Бойни действия

5.

Понеделник, 14:30

Ел-Камишли, Сирия

Ибрахим спеше, когато колата спря.

— Пусни ме… Пусни ме… — извика той.

После изведнъж се събуди и се огледа. Юсуф и Али още играеха карти на задната седалка. Очите на Ибрахим се спряха на овалното смугло лице на брат му, което беше обляно в пот. Махмуд гледаше в огледалото за обратно виждане и сухо каза:

— Добър ден.

Ибрахим махна слънчевите си очила, потърка очи и с видимо облекчение каза:

— Махмуд.

— Да — леко се усмихна брат му. — Аз съм. Кой искаше да те остави на мира?

— Не знам. Някакъв мъж. Не видях лицето му. Бяхме на пазара и той искаше да ме заведе някъде.

— Вероятно да видиш някой нов автомобил, самолет или нещо друго. „Приятелю Ибрахим, аз съм вълшебник и ще те заведа където поискаш. Само кажи. Искаш ли да се запознаеш с една красива млада жена, която да ти стане съпруга?“ „О, благодаря ти, вълшебнико, но ако имаш някоя моторница или компютър, ще ми достави огромно удоволствие да се запозная с тях.“

Младият мъж се намръщи.

— Къде пише, че човек не може да се радва на скоростта, мощта и машините?

— Никъде, братко.

Махмуд се обърна и се вторачи в огледалото за обратно виждане.

— Нямам нищо против жените — продължи Ибрахим, — но те обичат деца, а аз — не. Ето защо винаги стигаме до задънена улица. Разбираш ли?

— Да. Но ти не ме разбра. Аз имам съпруга. Виждам я веднъж седмично. Прекарваме една страстна нощ. Сутрин целувам спящите деца и отивам да работя при Валид. Доволен съм.

— За теб това е достатъчно, но когато ми дойде времето, аз искам да бъда по-добър съпруг и баща от теб.

— Ако намериш жена, която иска и се нуждае от това, ще бъда много щастлив за теб.

— Благодаря — рече Ибрахим, прозя се и енергично разтърка очите си.

— Моля — отговори Махмуд, присви очи за миг, докато се взираше в огледалото за обратно виждане, и после отвори вратата. — А сега, Ибрахим, ако си прогонил съня, виждам, че нашите братя идват.

Ибрахим погледна двете коли, които ги изпревариха и спряха встрани от пътя. Автомобилите бяха големи и стари — «Кадилак» и «Додж». Зад тях се виждаха първите ниски каменни сгради на Ел-Камишли — неясни сиви очертания, трепкащи в горещия следобед.

Братята и двамата им спътници слязоха от колата. Докато вървяха, един «Боинг 707» мина ниско над главите им, приземявайки се на близкото летище. Двигателите изреваха силно и продължително над равните пустеещи земи. От кадилака слязоха трима мъже, а от доджа — четирима. Всички, с изключение на единия, бяха гладко избръснати и облечени в джинси и закопчани догоре ризи. Изключението беше Валид Ал-Назри. Той имаше брада и широка роба, също като на Пророка. Седмината идваха от Ракка, който се намираше в югозападния ъгъл на Ал-Гезира, на брега на Ефрат. До известна степен отчайващото положение на тяхната някога плодородна земя бе накарало Валид да стане активист в движението. А обаянието и убедителността на новоизбрания им водач, командира Каяхан Сиринер, поддържаше духа на Валид и на останалите.

Седмината кюрди поздравиха новодошлите със сърдечни прегръдки, усмивки и традиционното „Al-salaam aleikum“, „Мир вам“. Ибрахим и приятелите му отговориха със същото. Но радушните поздрави скоро отстъпиха място на работата.

— Донесохте ли всичко? — попита мъжът в робата.

— Да, Валид — отговори Махмуд.

Валид присви очи и погледна форда. Ибрахим наблюдаваше уважавания водач на групата. Кожата му беше смугла, а гъстата прошарена брада скриваше долната част на продълговатото му лице. От левия ъгъл на устата до ухото му минаваше диагонален белег — спомен от юни 1982, когато Израел нападна Ливан и самолетът на Валид беше един от осемдесетте, които бяха свалени в долината Бекаа. Младият мъж изпитваше смирение в негово присъствие и се гордееше, че има честта да му служи.

— Багажникът на колата ви — рече водачът. — Струва ми се празен.

