Бойни действия

37.

Вторник, 13:33

Долината Бекаа, Ливан

Фил Катцен клечеше на пода на тъмната яма. Бързо свикна със застоялото зловоние на тясната си килия. С миризмата на пот и изпражнения от онези, които бяха лежали тук преди него. Последните остатъци от неудобство изчезнаха, когато започнаха мъченията на Роджърс. После дойде смрадта от изгоряла плът, която изпълни ноздрите и дробовете му.

Заплака, когато генералът най-после закрещя, и все още продължаваше да плаче. До него Лоуел Кофи седеше, опрял брадичка на коленете си и прегърнал краката си. Бе вперил поглед в тясното пространство.

— Къде си, Лоуел? — попита Фил.

Кофи вдигна очи.

— Отново съм студент по право — отвърна. — Защитавам изхвърлен от работа фабричен работник, взел шефа си за заложник. Струва ми се, че сега бих подходил по друг начин.

Катцен кимна. Университетът не подготвяше човек особено много. Като студент беше посещавал специализирани лекции като част от подготовката си за продължителни пътувания в чужди държави. Един от семестриалните курсове водеше гостът професор доктор Брайън Линдзи Мъри от Центъра по рехабилитация и проучване на жертвите от войната в Копенхаген. По онова време — преди малко повече от десет години — само в Съединените щати живееха близо половин милион жертви на мъчения. Това бяха бежанци от Лаос и Южна Африка, от Филипините и Чили. Мнозина от тях говориха пред студентите. Удряни жестоко по петите, тези хора бяха загубили чувството си за равновесие. Бяха пукали тъпанчетата им и бяха вадили зъбите им, бяха забивали гвоздеи под ноктите им и бяха притискали до гърлото им волски остени. Една жена била затворена в камбана — стъклен купол, който останал отгоре й, докато потта й не стигнала до коленете. Предполагаше се, че курсът трябва да помогне на студентите да разберат същността на мъченията и да ги научи да се справят с тях в случай, че някога попаднат в плен. Какъв ужасен интелектуален театър им бяха представили!

И все пак Катцен знаеше, че едно нещо, което бе научил от лекциите, е истина. Ако оцелееха, най-дълбоките им рани нямаше да са физически, а психически. И с удължаване на пленничеството им намаляваше възможността да лекуват посттравматичния им стрес. Щяха да изпадат в паника или да чувстват хронична отпадналост в резултат на постоянното преживяване на онова, което търпяха в момента. Гадната смрад и крясъците. Мрак или мъчение. Пот, стичаща се от подмишниците им. Всичко.

Погледна към Кофи. В неговото ембрионално положение и в отнесения му поглед виждаше себе си и другите. Времето, което бяха прекарали, завързани в РОЦ, им беше дало възможност да преживеят първата фаза на дългия емоционален път, типичен за пленниците — отказът да приемат действителността. Сега все повече и повече ги притискаше вцепеняващата тежест на осъзнаването. Тази фаза щеше да продължи с дни. Щяха да я последват спомени за по-щастливо време, накъдето вече се беше запътил Кофи. И накрая идваше решителността.

Ако оцелееха дотогава.

Катцен затвори очи, но сълзите му продължаваха да се стичат. Сега Роджърс ръмжеше като затворено в клетка куче. Белезниците му дрънчаха, докато се гърчеше и ги опъваше. Редник Девон спокойно му говореше и се опитваше да му помогне да запази самообладание.

— Аз съм с теб — казваше му с тих и много развълнуван глас. — Всички ние сме с теб…

— Всички! — извика от ямата от лявата страна на Катцен редник Пъпшоу. — Всички ние сме с теб.

Ръмженето на Роджърс скоро се превърна в крясъци. Кратки, яростни и мъчителни. Катцен повече не можеше да чува гласа на Сондра. Пъпшоу проклинаше и Фил чу, че Мери Роуз повръща в ямата отдясно. Трябваше да е тя. Седен все още беше в безсъзнание.

Не можеше да се чуе нормален човешки звук. За няколко минути терористите бяха превърнали група от образовани, интелигентни хора в отчаяни или уплашени зверове. Ако не бе един от тях, той би се възхитил на простото умение, с което го бяха постигнали.

Не можеше просто да седи тук. Катцен се обърна, сграбчи решетката и се изправи на крака.

