Детето

Четирийсет и осма глава

13 април 2012 г., петък

Кейт публикува новата статия за Алис в 9:07. Беше я написала още вчера — веднага след като приключи разговора си с детектив Синклер — но изчака до днес, за да цитира Анжела, на която се обади рано сутринта: „Не знаем какво да очакваме. Но се радваме, че се намери“, беше казала тя. Последните изречения добави след обаждането на Синклер в 8:40, който й бе обещал, че ще я държи в течение.

— Внимавай със заглавието, Тери — каза тя, докато препрочиташе статията, застанала над рамото му. — Нека да не е много страховито. Мисли за родителите…

Тери, който бе написал бързо „От гроба на новородено изскача зомби“, се засмя на физиономията й и го изтри.

— Шегувам се, Кейт. Какво ще кажеш за „Алис е заровена десет години след отвличането“?

Кейт кимна, но не се успокои. Подозираше, че когато се отдалечи, той ще добави „Шокиращо разкритие на разследващите органи“ или нещо подобно, затова остана да следи, докато той шареше из текста.

— Добре. Заглавието е във Фейсбук с прибавен линк към нашия уебсайт. Хубава история, Кейт. И ексклузивна, поне за следващите трийсет секунди. Но какво е ставало там, за бога? Държали са трупа в кутия за обувки? Или във фризера? И защо са решили да го заровят след толкова години?

— И аз това се питам. Анди Синклер казва, че няма достатъчно материал, за да може да се каже дали трупът е бил мумифициран и държан над земята, или е заровен и разкопан, за да бъде преместен на Хауард стрийт. Засега го карат на предположения. Насочват усилията си към хората, преместили се в района в началото на осемдесетте.

— Ясно. Да разбирам ли, че и ти си се насочила натам? — попита Тери.

— Разбира се — каза Кейт. — И дори отивам там.

Джо бе открил Алистър Джон Соумс. Регистрацията показваше, че живее в някакъв апартамент в Пекам.

— В списъка няма госпожа Соумс, освен ако още не е дорасла за електоралния списък — каза той, докато минаваха покрай поне десетина на практика идентични заведения за пържени пилета.

Синовете на Кейт колекционираха имена на ресторанти, които предлагаха пържено пиле. Бяха започнали на шега, но вече имаха поне сто и двайсет имена в списъка си. Но поглеждайки към заведенията по тротоарите, тя реши да не споделя семейни неща с Джо.

— Като гледам, си мисля, че този Соумс не е успял да задържи парите, които някога е взимал от наемите — отбеляза тя. — Този квартал е доста беден.

„Добре. Току-виж станал по-приказлив, ако реши, че може да изкара някой паунд за това“, разсъди тя.

На адреса имаше пет избелели от времето табели с имена и над всяка от тях се виждаше звънец.

— Можеш ли да разчетеш нещо? — попита тя, взирайки се в надписите. — Виждаш ли някъде името Соумс?

По-младите очи на Джо дешифрираха надписите и Кейт заби пръст в звънеца над табела номер 4. Отговори им пълна тишина. Тя изчака малко, после звънна отново. Нищо.

— Още веднъж за късмет — каза тя, натисна продължително и силно, после направи няколко бързи удара в стил стакато, имитирайки удивителни, и добави: — Това ще събуди и мъртвец.

Чу се изскърцване и един ядосан глас изруга:

— Стига сте натискали звънеца. Кои сте вие?

— Господин Соумс? Аз съм от „Дейли Поуст“. Удобно ли е да поговорим малко?

— „Дейли Поуст“? Какво искаш?

— Пиша статия за откриването на тялото на Алис Ървинг в Улуич. На Хауард стрийт. И се нуждая от помощта ви. Господин Соумс, навремето сте били най-големият собственик в района и местните ме насочиха към вас. Казаха, че знаете всичко за всеки.

„Ласкателства, ласкателства и ако ти се стори, че не става, добави още“, казваше старият й редактор. „Ласкателството е сигурен пропуск към дома на всеки.“

— Хм. Ами, влизайте тогава — каза гласът и натисна бутона за автоматично отваряне.