— Да — отговори Махмуд. — Скрихме много от оръжията под седалките. Не искахме да пълним багажника.

— Защо?

— Заради американските сателити. Нашият човек в Дамаск каза, че сателитите виждат всичко и навсякъде в Близкия Изток. Дори стъпките в пясъка. Прекосихме пустинята на много места и онези сателити могат да измерват дълбочината на следите от автомобилните гуми.

— Осмеляват се да проникнат във Всемогъщия и Милостивия — рече водачът им и обърна набръчканото си от горещото слънце и годините лице към небето. — Само очите на Аллах са от значение! Но ние трябва да се пазим от врага. Постъпил си умно.

— Благодаря. Часовите по нашата граница също биха могли да забележат товара. Не исках да използвам оръжията срещу тях.

Валид погледна Махмуд и приятелите му.

— Разбира се. Ние идваме с мир, както ни учи Коранът. Убийството е забранено — каза и вдигна ръце към небето. — Но убийството при самоотбрана не е престъпление. Ако тиранинът вдигне ръка срещу нас, не сме ли длъжни да я отрежем? Ако пише лоши неща за нас, не трябва ли да отрежем пръстите му?

— Щом това е Божията воля.

— Да, такава е Божията воля. Ние сме Неговата ръка. Страхува ли се ръката на Бога от врага, колкото и да е многоброен?

— Не — отговори Махмуд.

Останалите поклатиха глави и също отвърнаха:

— Не.

— Не е ли написано: „Двете войски, които се срещнаха на бойното поле, ти дадоха знак. Едната се сражаваше за Божието дело, а другата беше орда неверници. Правоверните видяха с очите си, че врагът е двойно по-многочислен от тях. Ала Господ подкрепя когото иска“. Не е ли обиден Господ от нашето държание в ръцете на турците? Ние не сме ли Неговите избраници?

— Да — отговориха останалите.

Отговорът на Ибрахим беше по-тих, отколкото на другарите му. Той не беше по-малко предан на Валид или на Махмуд. Ала вярваше, че Коранът проповядва справедливост, а не възмездие. Този въпрос и мюсюлманството бяха предмет на спорове между него и семейството му. Но Коранът учеше и на преданост. Когато атаките срещу кюрдите зачестиха и брат му го помоли да се присъедини към групата, той не можа да откаже.

Водачът отпусна ръце и погледна хората на Махмуд.

— Готови ли сте да тръгнем?

— Да — отговори Махмуд.

— Тогава първо да се помолим — рече им, затвори очи и започна да декламира молитвеника. — „Аллах и Акбар. Господ е по-велик. Аз съм свидетел, че няма друг бог, освен Господ. Свидетел съм, че Мохамед е Божият пророк. Хвала на молитвата. Хвала на блаженството. Господ е по-велик. Няма друг бог, освен Господ.“

Докато говореше, останалите мъже извадиха молитвените килимчета от колата и ги постлаха на земята. Посоката на молитвата бе избрана внимателно. Всички се обърнаха на юг, към Западна Саудитска Арабия и свещения град Мека. Покланяйки се ниско, те отправиха следобедните си молитви. Това беше третата от петте им ежедневни молитви — на зазоряване, по обед, следобед, на здрачаване и вечер.

Молитвите се състояха от неколкоминутни индивидуални цитирания на Корана и размисъл. После се върнаха в колите. След малко вече се движеха на североизток към древното градче. Ибрахим се замисли. Тяхната каравана беше само едно от неизброимите превозни средства, минали по този път от възникването на цивилизацията. Всяко бе имало собствен облик и цел на пътуване. Почувства се техен приемник и същевременно съвсем незначителен. Защото всяка следа бе останала не повече от миг в непостоянните пясъци на Ал-Гезира.

Минаха бързо през Ел-Камишли. Ибрахим не обърна внимание на древните минарета и многолюдния пазар, нито на турците и сирийците, които свободно общуваха в този граничен град. Мислеше си за мисията и вярата — не като две отделни неща, а като едно цяло. Припомни си какво е написано в Корана за Деня на Страшния съд и за последното изпълнение на Божието предупреждение и обещание. Представяше си как онези, които живеят според свещените слова и повели, ще отидат при останалите правоверни в примамливите девствени полета на Рая, а другите ще бъдат подложени на вечни мъки в Ада. Именно това убеждение го вдъхновяваше да направи онова, за което беше призван.

Потокът от коли се насочи към турската граница. Младият мъж отвори прозореца.

