Бойни действия

20.

Понеделник, 21:17

Огюзели, Турция

Майк Роджърс беше завързан в неудобно положение за кормилото на мотоциклета. Ръцете му бяха извити зад гърба и стегнати здраво. Гърбът му беше опрян до изкривения метал на бронята, а краката — завързани за глезените и опънати пред него.

Но вътрешното му неудобство беше далеч по-силно от външното. Той не знаеше какво са намислили терористите. Ибрахим бе отишъл на пътя отвъд хълма. Преводачът Хасан беше тръгнал на изток и се бе отдалечил на четири-петстотин метра. Двамата вероятно подготвяха кръстосан огън. Шофьорът на микробуса нямаше накъде да избяга. Можеше само да обърне. И ако снайперистите бяха точни, обикновено нямаше време дори за това.

Микробусът се приближаваше, а Майк още не бе чул стрелба. Дали терористите само се криеха и пазеха базата си, в случай че РОЦ откриеше огън?

Микробусът спря и Ибрахим слезе. Няколко секунди по-късно Хасан се появи някъде от равнината, изтича до него и го прегърна. Третият мъж, Махмуд, стана и прегърна и двамата. Той бе останал на хълма и вече беше ясно, че е техният водач. Роджърс не можеше да види какво става в РОЦ. Но терористите очевидно го бяха превзели. Майк само можеше да се надява, че командосите са се измъкнали и обграждат сирийците. Самият той би им заповядал да го направят.

Ибрахим и Хасан влязоха в микробуса, а Махмуд забърза към Майк. В дясната си ръка сириецът държеше автомат, а в лявата — ловджийски нож. Сряза въжето, с което го бяха завързали за кормилото на мотоциклета, но не освободи краката му. После направи знак на пленника си да отиде в микробуса. Майк приклекна, изправи се и заподскача. Щеше да бъде по-лесно да пълзи, но никога не го правеше. Макар и трудно, успяваше да запази равновесие.

Наближи РОЦ и видя Кофи, Мери Роуз и Катцен. Тримата лежаха в безсъзнание на пода и бяха завързани за предната седалка. Ибрахим довлече и полковник Седен. Роджърс погледна наляво, към задната част на микробуса, и кръвта му се вледени.

Пъпшоу и Девон лежаха отпуснати на столовете пред компютрите. Краката и ръцете им бяха завързани. Командосите се размърдаха. Стомахът на Майк се сви. Двамата приличаха по-скоро на ловни трофеи, отколкото на войници. Вече нямаше значение какво се бе случило. Всички бяха пленници. И решението как ще се отнасят с тях и колко време ще ги държат, изискваше дълга и сложна игра.

Първото, което Роджърс трябваше да направи, беше да се опита да помогне на командосите. Когато се съвземеха и видеха, че са завързани, не само сърцата и бойният дух, но и достойнството им щеше да е сломено. Макар уязвени и физически наранени, те щяха да превъзмогнат това. Но без гордост нямаше да им остане нищо друго, дори след като ги освободяха. По време на обучението в терористични ситуации и на разговорите с Брет Огъст, като бивш военнопленник във Виетнам и настоящ командир на елитната част „Страйкър“ Роджърс бе научил, че повечето заложници слагат край на живота си година-две след като бъдат освободени. Мисълта, че са били унижавани и опозорени, оставяше у тях чувство за срам, което се засилваше, ако жертвите бяха военни. Рангът и медалите бяха публичното признание за смелост и чест — въздухът и водата за един войник. И когато тези качества бяха компрометирани в ситуация на заложник, само смъртта можеше да възстанови равновесието. Смърт като на викинг, застанал пред врага с меч в ръката, или като на опозорен самурай, който си прави харакири. Най-важното за тях беше, че повече няма да понасят този живот.