Кейт влезе първа.

— Вътре сме — каза весело тя.

Соумс живееше на втория етаж. Беше отворил вратата на апартамента, стоеше от вътрешната й страна и ги чакаше. Беше тромав човек с еднодневна четина по брадата и бузите, облечен с пуловер и долнище на пижама. Разнищената връв, която служеше за колан, се поклащаше нещастно около коляното му.

— Дано да не сме ви извадили от леглото — каза Кейт.

Соумс я огледа с подозрение.

— Напоследък я карам по-бавно — отвърна той и ги поведе към хола си.

Кейт изпита усещането, че влиза в току-що обърнат наопаки и обран апартамент.

Масата беше обърната, една купа с оризов корнфлейкс бе разсипана по килима, подът бе покрит с паднали от рафта книги и случайни парчета хартия.

— Извинете ме за бъркотията. Тази сутрин имах малък инцидент — каза старецът, махайки с ръка към кочината около себе си.

Кейт изправи масата, взе купата и я сложи върху нея.

— Така е по-добре — каза тя. — Наранихте ли се?

Соумс се усмихна, доволен от вниманието й.

— Не, просто съм малко непохватен сутрин, докато се разбудя. На моите години е нормално.

— Искате ли да ви направя чай? — попита Кейт и му се усмихна.

На челото му беше изписано „Аз съм стар и самотен“ и това беше истински подарък за нея. Самотните хора обичаха да говорят.

— Каква чудесна идея! — каза той. — Бихте ли повторили името си?

— Кейт. Казвам се Кейт Уотърс, господин Соумс.

— Казвайте ми Ал — каза той и се ухили дяволито.

Стомахът на Кейт се преобърна от отвращение. „Бъди мила“, напомни си тя.

— Това е Джо Джаксън, мой колега — каза на глас.

Джо стоеше до вратата, очевидно се страхуваше, че ако пристъпи, може върху него да се стовари друга лавина от боклуци.

— Приятно ми е да се запознаем — протегна ръка Соумс.

Те си стиснаха ръцете и младият човек намери място върху страничната облегалка на един фотьойл с прокъсана тапицерия.

— Боже, доста вещи имате тук — каза той.

— Сувенири от някогашния живот. И много боклук — каза Соумс и застана до украсената с прашни орнаменти и покани за партита с позлатени ръбове от отдавнашни времена камина. Кейт забеляза, че връвта на пижамата му се разхлабва и се замоли панталонът да си остане на мястото.

— Защо не поседнем, Ал — предложи ведро тя и каза с устни на Джо да включи чайника.

— Да, разбира се. Къде искаш да седнеш, скъпа?

Той спря плъзгащата се надолу пижама и се опита да я закрепи, а Кейт отчаяно започна да търси къде да спре погледа си. Всички места за сядане бяха заети от вещи, но тя премести една купчина със списания от близкия стол и го приближи до креслото, на което явно седеше домакинът. Той се засуети около нея, пооправи това-онова, потупа я по рамото, докато й помагаше да седне, после зае собственото си място. „Джентълменът си остава джентълмен и на сто години“, помисли си с крива усмивка тя.

— Така. Искаш да си говорим за апартаментите ми на Хауард стрийт? — каза той, готов да й предаде малко от своите знания и опит.

— Да, и по-конкретно за осемдесетте — каза Кейт.

— Имах пет къщи на улицата по онова време, ако си спомням добре. И още дузина на други места. Жива империя.

— Наистина ли? Невероятно — възкликна Кейт, окуражавайки човека. — Сигурно сте имали хиляди наематели.

— Така е — засмя се Соумс и дяволчето отново се мярна в очите му. — После ги превърнах в апартаменти за даване под наем. Помня, че имаше много момичета.

— Не се и съмнявам — каза Кейт и Соумс й намигна. Беше за част от секундата, но този жест й каза много. Отново й се повдигна.

Потракването на порцелановите чаши оповести завръщането на Джо, който се появи с поднос, върху който всичко тъмнееше от стара мазнина. Кейт се опита да пие, без да докосва ръба на чашата.

