Бойни действия

54.

Вторник, 15:51

Дамаск, Сирия

Уорнър Бикинг се изправи. Вдигна ръцете си, едната беше окървавена от удара в изпъкналата брадичка на кюрда.

— На ваша страна съм — каза на сирийски Бикинг. — Разбирате ли ме?

Нисък мъж с високо, прорязано от белег чело вдигна автомата си. Докато се приближаваше към американеца, той махна с ръка на другаря си, истински гигант, да иде при другите. Уорнър хвърли поглед надясно и видя как гигантът без никакво усилие вдига един от мъжете, който бе ранен в крака. Той го прехвърли през рамо, после повдигна другия.

— Аз съм американец — продължи, — а тези хора са мои колеги. — Посочи с глава към саксията, зад която също се бяха скрили Хавлис и Насър. Двамата се изправиха.

Внезапно мъжът, който стоеше на пост на вратата, се обърна.

— Идват хора!

Ниският погледна към гиганта.

— Ще се оправиш ли?

Другият кимна и премести тежестта на ранения, увиснал на дясното му рамо. После вдигна автомата така, че да сочи право напред между краката на мъжа. Ниският отново се обърна към Бикинг.

— Елате с нас.

— Кои сте вие? — попита Хавлис. Той несигурно пристъпи напред. На Бикинг му заприлича на жертва на автомобилна катастрофа, изцъклила очи от шок, но въпреки това настояваща, че е добре.

— Пратиха ни да ви изведем — отвърна ниският. — Сега трябва да дойдете или ще останете тук.

— В залата също са представителите на Япония и Русия — каза посланикът. — Крият се в нишата хей…

— Само вие — прекъсна го, после се обърна към вратата и махна на онзи, който стоеше на прага. Мъжът кимна и тръгна наляво по коридора. Ниският погледна към тях. — Сега!

Бикинг хвана посланика за ръката.

— Да вървим. Дворцовата охрана ще се справи с останалото.

— Не — отсече той. — Оставам с другите.

— Господин посланик, все още се води бой…

— Оставам — настоя Хавлис.

Бикинг разбра, че е безсмислено да спори, и каза:

— Добре. Ще се видим по-късно в посолството.

Посланикът се обърна и със сковани, механични крачки се отправи към тъмната ниша, която служеше за бар. Присъедини се към другите мъже, които бяха потърсили убежище в сенките.

Гигантът тръгна към вратата, последван от ниския.

— Нашият влак потегля — рече Насър, докато минаваше покрай Бикинг.

Американецът кимна и го последва.

Мъжът, който беше тръгнал нататък по коридора, се върна с Пол Худ, който подаде видеокасетите на ниския, и групата пое по коридора. Двама от маскираните вървяха отпред, гигантът — отзад.

— Къде са посланиците? — попита Худ. — Добре ли са всички?

Бикинг кимна и хвърли поглед към окървавените кокалчета на ръката си. От шест години не бе удрял никого.

— Почти всички — отвърна той, като си мислеше за кюрда.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички кюрди са мъртви, а посланик Хавлис е малко потресен — рече Бикинг. — Но реши да остане. Нашите придружители тук съвсем конкретно посочиха на кого искат да помогнат.

— Само на нашата група — каза Худ.

— Точно така.

— И навярно на Боб Хърбърт му е струвало много, за да уреди това.

— Сигурен съм. Е, от дипломатическа гледна точка посланикът навярно постъпи умно. Ако спасителната акция се отнасяше само за американците, щеше да има страхотен международен скандал. Не че Япония или Русия биха плюли върху американски дипломат, ако гореше.

— Грешиш — възрази Пол. — Биха го направили.

Мъжете стигнаха до позлатена врата. Тя беше заключена. Водачът простреля бравата и отвори вратата с ритник. Влязоха вътре, гигантът затвори вратата и човекът отпред включи фенерче. Групата бързо пое през огромна бална зала. Въпреки сумрака Бикинг усещаше тежестта на златистите завеси, долавяше дългата им история.

Внезапно пред вратата се разнесе тропот. Тримата мъже от „Миста'аравим“ замръзнаха с насочени към коридора автомати. Фенерчето угасна и ниският побърза назад към златната врата.

— Продължавайте напред и чакайте при кухнята — прошепна гигантът на Худ, Насър и Бикинг.

Тримата се подчиниха. Докато вървяха, Худ хвърли поглед назад. Дребният надзърташе през дупката, образувала се на мястото на бравата. След като никой не влезе, маскираните мъже ги настигнаха.

Ниският каза на другите нещо на сирийски.

— Президентски гвардейци — преведе Бикинг на Худ, докато тичаха през огромната кухня.

— Значи всичко е било театър, както предположи посланикът — рече Насър. Той отметна назад къдравата си сива коса, разрошена от вълнението. Тя незабавно падна обратно върху челото му.

— Какво искате да кажете? — попита Худ.