От двете страни на граничната бразда бяха постовете — сирийски и турски. Пред всяка будка имаше бариера, а разстоянието между тях беше трийсет метра. Пътят откъм сирийската страна бе обрасъл в бурени, а откъм турската — чист.

Колата на Валид се движеше пред караваната. Той показа визите и паспортите. Граничният служител ги прегледа и направи знак на въоръжения пост до него да вдигне бариерата.

Ибрахим започна да усеща бремето на съдбата върху раменете си. Той имаше определена цел, избрана от Валид. Но имаше и лична мисия. Той беше кюрд, един от номадите, които населяваха платото и планинските райони на Източна Турция, Северна Сирия, Североизточен Ирак и Северозападен Иран.

От средата на осемдесетте множеството кюрдски партизански отряди, действащи в Турция, се бореха да отхвърлят потисничеството на турците, които се страхуваха, че кюрдската автономия ще доведе до нов и враждебно настроен Кюрдистан, разположен върху земи на Турция, Ирак и Иран. Това не беше религиозен, а езиков и политически въпрос.

През 1996 тази необявена война отне двайсет хиляди човешки живота. Дотогава Ибрахим стоеше настрана, но нещата се промениха, когато водата започна да намалява и добитъкът да умира от жажда заради турската дейност в тези райони. Макар да бе служил в сирийските военновъздушни сили като техник, той нямаше опит като военен. Вярваше в учението на Корана за мир и съгласие, но същевременно чувстваше, че Турция задушава неговия народ, а един геноцид не можеше да остане безнаказан.

През двете години на членството му в групата, съставена от единайсет души, работата стана от съществено значение. За него актовете на тероризъм и саботаж в Турция вече не бяха само въпрос на отмъщение. Както Валид бе казал, Аллах щеше да реши дали някога ще има нов Кюрдистан. А през това време бунтовническите действия бяха начин да се напомня на турците, че кюрдите са твърдо решени да бъдат свободни, независимо дали имат своя родина или не.

Обикновено двама-трима души се промъкваха нощем в страната, изплъзвайки се от граничните патрули, и изваждаха от строя някоя електроцентрала или тръбопровод, или застрелваха няколко войници. Но сегашната мисия беше различна. Преди два месеца турските войски се бяха възползвали от пролетното затопляне и едностранното прекратяване на огъня, за да започнат атака срещу кюрдските бунтовници. През трите дни на безмилостната битка бяха убити повече от сто кюрдски борци за свобода. Целта на нападението беше да усмири западните райони, преди Турция да насочи вниманието си на изток. Там териториалните спорове с Гърция, както и напрежението между християнска Атина и ислямска Анкара се задълбочаваше все повече.

Валид и Кенан Демирел, водачът на турските кюрди, бяха решили, че последната агресия няма да остане безнаказана. И ударът няма да бъде малък. Задачата щеше да бъде поверена на екип, който да се промъкне незабелязано през границата, да проникне смело в страната и да покаже на врага, че потисничеството и предателството няма да бъдат търпени.

Караваната мина покрай един черен дървен стълб, забит встрани от пътя. Вече бяха в Турция. Стигнаха до турската будка и единият от граничарите насочи дулото на автомата М1-А1 през малкия отвор на стъклото. Колегата му се появи и се приближи до колата на Валид. Носеше деветмилиметров «Капинда Табанка» в чисто нов кобур.

Той се наведе и погледна в колата.

— Паспортите, ако обичате.

— Разбира се — усмихна се Валид и подаде през прозореца купчина малки оранжеви документи.

Дребният мустакат турчин сравни снимките в паспортите с лицата в колата. После бавно и внимателно се залови със задълженията си.

— По каква работа идвате в Турция?

— Ще ходим на погребение — отговори Валид и посочи колите зад себе си. — Всичките.

— Къде?

— В Харан.

Мъжът погледна другите автомобили и след миг попита:

— Само мъже приятели ли имаше покойният?

— Съпругите ни останаха при децата.

— Няма ли да го оплакват?

— Ние продавахме ечемик на онзи човек. Съпругите и децата ни не го познаваха.

— Как се казва?

— Тансу Озал. Почина в събота при автомобилна злополука. Колата му паднала в дълбока пропаст.

Граничарят лениво подръпна края на зелената си военна куртка, погледна за миг Валид и се върна в будката. Другият часови продължаваше да държи на прицел колата.

