Бойни действия

14.

Понеделник, 18:29

Огюзели, Турция

Преди да отиде в Средна Азия, Майк Роджърс бе изпълнил обичайната процедура. Прочете каквото можа за този район, както и сведенията на други военни за местното население. Когато беше там по време на операция „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“, прочете „Седемте опори на мъдростта“ от Т. И. Лорънс и „С Лорънс в Арабия“ от репортера Лоуел Томас. Това бяха две виждания на един и същи човек. Този път препрочете спомените на генерал Чарлз Гордън Китаеца, както и една антология за пустинята. Нещо, написано от Д. Х. Лорънс — английския писател, а не от войника Т. И. Лорънс, бе останало в паметта му. Пустинята е „завинаги непритежавана земя“. Този израз много му хареса.

Също като полярните райони пустинята можеше да бъде взета под наем, но не и купена, ала за разлика от тях, където ледът можеше да бъде разтопен, за да се снабдят хората с вода, и имаше относително стабилна основа за строеж, пустинята имаше различни настроения — ту гореща, ту хладна. Силно ветровита в един миг и напълно спокойна в следващия. За разлика от Арктика и Антарктика тук пътниците не слизаха от кораба или самолета и не се придвижваха във вътрешността, за да правят снимки. Още от древни времена, когато кервани с камили минавали по тези места, човекът идвал в пустинята само за да я прекоси. И там, в онези високи и сухи земи, където пръстта е не само песъчлива, но изсъхнала, пътуването се измервало в метри, а не в километри. Прекосяването на пустинята изисквало късмет и издръжливост.

Благодарение на радиовръзките и моторните превозни средства пътуването през пустинята или по мъртвите турски полета вече не беше убийствено както до началото на настоящото столетие. Но все още имаше поразително изолирани места. След половин час пътуване с мотоциклета на Седен Роджърс забеляза, че дори насекомите намаляха и после изчезнаха. Генералът се наведе над големия „Харли“. Вятърът рошеше прошарената му коса и блъскаше раменете му. Той погледна малкия компас, монтиран на контролното табло точно под тахометъра. Бяха се отправили към мястото, където хеликоптерът бе видян за последен път. Движеха се по периметъра на наводнението. Майк погледна часовника си. След двайсетина минути щяха да пристигнат.

Слънцето бе слязло ниско над хълмовете, а червеникавата му светлина избледняваше. След няколко минути небето се изпълни със звезди.

Полковник Седен се обърна и извика:

— Наближаваме равнините. След този район има черни пътища. По тях не минават превозни средства, но поне не са толкова неравни.

Това бяха първите думи, които бе произнесъл, откакто тръгнаха. Роджърс беше доволен, защото също не обичаше да говори много.

— И в бурно море е същото — отбеляза той.

— Можете ли да повярвате — каза Седен, — че преди да се зазори, температурата в тази област спада почти до нулата? От октомври до май пътищата често са затворени поради снегове!

Майк знаеше това от информацията, която беше прочел. В тази част на света не се променяше само едно. Не беше пустинният вятър, пясъците или границите, нито местните и международните играчи, превърнали Близкия Изток в свой терен, а религията и онова, което хората бяха готови да направят за нея. От времето на управляваните от свещеници шумери, чиято държава процъфтявала през петото хилядолетие преди Христа, хората тук бяха готови да се бият заради религиозните си убеждения, да избиват човешки същества и животни и да умират за нея.

Роджърс разбираше това. Католик по рождение, вярваше в божествения произход на Исус. И той би убивал, за да защити правото си да почита Бога по свой начин. За него това не беше по-различно от борбата, убиването и проливането на кръв в името на националното знаме и на любимата му родина. Да нанася удари заради честта. Но той не беше фанатик. Никога не би покръстил някого насила.

Хората тук бяха различни. В продължение на шест хиляди години те бяха изпратили милиони човешки същества в отвъдния свят, населен от стотици божества. Нищо нямаше да ги промени. Най-доброто, на което Роджърс се надяваше, идвайки тук, беше да се бори, за да ограничи кръвопролитията.

Седен превключи скоростите, когато започнаха да изкачват хълма. Майк наблюдаваше яркия лъч на фара, който се стрелкаше насам-натам по черния път. За разлика от областта, която току-що бяха прекосили, тук имаше скали и ниски храсти.

— Този път — каза Седен — ще ни изведе право на…

Преди Роджърс да чуе изстрела, тялото на полковника потрепери за миг, после се отпусна назад и блъсна Майк. Мотоциклетът се преобърна. Роджърс падна на пътя и се претърколи няколко метра. Турчинът успя да се задържи, докато мотоциклетът се тътреше на една страна в продължение на няколко метра, после се изплъзна.

