе спестило на родината му мъките на процеса, на вестникарското правосъдие и ударите под пояса. То също даваше на кюрдите мъченик вместо победен. Но, господи, как му се искаше куршумът да е взел живота и на двама им. Бяха го учили да служи на родината си и да защитава целостта и знамето й каквото и да му струва. Помилването опозоряваше и двете. Като проявяваше към него милосърдие, родината му пренебрегваше нещо по-важно. Справедливостта.

Грешката бе допусната от добронамерени хора. Но заради честта на страната тази грешка трябваше да се поправи.

Роджърс сковано се изправи, спъван от бинтовете на ръцете и тялото му. Хвана се за въжето, което минаваше на равнището на рамото му през пътническото отделение.

Огъст вдигна очи.

— Добре ли си?

— Да — усмихна се той. — Просто отивам до тоалетната.

Генералът погледна надолу към необичайно оживения полковник. Гордееше се с него и се радваше, че е спечелил състезанието. Роджърс се обърна и тръгна към задната част на самолета.

Тоалетната беше студено помещение с висяща от тавана електрическа крушка. Нямаше врата — един от онези малки детайли, които целяха да ограничат теглото на самолета.

На връщане мина покрай алуминиевите лавици със снаряжението на «Страйкър». Спря. В платнената раница, с която бе пътувал в РОЦ, се намираше екипировката му. Все още имаше начин да възвърне честта си.

— Не е там — обади се мъжки глас зад него.

Генералът се обърна и се вгледа в издълженото апостолско лице на полковник Огъст.

— Пистолетът, с който уби терориста — продължи полковникът. — Аз го взех.

Роджърс отпусна рамене.

— Нямаш право да ровиш във вещите на друг офицер, полковник.

— Всъщност, сър, имам право. Тъй като старшият ми офицер е признал за извършено престъпление, мой дълг беше да конфискувам вещественото доказателство за военния съд.

— Помилваха ме.

— Сега го зная. Но не и тогава. Искате ли си пистолета обратно, сър?

Погледите им не се откъсваха един от друг.

— Да — каза Роджърс. — Искам го.

— Това заповед ли е?

— Да, полковник. Заповед е.

Огъст се обърна и се наведе под най-долната от трите лавици. Отвори първия от петте сандъка с оръжието на командосите. После му подаде пистолета.

— Заповядайте, сър.

— Благодаря, полковник.

— Моля, сър. Генералът възнамерява ли да го използва?

— Това си е работа на генерала, струва ми се.

— Въпросът е спорен. Вие сте изключително превъзбуден. Освен това излагате на опасност мой старши офицер, генерал от армията на Съединените щати. Дал съм клетва да защитавам колегите си офицери.

— И да изпълняваш заповеди. Върни се на мястото си, моля те.

— Не, сър — отвърна Огъст.

Генералът стоеше, отпуснал пистолета до тялото си. В другия край на отделението редник Девон и сержант Грей бяха станали от пейката. Двамата очевидно бяха готови да се втурнат към тях.

— Полковник — каза Роджърс, — днес страната ни допусна ужасна грешка. Тя прости на човек, който нито заслужаваше, нито искаше прошката. По този начин тя изложи на опасност сигурността на народа и институциите си.

— Онова, което замисляте, няма да промени положението.

— За мен ще промени.

— Това е твърде егоистично, сър — рече полковникът. — Позволете ми да напомня на генерала, че когато Лорет някоя си го победи, той и тогава смяташе, че няма да го преживее. Докато тя тичаше покрай базите, той замахна с бухалката толкова силно, че ако не го беше спрял уплашеният му най-добър приятел, щеше да се удари по тила и навярно да получи сериозна контузия. Но животът продължи и някогашният първи батсман спаси безчет човешки животи в Югоизточна Азия, по време на „Пустинна буря“ и по-късно в Северна Корея. Ако генералът възнамерява отново да направи нещо с главата си, нека е наясно, че някогашният втори батсман отново ще го спре. Родината се нуждае от него жив.

Роджърс погледна към Огъст.

— Но повече се нуждае от чест.

— Честта на една страна е в сърцата на народа й. Ако спрете сърцето си, ще лишите родината от онова, което твърдите, че искате да защитите. Животът е тежък, но и двамата сме се сблъсквали с твърде много смърт. Всички сме се сблъсквали.

Роджърс погледна към командосите. В лицата и в позите им имаше нещо живо. Въпреки всичко, което бяха преживели в Ливан, въпреки смъртта на редник Муур в Северна Корея и на подполковник Скуайърс в Русия, те все още бяха изпълнени с енергия, ентусиазъм и надежда. Вярваха в себе си и в системата.

Генералът бавно остави пистолета. Не знаеше дали е съгласен с Огъст за останалото. Но онова, което се бе готвил да извърши, щеше безвъзвратно да убие ентусиазма им. Само по себе си това беше достатъчно, за да го спре.

— Фамилията й беше Делгерсио — каза. — Лорет Делгерсио.

Полковникът се усмихна.

— Зная. Майк Роджърс не забравя нищо. Просто исках да видя дали ме слушаш. Мислите ти бяха някъде далеч. Ето защо те последвах тук.

— Благодаря, Брет — тихо рече той.

Огъст прехапа устни и кимна.

— Ами разказа ли им как следващия сезон в последната част на последната игра отбелязах победната точка за нашия отбор? — попита генералът.

— Тъкмо се готвех.

Роджърс потупа полковника по рамото.

— Да вървим — каза и го заобиколи. Когато докосна бинтовете си в него, генералът потръпна.

Майк Роджърс кимна на Девон и Грей и се върна на твърдата пейка, за да се заслуша в Брет Огъст, който разказваше как първенството им било супер и как един изстрел през следващия сезон бил основателна причина за живот.