Освен всичко заради командосите от групата „Страйкър“ той трябваше да използва първото от четирите оставащи му военни преимущества. Налагаше се да рискува живота си. Когато беше в залива Кам Ран в Югоизточен Виетнам, винаги имаше жертви. Физическите бяха облени в кръв, а психическите — изписани на лицата на войниците. След като бойците бяха носили на ръце някой приятел, чиито крака, ръце или лице бяха отнесени от мина, или бяха утешавали боен другар, умиращ от огнестрелна рана в гърдите, гърлото или корема, имаше само два начина да ги мотивираш. Единият беше да ги изпратиш да отмъщават. Разчитащ по-скоро на гнева, отколкото на целта, този метод беше добър за нанасянето на мълниеносни удари или бързо уреждане на трудни ситуации. Вторият начин, който Роджърс предпочиташе, беше командирът да рискува своя живот. Това морално задължаваше взводът отново да стъпи на крака и да го подкрепи. Този метод не лекуваше пораженията, но изграждаше силна връзка и приятелство — нещо много важно.

Това си мислеше Майк, докато гледаше командосите. Усмихна се насърчително на редник Пъпшоу, после се обърна към предната част на микробуса.

Докато Хасан претърсваше екипа за скрити оръжия, Роджърс усети дулото на пистолет, опряно в гърба му. Махмуд го блъсна вляво. Искаше да го набута в задната част на микробуса.

Терористът изсъска нещо на арабски и със свободната си ръка го блъсна към тесния отвор. Генералът се препъна и падна по гръб, но веднага понечи да се изправи. Махмуд го прекрачи и насочи пистолета към главата му. Сетне му направи знак да остане там.

Роджърс се надигна. Дори в тъмнината видя, че очите на Махмуд се разширяват.

Това беше мигът, който щеше да определи взаимоотношенията им или да сложи край на живота на Майк. Докато се опитваше да стане, не откъсваше поглед от очите на похитителя си. За мнозина терористи беше много по-лесно да поставят някъде бомба, отколкото да застрелят човек, който ги гледа в очите.

Махмуд вдигна крак, стъпи върху гърдите му и гневно го натисна към пода. После го ритна в ребрата и пак изкрещя.

Ударът изкара въздуха от белите дробове на Майк, но му каза онова, което искаше да узнае. Мъжът не искаше да го убива. Това не означаваше, че няма да го направи, ала той можеше да го притисне още. Претърколи се на една страна, седна и отново се надигна.

Мърморейки сърдито, Махмуд замахна към главата му. Майк се отпусна на пода и юмрукът прелетя над него.

— Копеле! — изкрещя Махмуд. Отстъпи назад и се прицели в стомаха му.

Роджърс не откъсваше поглед от очите му.

— Махмуд! — извика Ибрахим. — Недей!

Сетне изтича и застана между тях. Двамата терористи обсъдиха шепнешком положението и Ибрахим посочи Роджърс, компютрите и екипа на РОЦ. След продължително мълчание водачът вдигна ръка и се отдалечи. Ибрахим отиде при него и му помогна да пренесат вътре полковник Седен. После изпрати Хасан да разговаря с Майк.

Той се беше съвзел от удара и отново се надигна. Изправи рамене и вдигна глава. Не гледаше Хасан. В такива обстоятелства затворникът се опитва да отбягва погледа на разпитващия го. Това поражда усещане за отчуждение и безразличие, което инквизиторът се бе опитал да пречупи. Колкото и великодушен и състрадателен да изглеждаше, човекът, който задаваше въпросите, си оставаше враг.

— Беше на косъм от смъртта — обърна се Хасан към него.

— Нямаше да ми е за пръв път.

— Да, но можеше да е за последен. Махмуд беше готов да те застреля.

— Да убиеш човек е най-малката злина, която можеш да му сториш.

Роджърс говореше бавно, защото искаше да бъде сигурен, че го разбира.

Арабинът го изгледа с любопитство. Махмуд и Ибрахим завързаха полковник Седен. Махмуд се приближи до Хасан. Двамата проведоха кратък разговор, сетне преводачът се обърна към Майк.

— Смятаме да отидем в Сирия с този микробус — рече той. Челото му беше сбърчено, докато се съсредоточаваше как да изрази на английски желанията на водача си. — Обаче има неща, които не разбираме, за да караме вашия микробус. Отзад има някакви отделения за батерии, а отпред — странни контролни уреди. Махмуд иска да му обясниш за какво служат.