Кофи вдигна поглед към него.

— Фил?

— Да, Лоуел?

— Помогни ми да се изправя. И аз искам да се протегна, но проклетите ми крака са като от гума.

— Естествено — отвърна Катцен. Пъхна ръце под мишниците му и му помогна да стане на крака. После предпазливо го пусна. — Добре ли си?

— Да, струва ми се. Благодаря. Ами ти?

Той се обърна към стената на ямата.

— Отвратително. Лоуел, трябва да ти кажа нещо. Не станах само за да се раздвижа.

— Какво искаш да кажеш?

Катцен погледна нагоре към решетката. Роджърс пронизително крещеше. Бореше се с болката и губеше.

— О, за бога, спрете! — простена Фил. Сведе очи и поклати глава. — Господи Боже, накарай ги да спрат.

Кофи изтри чело с носната си кърпичка.

— Каква ирония. Сега сме в задния двор на Господ и Той не ни слуша. Или пък ако слуша — извинително прибави, — трябва да има някакъв план, който не мога да проумея.

— Аз също — отвърна Катцен. — Освен ако грешим ние, а тези хора са правите. Може би Господ всъщност е на тяхна страна.

— На страната на такива чудовища? Съмнявам се. — Направи две крачки напред и застана до колегата си. — Фил? Защо все пак се изправи? Какво искаш да направиш?

— Имам намерение да сложа край на това.

— Как?

Катцен опря глава на стената на ямата.

— Посветил съм се на спасяването на застрашени животни и екосистеми. Постигал съм това чрез действие, като рискувам живота си.

— Ти си железен човек — рече Кофи. — Казвал съм ти го много пъти. А аз? Не зная доколко ще мога да издържа на… на това. — Бързо вдигна поглед нагоре и после сведе очи. После поверително се наведе към съкилийника си. — Ако мислиш да опиташ да се измъкнеш оттук, с теб съм. Предпочитам да умра в бой, отколкото като страхливец. Предполагам, че съм достатъчно силен за това.

Катцен го погледна на слабата светлина.

— Нямам намерение да се бия, Лоуел. Просто мисля да сложа край на това.

— Как?

Роджърс започна да вие по-високо отпреди и той стисна клепачи. После викът рязко спря, защото генералът успя да се овладее. Но сърцето на Катцен се разкъсваше. Той се наведе по-близо до Кофи.

— Когато РОЦ е включен, когато действа с пълния си капацитет, локаторът също ще се включи — каза. — Оперативният център веднага ще ни открие. А тогава военните ще се справят с тази база и с терористите в нея. Нямам намерение да ме използват срещу когото и да е.

— Почакай малко. Искаш да кажеш, че предлагаш да помогнем на тези хора, така ли?

— Те горят Майк жив и бог знае какво ще направят със Сондра. Като поемем някаква инициатива, имаме шанс да оцелеем. Или поне да умрем достойно.

— Не мисля, че като помогнем на тези копелета, ще умрем достойно — възрази Кофи. — Това е предателство.

— Към какво? Към устава ли?

— Към родината ти. Не го прави, Фил.

Катцен се обърна с гръб към него. Вдигна ръка и пъхна пръсти между решетката. Кофи го заобиколи и го погледна.

— Бил съм слаб в много отношения — рече. — Но сега не мога. Не бих могъл да живея повече, ако го направя.

— Ти няма да направиш нищо — каза Катцен, после се повдигна нагоре и притисна устни до студеното желязо. — Хей вие там, спрете! — извика. — Елате да вземете мен! Аз ще ви кажа каквото искате да знаете!

Постепенно настана тишина. Първо Пъпшоу, сетне съскането на горелката, накрая Роджърс и Девон. Наруши я шумът от нечии стъпки. Някой насочи лъч на фенерче към Катцен. Екологът се пусна обратно на дъното на ямата.

— Решил си да говориш, така ли? — попита дълбок глас.

— Да — отвърна той. — Реших.

Кофи се извърна от него и седна на земята.

— Каква е вашата група? — попита дълбокият глас.

— Повечето от тези хора са учени еколози — каза Катцен. Заслони очи от яркия лъч. — Дошли са тук, за да проучват последиците от строежите на язовири за екосистемата на Ефрат. Човекът, когото измъчвате, е механик и не е старши офицер на когото и да било. Аз съм онзи, който ви трябва.

