Детето

Петдесет и седма глава

24 април 2012 г., вторник

Наистина, никак не ми се ходи.

„Идеята е глупава“, казах на Хари, когато звънна миналата вечер да ми каже, че Тони от прогимназията в Улуич се е свързала с нея, но тя се заинати. Явно я е налегнала носталгията. Предполагам, че на нашата възраст често става така. Не знам дали причината да иска да отидем не е, за да демонстрира пред всички колко далече е стигнала. Да се покаже пред големите момичета, които я тормозеха и правеха живота й ад. Тя често търси хора от миналото във Фейсбук. Аз не съм такава. Повече се крия, не чета постовете им в Мрежата, а просто гледам кой какво прави. Не обичам да оповестявам присъствието си. Може би защото няма какво да кажа.

„Ема Масингам мисли, че откритото бебе е нейно“, би набутало котката между гълъбите, нали?

Заявих на Хари, че ще отида на дискотеката само ако тя отиде да се прегледа. Знаех, че няма да го направи, и реших, че така слагаме точка на този въпрос. Но тази сутрин тя отиде на преглед.

Когато звъни на обяд, я чувам по-щастлива от всякога.

— Огромен товар ми падна от раменете. Не осъзнавах колко много се тревожа. Но лекарят ми каза, че е просто киста. Няма да ме вкара в гроба.

— Това е чудесно. Много се радвам за теб — казвам аз.

— Но сега ще трябва да дойдеш на събирането с мен. Обеща ми — казва тя и аз изпъшквам.

— Ще бъде ужасно, Хари. Ще бъдат всички момичета, които ни се смееха на идиотските прически, а ние плачехме — започнах да я разубеждавам аз.

— Тъкмо ще имаме възможност да им го върнем заради ужасното им поведение, нали? Нямам търпение да видя физиономиите им, когато се появим. Може да направим съд на истината и справедливостта. Къде е Дезмънд Туту, когато човек има нужда от него? — казва Хари в опит да ме подмами с нещо. Не мога да устоя на доброто й настроение, колкото и да се опитвам.

— Да, може да се получи забавна вечер. Но съществува и вероятността цяла вечер да танцуваме около чантите си с неудобни обувки.

— Няма да стане така — казва Хари. — Хайде, помисли какво ще облечеш и ми се обади утре, за да финализираме нещата.

— Добре.

— Благодаря ти, че ме накара да отида на лекар, Ема. Винаги си била по-умната от двете ни.

Казвам на Пол, че ще ходя на събиране със старите съученички и той го приема с усмивка. Усмивката му е нормална, не е онова нервно потръпване на устните, което използва напоследък.

— Това е чудесно. Ще ти се отрази добре да излезеш малко. Прекарваш прекалено много време пред компютъра. И все си сама.

Искам да му кажа, че никога не съм сама, но не го правя.

— Говорих онзи ден с Джуд — казва той и ме поглежда да види как ще реагирам.

— Говорил си с Джуд? — Смаяна съм и не го крия. — Защо? Тя ли ти се обади? Когато съм била навън за нещо?

— Н-не. Всъщност аз й се обадих.

— Ти си й се обадил?!? — повтарям аз.

— Тревожех се за теб — казва той. Съжалява, че я е търсил, мога да го видя в очите му. — Исках да се посъветвам с нея.

— Тя би била последният човек, от който бих поискала съвет — казвам и се питам „Какво ли му е казала?“.

Въпросът се блъска из главата ми като стар влак по железопътна линия.

— Какво ти каза?

— Нищо особено. Но ми каза, че те е разстроила, когато е заговорила за миналото. Онази неделя, когато отиде при нея за обяд. Как мислиш, права ли е?

Въздъхвам.

— Знаеш, че мразя да гледам назад, Пол. Връзката ми с нея беше много трудна.

— Да, тя ми обясни. Каза, че е трябвало да те помоли да напуснеш дома — казва той и аз разбирам, че целият разговор е бил, за да стигне до този момент. — Никога не си споменавала за това, Ем.

Отивам и сядам до него на дивана, за да не може да види добре лицето ми.

— Не обичам да говоря за това, Пол. Бяха ужасни времена. Не можеш да си представиш. Не мисля, че някога ще мога да го преодолея. Бях само на шестнайсет.

— Ох, Ема, как са могли да ти го причинят. Та ти си била още дете — казва той и стиска студената ми ръка.

Но аз заставам нащрек.

— Те? — казвам бавно.

— Джуд ми разказа за бившия си приятел Уил, който живеел с вас. Мисля, че и за него никога не си споменавала. Да криеш всичко в себе си е опасно за теб.

Сякаш може да види какво е в главата ми.

„Мога ли да му разкажа всичко? Мога ли? Ще ме намрази ли за ужасните неща, които направих? Разбира се.“

— Прав си, скъпи. Но сега знаеш всичко.

Той обръща нежно лицето ми към себе си и го хваща с две ръце.

— Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен, нали? — казва той.

Навеждам се и го целувам. За да му покажа, че го обичам. И да го накарам да млъкне.