Дясната страна на Майк пламтеше. Ръката и кракът му бяха изранени от камъните по пътя. Фарът на мотоциклета ги осветяваше. Роджърс видя, че Седен не мърда.

— Полковник? — тихо извика.

Турчинът не отговори. Въпреки болката генералът се надигна на лакът и започна да пълзи. Искаше да отмести турчина от пътя, преди някое превозно средство да е прегазило и двамата. Но преди да стигне до него, усети пистолет в тила си. Застина, когато по пътя изскърцаха ботуши. Двама мъже се наведоха над Седен.

Турчинът се размърда. Единият мъж взе оръжието му и премести мотоциклета. Човекът зад Майк го хвана за яката и го дръпна встрани от пътя. Завлякоха ги зад един висок тесен хълм. Мъжът притисна дулото на пистолета във врата на Роджърс и му каза нещо на арабски. Не беше турчин.

— Не разбирам — отговори генералът.

В гласа му нямаше страх. Двамата мъже се държаха като терористи. Такива като тях не уважаваха малодушието и не преговаряха със страхливци.

— Американец? — попита човекът зад Роджърс.

Генералът се обърна към него, за да го види, и отговори:

— Да.

Мъжът повика някого на име Хасан, който през това време оглеждаше мотоциклета. Хасан имаше продълговато лице, високи скули, хлътнали очи и къдрави, дълги до раменете коси. Той получи заповед на арабски и дръпна Майк, за да го изправи. Сетне започна да го претърсва. Намери портфейла му и взе паспорта и клетъчния телефон. Документите представяха Роджърс като Карлтън Найт, член на Отдела за опазване на околната среда при Американския музей за естествена история в Ню Йорк. Не се знаеше дали мъжете щяха да повярват на това. Униформата на Седен показваше, че е полковник от турските сили за сигурност. Роджърс трябваше да измисли убедителен отговор защо бе дошъл на това място с един офицер от турските сили за сигурност.

Преди всичко личната безопасност, реши генералът. В края на краищата тези хора току-що ги бяха нападнали.

Освен всичко друго не беше сигурен дали е добре да бъде разпознат като американец. Някои групировки в Близкия Изток се стремяха да спечелят благоразположението на американците и знаеха, че няма да го постигнат с убийства. Други разчитаха на подкрепата на арабските екстремисти и убивайки американци, я печелеха. Ако това бяха хората, взривили язовира, не можеше да се каже какво щяха да направят.

Роджърс бе убеден само в едно — мотоциклетът беше единственото, което мъжете бяха видели, и трябваше да се възползва от ситуацията.

Хасан щракна запалката, прочете данните от паспорта и попита:

— Защо си дошъл тук?

— Дойдох в Турция, за да проверя какво е състоянието на Ефрат. Изпратиха ме тук, когато нивото на язовира спадна. Искат мнението ми за краткотрайните и дълготрайните поражения в екологичната среда.

— С него ли дойде?

— Да. Турците се безпокояха за безопасността ми.

Хасан преведе думите на мъжа зад него — един тип с гневен поглед, на име Махмуд. Третият мъж превързваше раните на Седен.

Махмуд каза нещо и Хасан кимна, сетне погледна Майк и попита:

— Къде е лагерът ти?

— На запад. Близо до Газиантеп.

Регионалният оперативен център беше на югоизток и генералът не искаше да ги води там.

Хасан се изсмя.

— Нямаш толкова много бензин в мотоциклета. Къде е лагерът?

— Нали ви казах, близо до Газиантеп. Оставихме тубата на една бензиностанция по пътя. Трябваше да я вземем на връщане.

Тъй като Хасан не беше турчин, Роджърс предположи, че няма да знае дали в тази посока има бензиностанция.

Хасан и Махмуд размениха няколко думи, после Хасан каза:

— Дай ми телефонния номер на лагера.

Освети със запалката си клетъчния телефон, погледна Майк и зачака. Макар че външно генералът остана спокоен, умът и сърцето му започнаха трескаво да работят. Главната му цел беше да предпази РОЦ. Откажеше ли да им даде телефонния номер, те сигурно щяха да заподозрат, че той не е такъв, за какъвто се представя. От друга страна, мъжете разбраха кой е Седен и въпреки това не го убиха. Затова вероятно щяха да ги задържат, докато напуснат страната.

— Съжалявам — отговори Роджърс. — Не го знам. Телефонът е, за да ми се обаждат от лагера.

Хасан отиде до него и поднесе запалката към брадичката му. После бавно продължи да приближава пламъка.

— Истината ли казваш? — попита.

