Детето

Тринайсета глава

26 март 2012 г., понеделник

Беше понеделник — „нов ден за черноработниците“, каза криминалният хроникьор на никого конкретно, когато Кейт дойде закъсняла. Не беше добро начало на седмицата.

Тери бе килнал глава на една страна и я бе погледнал с немия въпрос: „Колко часът е според теб?“, но тя реши да го игнорира и да не се извинява, затова отиде и седна на работния си стол, както мениджмънтът наричаше бюрата им.

Тя огледа нюзрума, за да види кой друг е тук и видя политическия редактор потънал в разговор с главния редактор на отдела, Саймън. След малко се разнесе висок младежки смях, политическият бе разказал някаква история за човек от кабинета и шефът му го потупа по рамото. Изглеждаше доволен от себе си. Създател на цяла вселена, каза си Кейт.

Като изключим това, в офиса беше тихо. Приглушено тракане по клавиатура и превити пред компютъра рамене на онлайн робите, които правеха Тери щастлив и го държаха далеч от нея, поне се надяваше да е така. Кейт включи компютъра и погледна в инбокса. Вече бе прегледала съобщенията на телефона си, но се надяваше, че за десетте минути, през които не бе поглеждала в него, някой бе реагирал на историята с мъртвото бебе. Имаше нужда от някаква информация, колкото да й даде насока. Но нямаше нищо.

Тя не си направи труда да прегледа гласовата поща. Хората обичаха да я пълнят с всякакви истории и догадки, да подхвърлят идеи, колкото да им минава времето. Сега всичко ставаше онлайн. Не искаше да се вижда с хора и да бъбри цял ден с тях, с надежда да измъкне нещо.

Тя се прозя. Криминалния също се прозя от бюрото си срещу нея, може би просто за компания.

— Между другото, Нина ми каза, че Тери напоследък го е закъсал с парите — каза тихо той.

Нина, секретарката на новинарите, беше извор на всякакви ценни знания, за това беше любимката на репортерите. Работеше тук още от времето, „когато Моисей публикува Десетте божи заповеди“, както самата тя казваше и знаеше как да осигури четиризвезден хотел на командированите, въпреки разпорежданията на Главния, знаеше как да покрие „своите хора“, ако имаха проблеми вкъщи или на работа. „Сигурна съм, че ще е при вас всеки момент“, измъркваше тя в ухото на ядосаната съпруга или на Тери. Можеше също да те транспортира във военна зона с кола под наем, преди да си мигнал.

— Казва, че Тери звъни по ресторантите, за да се убеди, че хората наистина са яли там и сумата върху формулярите съответства на поръчките им. Смърт на фалшивите бланки — това е мишената му този месец. Но няма да трае дълго.

Войната с разходите на репортерите избухваше периодично, обикновено когато бюджетът на новинарския екип изтъняваше. Обичайният враг бяха бланките — празни фишове за сметки от хотели и ресторанти, които репортерите сами си попълваха.

Производството на такива бланки беше изкуство, родено в миналото. Говореше се, че някога са използвали детски принтер, за да създадат цяла индустрия за фишове. После добавяли петна от кафе и умрели насекоми, за да им придадат вид на истински документи.

— Олеле! — изпъшка Кейт.

И двамата се загледаха в мониторите пред себе си.

Кейт се запита какво би си помислило едно извънземно, ако попадне на подобна сцена. Дузина служители седят в изолация, всеки пред своя компютър, без да говорят помежду си, нито да се поглеждат. Приличаха на изгубените души по казината на Лас Вегас, които киснеха с часове пред машините и натискаха с мъртви очи бутоните с надеждата за големия джакпот. „Внимание! Идва шефът!“, изви мислено устни тя.

Тери се появи с мила усмивка на лицето. Явно щеше да иска услуга. Кейт се престори, че е погълната от нещо на екрана си.

— Виж ти, значи успя да дойдеш на работа, а? — каза той. Искаше да прозвучи като шега, но острият му глас отекна из целия етаж.

— Съжалявам, трафикът беше ужасен — каза тя и отпусна пръсти върху клавиатурата, сякаш я беше прекъснал по средата на изречение, което пишеше.

— Да, навън е ужас. Както и да е…

„Ето, започва се“, помисли си Кейт. „Смъртоносната задача.“

— Кейт, редакторът се заинтересува от един от новите, млад репортер. Иска да го вземеш под крилото си.

Тя го погледна и вдигна едната си вежда.

— Под крилото си? — повтори кисело тя.

— Много е надарен — каза Тери и сърцето й потъна в петите. „Много надарен“ беше код за „много дразнещ“. — А ти си най-добрият репортер във вестника.

Криминалния се изкашля многозначително. Въпреки недоволството си, Кейт се почувства поласкана. Напоследък все по-рядко чуваше комплименти. Изгрялата й след ексклузивното интервю с вдовицата на Тейлър звезда, бе започнала да губи блясъка си. Изминали бяха две години от момента, когато разкри какво наистина се бе случило с малката Бела Елиът, изчезнала от градината пред дома си. Тази история я бе заинтригувала със своите обрати и неизяснени моменти и когато най-после намери място във вестника, последва обяд с Главния, награда и повишение на заплатата.

Но моментът на слава бе отминал, както ставаше винаги със славата. Фокусът на вестника се бе преместил от разследващата журналистика към бързите новини, които даваха възможност на онлайн обществото да кликне върху тях и да коментира. И в този задаващ се нов световен ред тя се чувстваше все по-излишна. В най-добрия случай можеше да напише нещо за тях, но това не й се струваше работа за зрял човек, поне тя така си мислеше в опит да съхрани достойнството си.

