Бойни действия

44.

Вторник, 14:53

Долината Бекаа, Ливан

Фалах не разбираше. Той тичаше бързо. И все пак, колкото и бързо да тичаше, следвайки криволичещ път през ниските хълмове, кюрдите не изоставаха. Сякаш някой от планината го наблюдаваше и им съобщаваше накъде отива. Но не беше много вероятно. Тук гората бе гъста и през повечето време той се движеше под прикритието й. Въпреки това преследвачите му някак успяваха да не изостават на повече от четирийсет-петдесет метра зад него.

Накрая Фалах изтощен спря. Свали от главата си подгизналата от пот кърпа, взе пръчка и намери малка полянка. Направи с кърпата и пръчката нещо като навес и пъхна глава под него, като се престори, че се готви да подремне. След по-малко от минута кюрдите пристигнаха. Те го заобиколиха в широк кръг, после бавно го стесниха. Той отвори очи, седна и вдигна ръце.

— Ala malak! — извика. — Спокойно!

Кюрдите продължиха да се приближават, като прегазваха ниските храсти и заобикаляха дърветата. Едва когато застанаха около него рамо до рамо, насочили пушките си надолу, осмината мъже спряха.

— Какво правите? — попита Фалах. — Какво искате?

Един от преследвачите му каза да си сложи ръцете отзад и бавно да се изправи. Той се подчини. Понечи да попита какво правят. Наредиха му да мълчи. Отново се подчини. Кюрдът завърза ръцете му и прехвърли другия край на въжето през врата му. После го претърси. Взе пистолета и паспорта му и ги подаде на войника, тичал най-отпред. После, вдигнал лице към небето, Фалах трябваше да измине скалистия път до пещерата. Опитваше се да стъпва колкото може по-тежко. Ако пратеха тук „Страйкър“, командосите можеха да открият стъпките му и да разберат откъде да вървят, без да рискуват да попаднат на мина.

Минаха покрай микробуса. Докато го заобикаляше, видя нещо, което не бе забелязал от убежището си. Микробусът бръмчеше и вътре светеше. Или терористите имаха достатъчно познания по електроника, за да разберат действието на компютрите, в което се съмняваше, или някой не беше издържал на мъченията и бе проговорил. Така или иначе, вече знаеше как са го открили. Радваше се, че не е успял да прати гласово съобщение до Тел Неф. Микробусът със сигурност би го засякъл. Краткият кодиран сигнал, който излъчи, можеше да се е промъкнал между капките.

Въведоха го в пещерата.

Младият израелец имаше някаква представа за групите, които действаха в тази част на света. Палестинските групировки „Хамаз“ и „Хизбула“ обикновено влизаха в села и ферми, така че при нападенията срещу тях да загинат невинни хора. Борещ се за премахване на сирийската власт в родината си, ливанският „Свободен фронт“ действаше на малки, бързоподвижни групи. Отрядите на ПКК бяха малко по-големи, но също толкова подвижни. Когато стигнаха до пещерата, Фалах напрегнато се взря, но онова, което видя, не беше подвижен отряд. Тук имаше помещения за спане, електрическо осветление, шкафове за оръжие и припаси. Успя да зърне също онова, което в Сайерет Ха-Друзим наричаха „стъпки на сатаната“. Плитките ями, които водеха от плена направо в ада, тъй като никой не излизаше от тях жив. Единственият въпрос, който не си задаваше, бе дали ще излезе жив от пещерата. Обучението му в Сайерет Ха-Друзим не само наблягаше на позитивното мислене. То го налагаше.

Без да го развързват, го поведоха по стълбище, което очевидно се спускаше към командния център на групата. Добре уреденото помещение го изненада. Тези хора очакваха да останат тук дълго време. Фалах се зачуди дали това е мястото, което кюрдите се надяват да превърнат в ядро на нова държава. Не в източната част на Турция, където преди векове се бе намирала държавата им, а на запад, в Сирия и Ливан, с достъп до Средиземно море.