— Кажи му, че тези неща се използват за намиране на заровени основи, древни сечива и други предмети. Освен това няма да кажа нищо, докато не развърже двамата ми помощници и не ги сложи да седнат на онези столове.

Обърна се, говорейки достатъчно силно, за да го чуят Пъпшоу и Девон.

Бръчките на челото на Хасан станаха по-дълбоки.

— Правилно ли разбрах? Искаш да ги освободим?

— Настоявам да се отнасяте с уважение към тях.

— Настояваш? Това заповед ли е?

Майк се обърна и погледна мъжете, които стояха до предното стъкло.

— Това означава, че ако не се държите човешки с нас, може да останете в пустинята, докато турската армия ви намери. А това ще стане на зазоряване, ако не и по-скоро.

Хасан го изгледа, после се обърна към Махмуд и забързано преведе думите му. Махмуд се почеса по носа и се ухили. Ибрахим седеше зад волана. Не се засмя, само ги наблюдаваше изпитателно. След миг Махмуд прибра ловджийския нож. Сетне заговори на Хасан, който се обърна с гръб към Майк.

Роджърс знаеше какво щеше да последва. Терористите разбраха, че не могат да упражнят пряк натиск върху него. Махмуд осъзна, че не може да притиска и командосите. Заплахите само щяха да им вдъхнат сили. Похитителите не можеха да си позволят да убият и някой от цивилните. Жертвите можеше да знаят нещо полезно.

Сирийците се нуждаеха от сътрудничеството на екипа, но Роджърс бе поискал нещо, което те отказаха да изпълнят. Ето защо терористите щяха да изпитат неговата твърдост. Трябваше да разберат доколко ще позволи неговият цивилен екип да бъде измъчван — физически, психически или и по двата начина. Щяха да се опитат и да открият кой е най-податливият и защо, и как може да бъде манипулиран този човек.

Хасан застана пред Роджърс и каза:

— След две минути Хасан ще отреже един от пръстите на жената и всяка следваща минута ще отсича по още един, докато се съгласиш да ни сътрудничиш.

— Кръвта няма да задвижи микробуса — отговори му, без да се обръща.

Мери Роуз и Кофи вече бяха дошли в съзнание, а Фил Катцен също идваше на себе си. Полковник Седен още беше в несвяст.

Хасан преведе на Махмуд, който рязко се обърна. Отиде в предната част на микробуса и освободи лявата ръка на Мери Роуз. После я стисна между краката си и допря острието на ножа до пръстите й. Натисна леко, за да пусне кръв, и тя подскочи. Сетне арабинът погледна часовника си.

Младата жена вдигна глава и опитвайки да освободи ръката си, попита:

— Какво става?

Махмуд я държеше здраво, без да откъсва очи от часовника си.

Кофи също се съвзе. Седеше от лявата страна на Мери Роуз и изглежда се стресна, когато видя Махмуд.

— Какво е това? — възмутено попита. — И кои сте вие?

— Стой мирен — каза Роджърс с тих, но нетърпящ възражение глас.

Едва тогава Мери Роуз и Лоуел го видяха.

— Само запазете спокойствие — добави той.

Челото му беше навъсено, а гласът — монотонен. По строгото му и спокойно държание личеше, че са изпаднали в затруднение и ще трябва да му се доверят.

Младата жена изглеждаше объркана, но се подчини. Гърдите на Кофи започнаха да се повдигат и възмущението му отстъпи място на нарастващ ужас. Роджърс си представяше какви мисли се въртят в главата му: „Какво правиш, Майк? Знаеш какви са правилата в трудни ситуации като тази…“. Генералът наистина ги знаеше. Правилата бяха прости. Военните можеха да кажат името, ранга и серийния си номер. Нищо повече. Но единствената заповед за онези, които Оперативният център снизходително наричаше „цивилни арестанти“, трябваше да бъде спазена. Това означаваше, че ако похитителите искаха информация, заложниците имаха правото да им я предоставят. След като ги освободяха, бремето да залови терористите, да защити, евакуира или да унищожи разкритата информация, падаше върху Оперативния център или върху военните от екипа му. Роджърс намираше тази идея за възмутителна. Независимо дали беше цивилен или военен, човек първо трябваше да се погрижи за родината, а не за оцеляването си. Въпреки това не пламенният му патриотизъм го подтикваше да не се предава, а психологическата обработка. Трябваше да бъде още по-твърд. Не спечелеха ли уважението на похитителите си, пленниците щяха да бъдат малтретирани и презирани.