И параноята й растеше всеки път, когато Тери изпратеше по гореща следа някое от хлапетата вместо нея.

— Пазя те за големите заглавия — й казваше той, когато забележеше погледа й. Но напоследък нямаше големи случаи. И ето че сега я слагаха да отговаря за детските ясли в редакцията.

— Прекалено съм заета за тези работи, Тери — отвърна тя.

— Няма да ти се пречка, Кейт. Просто ще се учи от работата ти, а ти имаш на какво да го научиш, нали? Саймън казва…

„Докосни носа си“, довърши тя наум строфата от детската песничка.

— Къде е той сега?

— Джо, ела при нас — провикна се Тери през стаята и едно ниско хлапе с дълъг перчем и извадена от панталоните риза заподскача към тях.

— Здравей, Кейт, за мен е чест — каза той без нотка на сарказъм.

„Боже, сега ще каже, че харесва работата ми!“

— Много харесвам работата ти.

— Ще ви оставя да си поговорите — каза Тери, доволен, че е свършил работа.

— Но… — отвори уста Кейт.

— Извинявай, Кейт. Чака ме важен телефонен разговор — каза Тери и побърза да се изниже на безопасно място.

Кейт преглътна ругатнята, посочи стола до себе си и се опита да не поглежда към Криминалния.

— Откога си при нас, Джо? — попита тя.

— От около месец. Директно от университета. Винаги съм искал да бъда журналист. В кръвта ми е.

— Какво значи това?

— Майка ми е журналист.

— А!

Той каза името на една журналистка от неделния „Хералд“, жена с репутация на брутален и безогледен журналист — „железните гащи“, както я наричаха старите кучета. Мъжките стари кучета, напомни си Кейт. Манди Джаксън бе прегърнала прякора си и когато тръгна по стълбицата нагоре, го размахваше като боен трофей. Всяка надвишила поста отговорен редактор в бранша жена беше обвинявана, че е спала с шефа или има топки под полата си. Кейт не знаеше кое от двете приписваха на Манди, но тя беше все още на върха, негова безспорна кралица.

А това беше малкото й момченце.

Тя се вгледа внимателно в Джо Джаксън — майка му явно бе мислила как ще стои името му във вестника още когато го бе кръщавала — докато той ровеше в лаптопа си, седнал от дясната й страна. Изглеждаше като писклив тийнейджър, но може би щеше да е от полза — тя нямаше нищо против да помогне с нещо на неделния „Хералд“.

— Над какво работиш сега, Кейт? — попита той и застана с бележник в ръка в очакване да улови златните думи.

— Чета имейлите си, Джо. Дай ми десетина минутки. Защо не отидеш да купиш по едно кафе?

Тя бръкна в чантата си и му даде шепа дребни монети.

— Кученцето на старшата репортерка — изсумтя Криминалния, когато Джо изчезна зад летящите врати.

— Млъквай, Гордън. Завиждаш, че си нямаш такъв. Какво, по дяволите, ще правя с него?

— Предлагам да не спиш с него, иначе Манди ще ти откъсне главата.

Тъпата му забележка накара кръвта й да кипне, но тя се засмя в синхрон с колегата си — техника за оцеляване, научена рано в свят, управляван от мъже и алкохол.

„Пропусни го между ушите си. Няма нужда да се палиш за всяка дума“, я бе посъветвала една по-възрастна колежка преди години. „Сексистките шегички няма да престанат с крясъци. Трябва да им покажеш, че като репортер си не по-лоша от тях. Само така ще затвориш устите им.“

Не всички мразеха жените.

През годините тя бе работила с доста умни и интелигентни мъже, но и досега се случваше случаен динозавър да подаде глава от праисторическото блато. Един от нощните новинари например не пропускаше да каже на събралите се да обсъждат работните си теми жени репортери да спрат с кръжока по плетене. Друг обичаше да прекъсва жената, която му опонира, с думите „Да не си в цикъл?“ или да се смее силно и подигравателно, сякаш е Оскар Уайлд.

Криминалния беше общо взето безобиден. Тя познаваше жена му. У дома го държеше на къса верижка, за това Кейт му позволяваше от време на време по някой изблик на мъжка свобода.

— Работил ли си с Манди? — попита го тя.

— Да. Тя беше костелив орех.

Джо се върна с кафетата и шоколадово кексче за нея.

— Реших, че може да обичаш — каза той.

— Ти го изяж — измърмори тя. — Ще изгориш калориите по-бързо от мен.

Джо се засмя и разкъса опаковката.

Редакторът изникна зад тях. Саймън Пиърсън имаше изнервящата способност да се материализира без предупреждение. Кейт подозираше, че в миналия си живот е бил крадец по домовете. Той потупа Джо по рамото и върху бюрото й се изля дъжд от трохи.

— Не създавай удобства на новото си протеже, Кейт. Няма как да намери добър материал, като яде сладкиши. Трябва да го държиш гладен и да го гониш навън — каза той и продължи нататък, а Джо погледна стъписано Кейт.

— Не му обръщай внимание. Това е неговият начин да покаже добро отношение — обясни му тя. — Явно си привилегирован, щом изобщо те забеляза. Добре, нека да изглеждаме заети. Имаш ли някакви идеи за статия? След половин час ни викат на събрание и трябва да представим поне три.

Той се замисли, сякаш обмисляше отговора си, но очите му казваха, че няма нищо.

— Добре, прочети вестника и виж дали не можем да развием някоя от темите, а аз ще се свържа с онези, които са ми писали имейли. Тези събрания са голяма гадост наистина. Трибуна за специалистите и шанс за редактора да ни покаже, че не ставаме за нищо. Добре дошъл в гилдията.