Зад бюрото седеше висок мъж, който четеше някакви документи. На ниска табуретка зад него седеше още един, който слушаше радиостанция и си водеше бележки. Човекът, който въведе Фалах, козирува. Мъжът зад бюрото отвърна на поздрава, после, без да обръща внимание на пленника, продължи да чете документите, които приличаха на стенограми от радиопредаване. След около две-три минути взе паспорта на Фалах. Отвори го, проучи го за минута и го остави настрани, като вдигна поглед към младежа. От основата на носа му до средата на дясната му буза минаваше неравен червен белег. Очите му бяха ужасно светли.

— Isayid Aram Tunas — каза командир Сиринер. — Господин Арам Тунас.

— Aywa, akooya — отвърна Фалах. — Да, братко мой.

— Нима съм твой брат?

— Aywa. И двамата сме кюрди. И двамата сме борци за свобода.

— Ето защо си дошъл тук — рече командирът. — За да се биеш рамо до рамо с нас, така ли?

— Aywa — потвърди израелецът. — Чух за язовира „Ататюрк“. Разнесоха се слухове, че хората, които са го взривили, са се установили в Бекаа. Помислих си, че мога да ги потърся и да се присъединя към групата им.

— За мен е чест. — Сиринер взе пистолета му. — Откъде намери това?

— Мой е, господине — гордо отвърна агентът.

— И откога е твой?

— Преди две години го купих от черния пазар в Семдинли — каза младежът. Това донякъде беше вярно. Оръжието наистина бе закупено две години преди това от черния пазар, макар и не лично от него.

Сиринер остави пистолета на бюрото. Радистът постави пред него нови стенограми. Командирът продължаваше да наблюдава Фалах.

— Засякохме радиостанция в подножието на хълмовете — съобщи му. — Случайно да си чул или видял някого?

— Никого, господине.

— Тогава защо тичаше?

— Аз ли, господине? — учуди се мъжът. — Не съм тичал. Когато хората ви ме обкръжиха, тъкмо си почивах.

— Но си бил изпотен.

— Защото беше много горещо. Предпочитам да пътувам по студено. Получи се глупаво, изобщо не разбрах, че съм стигнал близо до целта си.

Сиринер го стрелна с поглед.

— Значи искаш да се биеш заедно с нас, Арам.

— Да. Много искам.

Командирът погледна към войника, застанал до Фалах, и нареди:

— Отвържи го, Абдула.

Войникът се подчини. Когато почувства главата си свободна, младежът започна да я върти. После сви пръстите на ръцете си.

Сиринер посочи към пистолета му.

— Вземи си го — каза той.

— Благодаря ви — отвърна Фалах.

— Имам много работа тук — продължи кюрдът. — Ако искаш да служиш под мое командване, ще трябва да се подчиняваш на заповеди, без да се колебаеш или да ги оспорваш.

— Разбирам — каза израелецът.

— Tayib — рече Сиринер. — Чудесно. Абдула, заведи го при пленниците.

— Слушам!

— Двама от тях са американски военни, Арам — обясни командирът. — Мъж и жена. Искам да ги застреляш в тила с пистолета си. Щом свършиш, ще дам нареждания за погребването на труповете. Имаш ли въпроси?

— Не, господине — отвърна Фалах и погледна към оръжието. После внезапно го грабна, насочи го към главата на командира и стреля. Петлето щракна върху празния затвор.

Сиринер се усмихна. Младият мъж усети, че в тила му опират дуло на пистолет.

— Наблюдавахме те от американския микробус — заяви командирът. — Вътре има най-различни електронни уреди за следене на врага. Видяхме, че тичаш, и знаехме, че ни шпионираш.