Генералът положи усилия да се отпусне, докато пламъкът го обгаряше. Всеки, който бе работил зад бойната линия във Виетнам, знаеше основните правила за оцеляване по време на мъчения. Побоят, горенето със запалена цигара, електрическият ток, пуснат към чувствителните части на тялото, потопяването до шията във вода дни наред и връзването на ръцете зад гърба, докато те вдигаха на кол — всичко това се практикуваше от северовиетнамците и се изпробваше върху агентите от специалните сили, които отиваха там. Номерът беше да се отпуснеш. Напрежението само стягаше плътта, опъваше кожата, усилваше болката и съсредоточаваше ума върху нея. Учеха жертвите да броят наум и да разпределят страданието на поносими периоди от три или пет секунди. Трябваше да мислят как ще издържат до следващата болка, а не до края на мъчението.

Топлината се усили и Майк започна да брои наум.

— Истината — настоя Хасан.

— Това е… истината — отговори му.

Махмуд каза нещо грубо. Младият мъж угаси запалката и погледна презрително американеца. Даде на Махмуд клетъчния телефон и се приближи до полковник Седен.

Третият терорист стоеше зад турския офицер и го държеше на прицел. Главата на Седен беше облегната на краката на терориста. Беше превързана с ръкава от якето му. Другият ръкав беше използван като турникет за кървящата му дясна ръка. Турчинът беше в безсъзнание.

Хасан коленичи до него. Запали цигара, дръпна няколко пъти, сетне поднесе пламъка към брадичката му. Зашеметеният полковник извика. Терористът бързо запуши с ръка устата му, после каза нещо на турски. Седен енергично разтърси глава. Хасан доближи запалената цигара до ухото му. Турчинът отново извика и се опита да блъсне ръката му. Човекът, който стоеше до него, дръпна Седен. Хасан отдалечи цигарата.

Изведнъж Махмуд повика Хасан. Младият мъж изтърча при него. Последва забързан и тих разговор.

Роджърс опита да се обърне и да види какво става, но Махмуд блъсна лицето му с дулото на пистолета. Със сетива, изострени до крайност поради пронизващата болка, Майк слушаше внимателно. Внезапно чу сигнала на клетъчния телефон. Хасан бе натиснал едно от копчетата. Защо?

И тогава Роджърс се сети какъв е отговорът на този въпрос. Махмуд бе повикал Хасан, полиглота на групата, за да прочете английските думи върху телефона. На едно от копчетата пишеше „Повторно избиране“. Лагерът беше последното място, където Роджърс се беше обаждал. Махмуд се свързваше с този номер.

Хасан стоеше само на няколко крачки. Майк чу, че телефонът звъни, и се вцепени, докато чакаше да разбере кой ще отговори и какво ще каже.

— Ало?

Мери Роуз. Хасан се изненада, като чу женски глас, но не каза нищо. Майк се молеше наум тя да затвори. Изкушаваше се да й изкрещи да избягат с РОЦ, но едва ли щяха да го сторят навреме. Не и ако онези тримата убиеха него и Седен и тръгнеха към микробуса.

— Ало? — повтори тя.

„Не казвай нищо друго — молеше се Роджърс. — Моля те, Мери Роуз…“

— Не те чувам, генерал Роджърс — каза тя. — Не знам дали ти ме чуваш, но ако е така, ще затворя.

Тя го направи. С победоносен вик Хасан изключи телефона и го пъхна в джоба на ризата на Майк. После една минута разговаря с другите двама. Накрая погледна Роджърс.

— Генерал Роджърс, мисля, че ти не си защитник на околната среда. Американските военни работят съвместно с турските сили за сигурност, за да намерят кого? Нас, може би? — попита и дойде толкова близо до Майк, че носовете им се докоснаха. — Е, намерихте ни. И онази жена по телефона. Тя не е в Газиантеп.

— Там е. В полицейския участък.

— Районът около Газиантеп е планински — презрително каза Хасан. — Не можеш да се свържеш по клетъчен телефон. Единствените равнини са на югоизток.

— Връзката е сателитна — излъга Роджърс. — Минава над планините.

Мъжът зад полковник Седен каза нещо на арабски. Хасан кимна и изсъска:

— Той казва, че си лъжец. За сателита е нужна… чиния. Нямаме време за празни приказки. Трябва да стигнем до долината Бекаа.

Разгневен, арабинът се обърна към Седен. Полковникът се бе съвзел и дишаше тежко. Той отново коленичи до него и щракна запалката. Майк видя изражението на турчина — слава богу, предизвикателно.

Хасан попита Седен нещо на турски. Той не отговори. Терористът напъха кърпа в устата му, сграбчи го за косата и завря пламъка под носа му. Турчинът започна да рита и да надава сподавени стонове. Този път Хасан не отдалечи запалката. Виковете на Седен станаха по-силни и той започна да се гърчи в опитите си да се измъкне.