— Защо? Кой си ти?

— Аз съм офицер от разузнаването на Съединените щати. Двамата с турския полковник дойдохме тук, за да използваме част от апаратурата в микробуса за шпиониране на Анкара и Дамаск.

За миг мъжът отгоре замълча.

— А човекът при теб? Каква е неговата специалност?

— Той е адвокат. Негово задължение е да следи да не нарушаваме международните закони.

— Жената, която извадихме навън. Казваш, че е учен, така ли?

— Да — потвърди Катцен. Молеше се на Господ да му повярват.

— Каква е специалността й?

— Бактериологични среди — обади се Сондра. — Желатинови вещества, съдържащи хранителна среда, в която за научни цели се култивират микроорганизми или тъкани. Баща ми има патенти в тази област. Работя заедно с него.

Мъжът изключи фенерчето и каза нещо на арабски. Миг по-късно вдигнаха решетката и изтеглиха Катцен навън под дулото на пистолет. Той се изправи пред тъмнокож мъж с пресечено от белег лице. Отляво екологът видя Роджърс, който висеше, заключен с белезници. Сондра беше завързана за стената отдясно.

— Не вярвам, че сте еколози — рече командирът. — Но това няма значение, стига да ни покажете как действа апаратурата.

— Ще ви покажа — потвърди.

— Не му казвай нищо! — задъхано изрече Роджърс.

Катцен погледна право към генерала. Краката му се подкосиха, когато видя устата му, все още сгърчена от болка, и тъмните лъщящи участъци изгорена плът.

Роджърс изплю кръв.

— Не прави нищо! Ние не се подчиняваме на заповедите на чужди командири!

Тъмнокожият мъж се обърна и мощно заби юмрук в челюстта на генерала. Ударът ясно се чу и главата на Роджърс отскочи назад.

— Ще се подчинявате на заповедите на чужди командири, когато сте негови гости — каза. После погледна към Катцен. Сега не се държеше толкова любезно. — Дали ще останете живи, зависи единствено от това, дали ще ми хареса онова, което ми покажеш.

Катцен вдигна очи към Роджърс и изрече:

— Съжалявам. Животът на всички ви е по-ценен за мен, отколкото този принцип.

— Страхливец! — изрева генералът.

Сондра опъна белезниците си и изсъска:

— Предател!

— Не ги слушай — каза командирът. — Ти спаси всички, включително и себе си. Това е лоялност, а не предателство.

— Не ми трябва одобрението ви — отвърна му Катцен.

— В действителност ти трябва куршум в черепа — каза Девон. — Играх по свирката ти, защото си мислех, че имаш план. — Погледна към командира. — Той не знае абсолютно нищо за микробуса. И аз не съм учен.

Сиринер се приближи до нея.

— Ти си толкова млада и разговорлива. След като проверим какво знае онзи господин, с войниците ми ще се върнем тук и ще си поговорим с теб.

— Не! — извика Катцен. — Ако с някой от приятелите ми стане нещо, сделката отпада!

Командирът рязко се обърна и със същото движение му нанесе страхотен удар с опакото на ръката.

— Само не ми казвай „не“. — Той веднага възвърна самообладанието си. — Ще ми покажеш как действа колата. И ще го направиш незабавно! — Пъхна лявата си ръка зад главата на Сондра и здраво я дръпна за косата. После с дясната си ръка хвана челюстта й и насила отвори устата й. — А може би ще се справиш по-добре, ако я чуваш да крещи, докато й вадим зъбите един по един с нож?

Катцен вдигна ръце.

— Не го правете — извика и в очите му отново бликнаха сълзи. — Недейте, моля ви. Ще ви помогна.

Командирът пусна Сондра. Друг мъж бутна Катцен изотзад. Ученият залитна. Докато минаваше покрай жената от „Страйкър“, очите й го пронизаха по-смъртоносно от пистолета, опрян в гърба му. Тъмни процепи, които жестоко го проклинаха.

Излязъл навън под слънчевите лъчи, той примигна. Сълзите му продължаваха да се стичат. Не беше страхливец. Бе защитавал тюлени, закривайки ги със собственото си тяло. Просто не можеше да позволи приятелите му да страдат и да умрат. И все пак знаеше, че от сега нататък хората, които бяха толкова важни за него в продължение на повече от година, няма повече да са му приятели.