Фалах мислено изруга. Беше видял микробуси, онзи, който американците толкова много искаха да си върнат обратно. Трябваше да си спомни, че е разузнавателен. Такива грешки струваха живота на мнозина. А сега, както изглеждаше, щеше да струва и неговия.

— Интересно е, нали? — попита Сиринер. — Повечето шпиони биха стигнали дотам, че да извършат тези убийства. Ти трябва да си друз или бедуин. Имаш по-чувствителна натура.

Кюрдът бе прав. Израелските агенти, които дълго време действаха под прикритие, трябваше да са готови на всичко, за да изпълнят задачата си. Това беше тъжна, но необходима жертва в името на по-голямата цел. Разузнавачите друзи и бедуини не действаха така.

Сиринер се усмихна и взе четирийсет и четири милиметровия пистолет от ръката му.

— Освен това аз продавам тези оръжия на черния пазар в Семдинли. Арам Тунас ми беше добър клиент. Ти изобщо не приличаш на него. И не мислиш като него. Извадих само един патрон, за да не усетиш промяната в тежестта. Трябваше да стреляш повторно.

Фалах се почувства като глупак. Мъжът бе прав. Трябваше да стреля повторно. Сиринер отново го изгледа.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво е ПБ?

— Моля?

Командирът се пресегна надолу и взе радиостанцията му, оставена на пода зад бюрото.

— ПБ. Онези, с които си се опитал да се свържеш.

Израелецът нямаше представа за какво говори кюрдът. Но това нямаше значение. Дори да го кажеше, никой нямаше да му повярва. Затова изобщо не си направи труда да отговаря.

— Няма значение — каза Сиринер и повика друг човек в стаята. Подаде му пистолета. — Изведи този шпионин навън и го екзекутирай. Погрижи се израелците да намерят трупа му. Освен това използвай микробуса, за да съобщиш на американците, че ако направят втори опит да ги освободят, ще последват и труповете на техните хора.

С два пистолета, опрени в тила му, Фалах беше поведен нагоре по стълбите. В Сайерет Ха-Друзим го бяха учили да се справя с пистолет, насочен в гърба. Завърта се по посока на часовниковата стрелка, ако е десняк, и обратно, ако е левак. После от същата страна забива лакът назад на височината на кръста си. Докато се обръща, с другия си лакът избива ръката с пистолета в противоположната посока. После се оказва лице в лице с врага си, насочил срещу него собственото си оръжие.

Хватката действаше дори ако си със завързани ръце. Но само срещу един пистолет. Очевидно Сиринер го знаеше. Докато го извеждаха от пещерата, младият мъж разбра, че има само една възможност. Веднага щом се окажеше навън, трябваше да се опита да „пожъне“ противниците си. Да се хвърли на земята, да протегне назад крак и да замахне с него настрани. Щеше да има достатъчно пространство за действие, макар да знаеше, че навярно няма да е в състояние да повали и двамата мъже, преди един от тях да успее да стреля.

Въпреки че постепенно бе свикнал да живее с мисълта за смъртта, този провал му се струваше ужасен. Ако изобщо съжаляваше за нещо, това беше именно неуспехът на мисията му. А също и фактът, че Сара, неговата любима шофьорка на автобус от Кирят-Шемона, никога няма да разбере какво се е случило с него. Дори когато откриеха трупа му — а те щяха да го открият, израелците правеха и невъзможното, за да си вземат обратно труповете на войници и разузнавачи — нямаше да кажат абсолютно нищо за това. Не можеха да признаят, че са пратили свой човек в Бекаа. Мисълта, че тя може да реши, че просто е напуснал селото и нея, беше непоносима.

Когато го изведоха навън, късното следобедно слънце огря лицето му. Спряха на черния път точно пред пещерата. Пред микробуса на няколко метра от тях стоеше часови. Мъжът държеше пистолет и безизразно ги наблюдаваше.

Фалах благослови Господ и родителите си и се приготви да умре така, както бе живял.

В бой.