Хасан угаси запалката, извади кърпата от устата му, после зашепна в ухото му. Полковникът дишаше учестено, а краката и ръцете му трепереха. От поведението му Роджърс разбра, че турчинът ще проговори, защото не разумът, а болката контролираше тялото му. Волята му беше сломена, а съзнанието — съсредоточено единствено върху стремежа да се предпази от по-нататъшна болка.

Хасан отново напъха кърпата в устата му и доближи запалката до лявата му вежда. Седен затвори окото си, но Роджърс знаеше, че това няма да помогне.

Пламъкът обгори веждата и плъзна по челото му. Всеки момент Седен щеше да се пречупи. Роджърс не искаше да го остави да живее с тази вина — ако някой от двама им оцелееше.

— Спри! — извика. — Ще ви сътруднича.

Хасан отдалечи пламъка и пусна косата на Седен. Турчинът се преви на две.

— Какво искаш? — попита Майк.

Време беше да смени тактиката. Мислеше да престане да протака и да се опита да постигне компромис и да даде погрешна информация.

— Първо, генерале, искаме да дойдете с нас като заложници — отговори Хасан. — Но в момента искаме нещо друго.

Не беше нужно да ги пита какво.

— Ще ви помогна да се скриете или да напуснете страната — каза му. — Но няма да ви заведа в лагера.

— Ние познаваме тази страна. Можем да намерим пътя и без теб — заяви Хасан. — Но това няма да е необходимо. Твоите хора сигурно имат някакъв превоз. Ще им кажеш да дойдат да те вземат.

— Не смятам да го направя — рече Майк.

Терористът тръгна към него.

— Ако двамата с Махмуд отидем облечени във вашите дрехи през нощта и с мотоциклета на полковника, мислиш ли, че някой ще ни спре?

— Да, моите хора ще ви спрат.

— Но не и преди да отидем съвсем наблизо с оръжията си. Те ще се колебаят дали да стрелят, а ние не. Не можем да си го позволим.

Роджърс трескаво разсъждаваше. Лудата глава редник Пъпшоу може би нямаше да се поколебае да открие огън по мотоциклета, но не и редник Девон. А ако на пост беше някой друг — Фил Катцен, Лоуел Кофи или Мери Роуз Мохали — те едва ли щяха да носят оръжие. Генералът не можеше да ги изложи на опасност, особено ако терористите превземеха РОЦ.

— Каква гаранция имам, че няма да убиете мен и полковника, след като се обадя по телефона? — попита.

— Можеше вече да сте убити — отговори Хасан. — Щяхме да се обадим във вашия лагер и да кажем, че сме ви намерили облени в кръв и в безсъзнание. Те щяха да дойдат да ви вземат. Не, генерале, колкото по-малко смърт има, толкова по-добре. Господ е състрадателен и милостив. Ако ни сътрудничите, ще последваме Неговия пример.

— Наводнението, което предизвикахте, уби невинни хора и вярващи. Къде беше състраданието ви тогава?

— Вярващите отидоха в Божиите шатри. А останалите бяха доволни, че живяха в откраднатата от нас родина. Те са жертви на собствената си алчност.

— Не на своята, а на алчността на отдавна умрели поколения.

— Въпреки това, ако останат тук, те ще продължат да умират.

Махмуд нетърпеливо каза нещо на Хасан, който кимна и заяви на Роджърс:

— Махмуд има право. Достатъчно разговаряхме. Време е да се обадим по телефона. Натисни само копчето за повторно избиране. И не се опитвай да ги предупреждаваш. Това само ще доведе до кръвопролитие.

Майк погледна клетъчния телефон. Искаше му се да го строши и да свърши с онези тримата. „Какво ще си помислят твоите хора, ако се предадеш — запита се той. — Ако не им дадеш възможност да се борят или да се оттеглят?“ Но безизходицата не беше техен проблем. Окажеше ли съпротива, Роджърс ги обричаше на смърт. А отстъпеше ли временно, можеше да намери начин да преговаря за освобождаването на някои от тях или да извади от строя ключовите технологии на РОЦ. Това поне беше нещо.

Все още се колебаеше, когато Хасан извика:

— Бързо!

Генералът погледна телефона. Бавно протегна ръка и натисна копчето за повторно избиране на последния номер. Долепи апарата до ухото си, а терористът се наведе към него, за да слуша.

В същия миг Роджърс осъзна, че всичко, което току-що си бе помислил, беше глупост. Никой не можеше да му връчи телефон и да му заповяда да предаде колегите си.