— Сирийският президент е очаквал да се случи тъкмо това — отвърна египтянинът, — точно както предвиди посланик Хавлис. Остави двойника си и чуждите посланици да поемат основния удар, пазени единствено от охраната на двореца…

— Която е като охраната в музеите или банките в САЩ — прекъсна го Бикинг. — Обучени са да се справят само с отделни противници. В случай на сериозен проблем трябва да искат помощ.

— Точно така — потвърди Насър. — Когато се е уверил, че кюрдите са пратили основните си сили тук, президентът е заповядал на елитните си гвардейци да ги притиснат в двореца.

— Президентът използва други държави като буфери срещу враговете си — рече Бикинг. — Използва Ливан, за да хвърля терористи срещу Израел, Гърция срещу Турция и помага на Иран да създава проблеми на целия свят. Трябваше да се досетим, че ще постъпи така и с отделни хора.

Стрелбата се усилваше. Худ си представи редици от въоръжени до зъби войници, напредващи по коридорите и смазващи с огън всякаква съпротива. Макар че ранените кюрди щяха да бъдат залавяни, той не можеше да си представи, че някой от тях ще се предаде. Повечето щяха да предпочетат смъртта пред затвора.

Групата спря пред нова врата. Ниският водач нареди на другите да почакат. След като извади от джоба си малка плочка С-4 и часовников детонатор, той отвори вратата и излезе. Тези мъже може и да не бяха най-приятните хора, които Бикинг беше срещал, но той остана впечатлен от отличната им подготовка.

— Посланик Хавлис в безопасност ли е? — попита Худ.

— Трудно е да се каже — призна Насър. — Каквото и да се случи, все ще е изгодно за сирийския президент. Ако Хавлис загине, вината ще падне върху кюрдите и САЩ ще престанат да им оказват подкрепа за в бъдеще. Ако остане жив, герои ще са елитните гвардейци и президентът ще получи отстъпки от Америка.

Ниският се върна и махна на другите да продължат напред. Групата мина през голям склад и стигна до врата, която водеше към малка външна градина, заобиколена от триметрова каменна ограда със също толкова висока желязна порта в южния й край. Тръгнаха по покритата с каменни плочи алея през безупречно поддържан, висок до кръста жив плет. Когато стигнаха до края на алеята, водачът ги спря. Те изчакаха на около пет метра от портата. Миг по-късно ключалката експлодира и във вратата се отвори дупка. Почти незабавно до тротоара спря голям камион с покрита с брезент каросерия. Ниският се затича пред другите.

Улицата беше пуста. Или стрелбата, или местната полиция бяха разгонили хората. Нямаше и други войници, който не можеха да отидат където и да е без заповед от правителството. Макар че когато се замисли, Бикинг разбра, че президентът можеше да е пратил на мястото агенти под прикритие. Това навярно беше и причината, поради която групата бе заобиколила оттук. Тези хора не искаха да бъдат фотографирани.

Ниският повдигна брезента и махна на мъжете до портата.

Докато се приближаваха към камиона, изведнъж ги удари силна миризма на риба. Но това не им попречи да се качат в каросерията. Първи влязоха Худ, Бикинг и Насър. Те помогнаха на огромния мъж да натовари ранените си другари. После се качиха и останалите от групата. Ранените бяха положени върху празни брезентови раници, докато другите насядаха върху мръсни дървени бъчви. След по-малко от минута камионът потегли и се насочи на югоизток. После завиха наляво и минаха покрай хиляда и шестстотин годишната римска арка и черквата на Богородица. Излязоха на улица „Баб Шарки“ и продължиха на североизток.

Насър повдигна брезента отзад, погледна навън и рече:

— Както очаквах — рече той.

— Какво има? — попита Худ.

Египтянинът пусна брезента и се наведе към него.

— Заобикаляме еврейския квартал.

— Не разбирам. Какво означава това?

Насър се наведе още по-близо.

— Че почти сигурно сме в ръцете на «Миста'аравим». Те никога не биха действали в онази част на града. Ако ги разкрият, ще последва ужасна реакция срещу еврейското население.

Бикинг също се бе навел към Худ.

— И залагам всичко, което притежавам, че в тези бъчви държат не само риба. В камиона навярно има оръжие, достатъчно за локална война.

Докато се движеше по изключително тесните и лъкатушещи улички, камионът намали скоростта си. Високи къщи надвисваха над пътя на неравни интервали и под различни ъгли. Някога белите им стени бяха придобили от слънцето нездрав жълтеникав цвят. Ниски капандури и още по-ниски простори за пране се докосваха до брезентовия таван. Велосипеди и автомобили спокойно се движеха по пътя и правеха маневрирането още по-трудно.

Накрая камионът спря на тъмна, сляпа уличка. Мъжете слязоха и се приближиха до дървена врата откъм мястото на шофьора. Посрещнаха ги две жени, които им помогнаха да внесат ранените в мрачна малка кухничка и да ги поставят върху одеяла на пода. Жените свалиха кърпите и панталоните им, после промиха раните.