Не че не беше влизала и в други много по-ужасни домове. Веднъж се наложи да прескача кучешки изпражнения, за да може да говори със собственика на дома. Имаше и една майка, която бе сервирала чай и пържено яйце на дъщеря си в тиган, оставен директно на страничната облегалка на дивана. „Други хора, друг живот“ си каза тя.

Кейт остави лепкавата чаша на пода.

— Ще изчакам да изстине — каза като извинение и мина на въпроса. — Случайно да сте запазили списъка с наематели на Хауард стрийт, господин… ъ, Ал? — попита тя. — Ще ни е от голяма полза да видим кой е живял там по времето, когато са заровили Алис. И… ще ми е много интересно да ми разкажете как сте живели по онова време. Да чуя спомените ви.

Соумс се изчерви от удоволствие.

— Щом искате, разбира се.

— Имате ли някакви снимки от онова време? С удоволствие ще ги разгледам.

— О, да — отвърна поласкан старецът. — Пазя всичко.

Кейт изпрати Джо да вземе сандвичи, а тя продължи да очарова стария мъж. Минаваше един часът и тя му предложи да приготви нещо за обяд, но в хладилника нямаше нищо, освен мухлясал пай със свинско и наполовина празна бутилка с джин.

— Не успях да отида до магазина тази сутрин — каза Соумс, а тя се запита откога не е излизал от къщи този човек.

— Никой ли не ви помага с домакинството? — попита тя.

— Момичето в апартамента на първия етаж отскача понякога да види дали съм жив — каза тъжно той. — Прекрасно момиче. С дълга красива коса и много приятна фигура.

— М-да — каза Кейт. — Но аз имах предвид чистачка или поне някой, който да пазарува.

— Не, нямам нужда от това. Добре съм. Справям се сам години наред. Откакто жена ми ме заряза.

— Сигурно си самотен — каза тя. — Имаш ли семейство, Ал?

— Да. Две деца. Момче и момиче. Но те си имат собствен живот. И свои деца. Не искат да се занимават с дъртак като мен. А и аз също предпочитам да съм независим — каза той.

На Кейт й се стори, че вижда сълзи в очите му и механично го потупа по ръката.

Той веднага хвана пръстите й и ги стисна силно, силата на хватката му я изненада.

— Имаш прекрасни очи — каза той.

— Ти също. Хайде да погледнем онези снимки.

— Те са в спалнята — каза тихо той. — Но ти и друг път си влизала в странни мъжки спални, нали?

— Не мисля — отвърна тя, следейки внимателно флирта на мъжа и преструвайки се, че чака Джо всеки момент да отвори вратата. Всичко беше прекалено в стил Лесли Филипс6, за да й харесва. Беше сигурна, че ако се наложи, ще може да отблъсне с лекота мъж на възрастта на Ал, но не й се щеше усилията й да завършат по този начин.

— Ти остани тук — каза твърдо тя. — Аз ще ги донеса.

Той й каза, че албумът и кутията със снимки са върху гардероба и тя взе стола, за да ги достигне.

Завесите в спалнята все още бяха спуснати. Тя ги вдигна и помещението се изпълни със светлина. Бледото слънце проникна през прашните прозорци и разкри мизерна картина като от романите на Дикенс. Чаршафите на леглото бяха сиви и на петна, а под леглото имаше нещо, което й заприлича на нощно гърне. Докато се качваше на стола и оглеждаше тъмното място над гардероба, тя се опита да не поема въздух през носа. Изведнъж чу гласа на Ал съвсем близо до себе си.

— Намери ли ги? Оттук имам чудесна гледка.

Кейт погледна надолу и изруга наум факта, че бе решила днес да облече пола. Той седеше на прага и оглеждаше жадно краката й. „По дяволите! Този човек трябва да е съвсем отчаян, за да се захласва по едни петдесет и пет годишни колене“, помисли си тя.

— Мисля, че трябва да са тези — измърмори бързо.

— Чакай да ти помогна — каза той и тръгна към нея, но Кейт слезе елегантно от стола, оставяйки го между себе си и домакина.

