Бойни действия

52.

Вторник, 15:43

Долината Бекаа, Ливан

Когато видя пръските кръв, Фил Катцен започна да проклина кюрдите. Без да обръща внимание на острата болка в хълбока си, запълзя нагоре по склона към пътя.

Фалах остави пистолетите си на земята. Прегърна го през кръста и го задържа.

— Чакай! — извика младежът. — Чакай! Нещо не е…

Фил притисна чело до сухата пръст.

— Те я убиха. Застреляха я, без да се колебаят! — Удари с юмруци по земята.

— Не мисля така — възрази Фалах. — Шт… струва ми се, че я чувам.

Катцен притихна. Чу превключване на скоростен лост — РОЦ потегляше. После от скалния перваз се разнесе проплакване.

— Мери Роуз? — гласно се зачуди той. Освен хлипането беше настанала пълна тишина. Той погледна към Фалах. — Щом тя е жива, нещо трябва да се е случило с мъжа, който се готвеше да я застреля.

— Прав си — отвърна израелецът. Взе пистолетите си. — Навярно кръвта, която видяхме, е негова.

— Но как? Не разбирам как би могъл да избяга някой от другите пленници. Онези ями бяха покрити с железни решетки.

— Никой не е избягал — каза Фалах. — В противен случай наоколо щеше да има викове и суетня. А сега нищо не помръдва. — Погледна на юг и присви очи. — Ако са застреляли кюрда, трябва да са го отнесли. Изключих радиостанцията преди час. Това е достатъчно време за бързо взимане на решение за спасителна операция.

„Страйкър“ — помисли си Катцен и проследи погледа на другия мъж.

Преди да успее да огледа дърветата, някой извика отгоре. Викаше на английски и заплашваше да убие трима заложници.

— Не приказва на нас — рече Фалах. — Някой е убил кюрда. Говорят на него.

— Ако това е вярно — каза Катцен, — РОЦ може да засече всеки в района.

— Не можем да направим нищо за това — отвърна израелецът. Той се прехвърли през учения и му подаде единия пистолет. — Ти остани тук. Ще се опитам да ги открия и да ги предупредя…

Преди да успее да каже нещо повече, от югоизток се разнесе слабо изпукване, последвано от свистене. Катцен вдигна поглед и видя малка черна ракета, която се носеше към пещерата. Секунди по-късно излетя втора, сетне — трета. Те избухнаха една след друга, вдигайки гъсти, медни на цвят облаци.

— Неофосген! — възкликна ученият.

— Какво? — попита Фалах.

— Нов задушлив газ. Предизвиква подобен на астма ефект за около пет минути. Имат го единствено в „Страйкър“.

Газът изглеждаше неподвижен като памук. След секунди течното съдържание се изпари, а останалият дим попи в земята. Краищата на влажното петно запълзяха към склона, после започнаха да се спускат надолу. Мъжете видяха, че Мери Роуз пада напред. Тялото й увисна от перваза и тя остана да лежи, като се мъчеше да си поеме въздух.

— Хайде — каза Катцен. — След около две минути облакът ще побелее и ще стане безвреден. Може да успеем да измъкнем нашите, преди кюрдите да се съвземат.

— Не — възрази Фалах. — Ти оставаш тук. Счупените ти ребра ще забавят и двама ни.

— Мамка му. Тогава ще се погрижа за Мери Роуз.

Фалах се съгласи и запълзя нагоре по склона. Бързината и сръчността му за миг шокираха учения. В последно време не му се случваше често да действа на открито и забравяше поразителното умение, с което местните хора се движеха по родния си терен.

Като изпъна крака си от страната на счупените ребра, той се опита доколкото е възможно да я обездвижи. Затъкна пистолета в колана си и запълзя нагоре, като непрекъснато се оглеждаше. Въпреки че не беше във форма, не бе забравил бързината и изненадата, с които действа „Страйкър“. Ако неофосгенът им дадеше пет минути да влязат в пещерата и да се справят с врага, съвсем скоро щяха да са тук.

Докато гледаше на юг, чу стъпки по пътя. Вдигна очи. Разузнавачът продължаваше да пълзи, а газът все още бе кафеникав, все още беше опасен. Не можеше да види самия път, но виждаше, че краищата на облака се раздвижват, като че ли през него вървят хора. После до Мери Роуз се появи някой. Носеше камуфлажна униформа и противогаз. Той коленичи до нея, прегърна я през раменете и внимателно я отдръпна от склона. Прехвърли я през рамо и изчезна.

Фалах на практика прелетя последните няколко метра до перваза. Застанал точно извън ясно различаващите се граници на облака, израелецът погледна към Катцен. Той енергично се усмихна, вдигна палци към него, после се затича по посока на пещерата.

Вече нямаше нужда да продължава да се изкачва. Болеше го цялото тяло и с удоволствие се отпусна по корем върху меката трева. Опита се да приложи метода на дишане „Буда“, на който се беше научил в курса по първа помощ. Надуваше повече корема, отколкото гърдите си, за да сведе до минимум болката от счупените ребра.

Докато лежеше там, заслушан в слабото, но постоянно хриптене и случайното изхрущяване на обувки по пръст и камъчета, изведнъж го стресна изстрел. Ехото го понесе и той прозвуча така, сякаш идва от самото дъно на пещерата.

Катцен сви коляно и длани под себе си и с мъка продължи да се катери нагоре по склона.