— Sifr dahiya — рече Махмуд.

— Имаш една минута — преведе Хасан на Роджърс, после се обърна към Мери Роуз. — Вероятно дамата не е толкова твърдоглава като водача си и ще ни покаже как се кара микробусът. Разбира се, ако все още е в състояние.

— Няма да го направи — заяви Майк.

Очите на младата жена се разшириха от страх. Тя стисна устни и продължи да гледа Роджърс, който стоеше изправен и силен. Нейната опора. Хасан не откъсваше очи от нея.

— Този мъж от твое име ли говори? — попита. — Той ли ще загуби пръстите си — болезнено, и един по един? Вероятно искаш да говориш с мен и не желаеш да бъдеш осакатена.

— Ножовете са във вашите ръце, не в нашите — изтъкна Роджърс.

— Вярно — отговори той и го погледна, — но селянинът, който бие упоритото магаре, не е жесток. Само си върши работата. И ние правим същото.

— Но без въображение — нападна го генералът. — И без смелост.

— Правим, каквото трябва.

— Talateen — обади се Махмуд.

— Остават трийсет секунди — преведе Хасан и погледна Кофи и Катцен. — Иска ли някой от вас да помогне? Ако ни сътрудничите, ще спасите не само дамата, но двамата ще избегнете непоносими страдания.

— Ishreen! — излая Махмуд.

— Двайсет секунди — преведе Хасан и погледна Кофи. — Може би ти? Ще бъдеш ли героят, който ще я спаси?

Адвокатът се обърна към Роджърс, който се бе вторачил през предното стъкло. Сетне пое дъх, за да се успокои, и отговори:

— Ако младата дама желае помощта ми, ще й я дам.

Очите на Мери Роуз се насълзиха. Тя се усмихна леко и поклати глава.

— Ashara… — каза Махмуд.

— Десет секунди — преведе Хасан и се наведе над Мери Роуз. — Отказваш, но не вярвам, че всъщност мислиш така. Разсъждавай, млада жено. Няма много време.

— Tisa…

— Девет секунди — рече Хасан. — Скоро ще плуваш в собствената си кръв.

— Tamanya…

— Осем секунди. И жалко ще пищиш да ни сътрудничиш.

— Saba…

— Седем секунди. И с отрязването на всеки пръст ще има още по-непоносима болка.

Младата жена дишаше учестено. В очите й се четеше ужас.

— Тя е по-смела от теб — гордо отбеляза Роджърс.

— Sitta… khamsa…

— Ще видим — каза той. — Имаш пет секунди, жено. После ще се молиш да говориш.

По време на броенето Хасан се подсмихваше самодоволно. Но накрая Роджърс забеляза, че устните му увиснаха. Дали обидата го бе засегнала, или се разтревожи, че няма да получи информация? А може би арабинът не понасяше жестокости въпреки живописния коментар.

— Arba…

— Четири — предупреди той.

От една страна, Майк искаше да рискува. Махмуд едва ли щеше да довърши нещата докрай. Сирийците имаха около две минути, за да помислят за затрудненото си положение и да разберат от какво тесто са замесени американците. Превземайки РОЦ, терористите бяха загубили предимството, което имаха пред турците. Тръгнеха ли сега, навсякъде щеше да има патрули. Кюрдите се нуждаеха от РОЦ и от неговия екип и вероятно се чудеха дали не бяха подценили пленниците си. Или защо не са направили онова, което им бе предложил Роджърс.

— Talehta…

— Три секунди. Помисли как ножът ще среже костта и мускула ти. Отново и отново. Десет пъти.

Майк долавяше учестеното дишане на Мери Роуз. Но тя не проронваше дума. Господ да я благослови! Гордееше се с нея така, както с никой друг от войниците си.

— Itneyn…

— Две секунди.