— Няма нужда. Справих се и сама — каза тя. — Ето, вземи тези, а аз ще донеса останалите. Нека да ги разгледаме в другата стая. Там е по-светло.

Видимо разочарован, Ал Соумс се обърна и се затътри обратно към фотьойла си.

Кейт побърза да се качи отново на стола и да види дали не е пропуснала нещо. Ръката й опря в някаква хартия и тя я дръпна към себе си. Беше стар пощенски плик, тикнат между гардероба и стената. Покрит с прах, пликът не беше запечатан, отпред някой бе написал небрежно „партита“. Тя погледна вътре и откри купчина снимки.

— Какво правиш там? — провикна се Ал от хола.

— Нищо. Идвам. Просто изтупвам праха от дрехите си — отвърна тя.

В момента, когато се появи в стаята при него, Джо звънна на вратата и двамата подскочиха в синхрон. Кейт пъхна плика в чантата си и му отвори, после се спусна да му помага да разопаковат храната.

— Хайде да разположим снимките върху масата, за да можеш да ги виждаш всичките — каза на Соумс, когато свършиха.

Тя изчисти плота, сваляйки на купчини всички джунджурии от него, и подреди снимките като карти таро.

— Ето ни — възкликна Соумс. Застанал до лакътя й, той сочеше към снимка, на която беше с още един мъж и две момичета. Мъжете се смееха в обектива. Момичетата — не.

— Бяхме големи донжуани — захихика той. — Карахме ги по списък. Всичко под ножа.

— Кой е другият мъж? — попита Джо.

— Приятел от хубавите дни. Живееше на Хауард стрийт. Добрият стар Уил. Но после му изгубих дирите. Ау, виж тази…

Снимките се трупаха една след друга, модата се сменяше, косите ставаха по-дълги, после къси, минаваха десетилетия.

Кейт се взираше във всяка снимка, във всяко лице, което според нея можеше да е от полза.

— Наемател? — питаше и ако Ал кимнеше в съгласие, слагаше снимката в отделна купчина. Той беше добър с имената, но за другите подробности обеща да вземе счетоводните книги от бившия си счетоводител.

— Това ще е чудесно — насърчи го тя. — Междувременно, мога ли да взема няколко снимки от тези?

— Разбира се, ако това ще помогне — отвърна той.

Кейт разбра, че с малко ласкателство може да върти този мъж на малкия си пръст. Събра отделените снимки, извади плика от чантата си и ги мушна вътре.

— Така ще трябва да дойдеш пак, за да ми ги върнеш — изкиска се той.

Джо улови погледа на Кейт и вдигна вежди в знак на съчувствие.

— И кога продадохте апартаментите, господин Соумс? — попита той, поемайки щафетата.

Соумс спря да се смее и се замисли.

— Трябва да има петнайсет, дори двайсет години.

— Отдавна е било.

— Да, продадох в лошо време и предприемачът ме измами. Напълни се с пари. И както виждате… — Той огледа стаята. Очите на Джо последваха неговите. — Останалото взе съпругата.

Джо кимна, въздъхна и се наведе към Соумс, за да му покаже, че цялото му внимание е за него.

— След това се превърнах в ПНГ — каза Соумс, но когато видя неразбиращия поглед на Джо, поясни: — Персона нон грата. Вече не бях добре дошъл. Поканите за партита секнаха, времето започна бавно да се изнизва… — Той се усмихна към Джо. — Обичах тези партита, човече. И момичетата винаги бяха навити.

— Сигурно са били славни времена — отвърна на усмивката му Джо.

„Момчешки залъгалки“, помисли си Кейт.

— Наистина беше велико. Момичета, накъдето се обърнеш. — Той се наведе по-близо до Джо, за да не може Кейт да го чуе. — Ако не ставаше със сладки приказки, винаги имахме подръка нашите малки помощници — засмя се той. Груб, мръснишки смях.

— Малки помощници? — вдигна вежди Джо и Кейт притаи дъх. Въпросите стигнаха твърде далече.

— Така се казва — побърза да каже Соумс, но смигна съучастнически на Джо.