— Можем ли да помогнем с нещо? — попита Худ.

Никой не му отговори.

— Не го приемайте лично — тихо му каза Насър.

— Не го приемам — отвърна той. — Имат си достатъчно грижи.

— Същото щеше да е даже да нямаха ранени — прошепна египтянинът. — Истински параноици са да не би някой да ги види.

— Съвсем естествено — рече Бикинг. — „Миста'аравим“ имат свои агенти в терористични организации като «Хамаз» и «Хизбула». Използват скривалища като тази къща, когато се наложи да действат в пълна секретност. Но ако ги видят тук, това ще им струва живота и — което за тях е още по-ужасно — ще изложат на опасност сигурността на Израел. Определено не са много радостни, че им се е наложило да се покажат, за да спасят група американци.

Докато разговаряха, шофьорът на камиона и тримата маскирани се изправиха. Ниският се обади по телефона, а другите прегърнаха жените. После излязоха от тъмната стая. Няколко секунди по-късно изскърца скоростен лост и камионът потегли на заден ход.

Една от жените продължи да се грижи за ранените. Другата се изправи и погледна новодошлите. Беше двайсет и пет — трийсетгодишна и около метър и шейсет на ръст. Кестенявата й коса бе вдигната на стегнат кок, а гъстите й вежди правеха кафявите й очи още по-тъмни. Имаше кръгло лице, пълни устни и матова кожа. Върху черната си рокля носеше окървавена престилка.

— Кой от вас е Худ? — попита тя.

Той вдигна ръка.

— Аз. Хората ви ще се оправят ли?

— Надяваме се — отвърна жената. — Повикахме лекар. Но колегата ви е прав. Те не се радват, че им се наложи да се покажат навън. Още по-неприятно им е, че двама от тях са ранени. Тяхното отсъствие и раните им няма да могат лесно да се скрият.

— Разбирам — отвърна Худ.

— Сега се намирате в моето кафе — обясни тя. — Бяхте докарани тук като риба. С други думи, не трябва да ви виждат извън тази стая. Когато затворим заведението, ще ви откараме в посолството. Не мога да отделя хора по-рано.

— Разбирам — повтори той.

— Междувременно — продължи жената, — помолиха щом пристигнете, да телефонирате на някой си господин Хърбърт. Ако нямате телефон, ще се наложи да ви намеря. Този разговор не трябва да влиза в сметката ни.

Бикинг бръкна в джоба си и извади клетъчния телефон.

— Чакайте да видя дали все още работи — каза и го отвори. Включи го, послуша за миг, после го подаде на Худ. — Произведен в Америка и направо като нов.

— Но не и секретен — отвърна той. — Обаче ще трябва да свърши работа.

Отиде в ъгъла и набра номера на Оперативния център. Свързаха го с кабинета на Марта, в който тя, Хърбърт и хората от екипа им чакаха да разберат резултата от операцията. Тъй като линията не беше секретна, използваха само малките си имена.

— Марта, Боб — каза Худ, — тук е Пол. Обаждам се от клетъчен телефон, но исках да знаете, че тримата с Ахмед и Уорнър сме добре. Благодаря за всичко.

Макар че стоеше на няколко метра от него, Бикинг чу разнеслите се от телефона радостни викове. Помисли за невероятното облекчение, което изпитваха всички те, и очите му се насълзиха.

— Ами Майк? — колкото може по-дискретно попита Худ.

— Откриха го — отвърна Хърбърт, — и Брет е на мястото. Все още очакваме да ни се обади.

— Съобщете ми веднага щом научите нещо.

После затвори. Докато информираше другите, пристигна лекарят. Тримата мъже отстъпиха в ъгъла, за да не му пречат, и мълчаливо го наблюдаваха, докато правеше местна упойка на ранените. Жената, която бе разговаряла с тях, коленичи до единия от ранените и пъхна дървена лъжица между зъбите му. После притисна ръцете му, за да не мърда. Когато кимна, лекарят започна да изрязва куршума от крака му. Другата жена попиваше кръвта с хавлиена кърпа и легенче с вода. Раненият се гърчеше от болка.

— Винаги съм смятал, че най-трудният момент в дипломатическата работа е, когато не трябва да казваш или да правиш нищо — прошепна Бикинг на Худ.

Худ поклати глава.

— Не това е най-трудното. Най-трудното е да знаеш, че в сравнение с хората на предната линия онова, което правиш ти, е нищо.

По искане на лекаря жената престана да почиства раната и задържа неподвижно крака на ранения. Без да пита, Худ подаде телефона на Бикинг и бързо се приближи до тях. Взе кърпата, провря ръце между трите тела и започна да попива кръвта.

— Благодаря ви — рече жената, която бе разговаряла с тях.

Той не каза нищо и Бикинг видя, че това всъщност е съвсем, съвсем лесно.