— Чудовище! — изкрещя Кофи и започна да се мъчи да се развърже.

Сирийците не му обърнаха внимание. Катцен бе дошъл в съзнание и явно се опитваше да схване какво става.

— Wehid!

— Времето изтече — заяви Хасан и погледна жената.

Махмуд обаче се обърна към Роджърс. В очите на сириеца се появи моментно колебание, а после огорчение и същевременно желание за мъст. Вероятно в лицето на Майк виждаше някакъв друг враг и отдавнашна болка. Горната му устна се изкриви и в същия миг генералът разбра, че е загубил битката.

— Не го прави! — каза, когато терористът натисна ножа. — Аз ще ви изведа на пътя.

Хасан преведе онова, което Махмуд вече бе разбрал. Изражението му обаче не беше победоносно. Прибра камата в калъфа, а Мери Роуз избухна в сълзи.

Хасан клекна до нея и започна да завързва окървавената й ръка за стола. Махмуд направи знак на Роджърс да мине напред. Майк тръгна към предната част на микробуса, но спря до Мери Роуз. Младата жена ридаеше силно, а главата й беше наведена.

— Много се гордея с теб — каза й.

Кофи наклони глава към нея и докосна лицето й с косите си.

— Всички се гордеем с теб. И те поддържаме.

Тя кимна и им благодари.

Махмуд гледаше свирепо Роджърс, който не му обърна внимание.

— Хасан — рече Майк. — Ръката на дамата кърви. Имаш ли с какво да я превържеш?

Сириецът вдигна глава.

— Пак ли ще предизвикаш конфликт, ако откажа?

— Ако се наложи. Би се погрижил за магарето си, когато тръгне, нали?

Арабинът погледна раната на Мери Роуз. Замисли се за миг, завърза ръката й за седалката, извади от джоба си носна кърпа и внимателно я сложи между пръстите й. Махмуд се приближи и дръпна кърпата. Изкрещя нещо, хвърли я на пода и я стъпка.

Хасан наведе глава.

— Махмуд каза, че ако още веднъж изпълня заповедта ти, ще отреже и моите, и твоите ръце.

— Съжалявам, но ти постъпи правилно — отговори Роджърс. Сега беше моментът да използва второто си военно преимущество — елемента на изненада. — Хасан, кажи на командира си, че ще ми трябва помощ, за да сложа батериите на местата им.

— Аз ще ти помогна — рече той.

— Ти не можеш. Само един човек знае как става това. Ще ми трябва помощта на редник Девон — жената, която е завързана в задната част на микробуса. Кажи на Махмуд, че ако иска да стигне до Сирия, ще трябва да я развърже.

Хасан се прокашля. Роджър не си спомняше откога не бе виждал толкова самотен човек. Сириецът преведе думите, му. Очите на Махмуд се свиха, а ноздрите му се разшириха. Това беше пряк удар. Роджърс с удоволствие го гледаше как се пече на огъня в мига, когато стигна до единственото решение, което можеше да вземе.

Махмуд размаха пръст и Хасан отиде в задната част на микробуса. После изведнъж Махмуд ритна Майк и го повали на пода. Хасан не спря да помогне на падналия. Прескочи го и забърза да освободи Девон. Първо развърза краката, после ръцете й. Тя се обърна, за да се опита да помогне на Роджърс, но кюрдът я блъсна. Докато я водеше към отделението с батериите, Майк се изправи. Подпря се на двете маси с компютрите и се залюля, сякаш висеше на успоредка.

Това беше първата част от изненадата. Втората щеше да поднесе по-късно, когато започнеха да слагат батериите и да включват апаратурата. Сателитът ЕС-4 моментално щеше да отчете повишено ниво на електромагнетизъм и да изпрати предупредителен сигнал до Оперативния център. Тогава Пол Худ щеше да има няколко варианта за действие.

Докато се приближаваше към Хасан и редник Девон, усети свирепия поглед на Махмуд. Това му достави огромно удоволствие, защото му каза, че неговото четвърто и последно военно преимущество се бе оказало ефикасно. Генералът бе успял да вкара първия клин между командира и един от войниците му.