Отсечката от пътя беше тиха и Ибрахим чу разговора. Валид бе казал истината. Тансу Озал наистина беше мъртъв. Но водачът им не спомена, че онзи човек беше кюрд, предал народа си. Бе завел турците в едно скривалище за оръжие, намиращо се под стар римски мост в каньона Копрулу, и хората на Кенан го убиха.

Ибрахим избърса потта от челото си. Непрекъснато се потеше — както от жегата, така и от нерви. Всички документи бяха изготвени въз основа на фалшиви свидетелства на раждане. Името Валид беше известно на турците. Но не и лицето му. Ако беше разбрал кой е, сирийският граничар веднага щеше да го арестува.

Турчинът се обади по телефона и прочете имената от паспортите. Ибрахим изпита омраза към него. Това беше един незначителен служител, който се държеше така, сякаш пазеше Небесния свод. Турците нямаха чувство за мярка.

Насочи вниманието си към въоръжения часови. От съвещанията знаеше, че ако някой е търсен от властите или изглежда подозрително, граничарят ще го застреля, а партньорът му ще настъпи един бутон, с който ще сигнализира на патрулния щаб, намиращ се на осем километра по-нататък. Там имаше и готов хеликоптер с картечница, който щеше да излети незабавно.

Сирийските граничари нямаше да пристъпят към действие, освен ако не стрелят по тях. Те нямаха пълномощия на турска територия.

Ибрахим се бе отпуснал на седалката и не откъсваше очи от кадилака. От дясната му страна, между вратата и седалката, имаше метална кутия със сълзотворен газ. Ако Валид дадеше сигнал, той щеше да бъде готов.

Дребният турчин затвори вратата на будката и се върна при колата. Леко се поклони и разгърна паспортите като картоиграч, показващ печеливша ръка.

— Разрешена ви е двайсет и четири часова виза. Щом приключите с посещението си, трябва да се върнете през същия граничен пункт.

— Добре — каза Валид. — Благодаря.

Граничарят им върна паспортите. После спря втората кола. Пак отиде в будката, вдигна бариерата и направи знак на Валид да мине. Сетне отново спусна бариерата.

Доджът се приближи до него. Валид спря зад бариерата.

— Тръгвай! — извика граничарят. — Те ще ви настигнат.

Валид подаде лявата си ръка през прозореца, вдигна я и я размаха.

— Добре — рече и прибра ръката си.

В същия миг Ибрахим и пътниците в първите две коли се наведоха през прозорците, махнаха предпазителите на малките метални цилиндри и ги хвърлиха към будката. Дребният турчин посегна към пистолета си, а другият откри огън в гъстия оранжев дим. Валид превключи на задна скорост, мина през бариерата и блъсна будката. Постройката се разклати и стрелбата спря, но само за миг. След секунда шофьорът на средната кола извади пистолет «Макаров» и започна да стреля, псувайки турците.

През сгъстяващия се сълзотворен газ Ибрахим видя как единият граничар падна. Сетне отново започна да стреля, макар че будката беше килната на една страна и изпълнена с дим. Другата кола се придвижи няколко метра напред, превключи на задна скорост и пак блъсна граничния пункт. Този път постройката се прекатури.

От втората кола слязоха двама мъже, които носеха противогази. Те изчезнаха в разстилащия се оранжев облак и той чу още няколко изстрела. После всичко утихна.

Ибрахим погледна към сирийските граничари. Бяха се скрили в будката си, но не стреляха.

След като се увери, че двамата турци са мъртви и благодари на Аллах за победата, водачът се върна в колата си и направи знак на караваната да тръгне.

Навлизайки в Турция, младият мъж изпита някакво парещо предчувствие в стомаха. Нещата ставаха необратими.

— Хвала на Аллаха — тихо и неволно промълви той, сетне извиси глас. — Хвала на Мохамед, мир Нему!

Махмуд не каза нищо. Потта се стичаше от слепоочията по смуглите му скули и надолу, към стиснатите устни. Спътниците му на задната седалка мълчаха.

Ибрахим наблюдаваше колата на Валид. След две минути кадилакът отби от пътя и навлезе в пустинята. Доджът и фордът го последваха, разпръсквайки пясък, докато се насочваха на запад. След по-малко от сто метра автомобилите затънаха в пясъците. Мъжете слязоха.

Двамата братя махнаха седалките и извадиха фалшивия под на багажника, а другите мъже бързо и съсредоточено се заловиха за работа.