Детето

Шейсет и шеста глава

28 април 2012 г., събота

Кейт се изгуби по пътя за дома. Пропусна отбивката, но разбра двайсет минути по-късно, когато дърветата наоколо постепенно започнаха да изместват неоновите светлини.

— По дяволите! — извика тя на пътя пред себе си.

Искаше да отбие, но не успя да завърти волана. Сведе глава и се загледа в побелелите си кокалчета, сякаш принадлежаха на друг човек.

Пред очите й все още беше побелялото от стреса лице на Ема на фона на тъмното купе на автомобила, треперещите й устни, оформящи бавно думите, докато разказваше историята си.

„Когато извика, че бебето е нейно…“, замисли се тя, Кейт се изплаши не на шега. Силата и болката в гласа й бяха истински. Но истина ли беше разказът й?

Репортерите често ставаха жертви на маниаци и търсещи внимание хора. Тъжни хора, които искаха да станат център на новините, независимо от цената.

Кейт потръпна. В главата й се въртяха десетки въпроси и възможни отговори, съзнанието й търсеше нещо пропуснато.

— Две бебета? Не може да бъде! — извика на глас тя. — Какво ще правя сега?

Нещата се случваха светкавично. Имаше усещането, че губи контрол над ситуацията. И над цялата история.

Когато прочете първото съобщение за останките на бебето, тя реши, че й се предоставя възможност да напише вълнуваща история за забравено дете и да разкаже личната история на смъртта му. Четиво за съботното кафе, така си го представяше. Шанс да намериш нещо по-различно от въртележката на онлайн новините. Но когато надникна под повърхността, се натъкна на експлозия от неочаквани тайни.

Откриването на такава голяма история трябваше да я зарадва, но тя се почувства хваната в капана на буря от информация.

Осъзнаваше, че сега тя е пазителят на толкова много тайни — дрогирането и евентуалното сексуално посегателство над Барбара Уолкър, бременността и раждането на съвсем младата Ема Масингам, изневярата на Ник Ървинг — и това я притесняваше. Всички й се бяха доверили, защото бе задала правилните въпроси. Но какво от това би могла да разкаже на читателите? Можеше ли изобщо да разкаже нещо?

Кейт съобрази, че онова, което трябваше да направи сега, беше да се обади на Тери и да го задейства, но това означаваше да се раздели и с минималния контрол над нещата, който все още имаше. Той щеше да вземе историята от нея, да й направи дисекция и да остави други, които не познават Барбара, Анжела и Ема да дискутират тайните им.

„Такава е работата на журналиста, Кейт — чу тя гласа на бившия си учител в главата си. — Ти си тук, за да разкажеш историята на тези хора, не да бъдеш тяхна майка.“

Но трябва да се приближиш достатъчно, за да схванеш цялата история. Преподавателите по медийни науки в университета настояваха деца като Джо Джаксън да останат безпристрастни, за да могат да предадат информацията обективно, но тя не си представяше как ще седнат до изнасиленото момиче или неговата майка и ще останат безпристрастни. Как можеш да напишеш нещо и да предадеш истината, без да усетиш човешката болка, без да изпиташ симпатия към засегнатите хора?

Проблемът идваше тогава, когато започваш да пишеш, без да можеш да се откъснеш от емоциите си.

Тя имаше нужда от време. Имаше нужда от разумен глас, който да й каже, че всичко ще бъде наред. „Къде е татко сега? — помисли си тя и поклати глава с усмивка. — За бога, вземи се в ръце!“

Набра номера на мобилния на мъжа си и стисна палци той все още да е буден. Стив се обади веднага.

— Здравей, Кейт — обади се веднага той. — Всичко наред ли е?

Тя избухна в сълзи. Не мислеше, че ще стане така, но гласът му освободи емоциите, които бе задържала в себе си цял ден.

— Какво става, Кейт? Добре ли си? — попита Стив с нарастваща тревога в гласа. Тя никога не плачеше.

— Всичко е наред. Извинявай, скъпи, просто имах невероятно стресиращ ден и се почувствах щастлива, когато чух гласа ти.

— Толкова щастлива, че се разплака? — засмя се Стив. — Гласът ми действа така на много хора.

Тя се успокои и му разказа всичко, следейки реакцията му на всяка нейна дума. Имаше нужда той да я увери, че не е прекрачила границата.

— Трябва да говориш с полицията, Кейт — каза той. — Това надхвърля правомощията на един разследващ журналист.

Той беше прав, разбира се.

— Добре — каза тя. — Ще им се обадя.

Затвори и погледна в дисплея на часовника. Наближаваше полунощ. Да се обади ли на Боб Спаркс? Ейлийн щеше да го убие. Тя набра номера му и притаи дъх.

Той отговори на второто позвъняване. Полицейски тренинг. Каза сънливо и малко отнесено „детектив Спаркс“, но веднага дойде на себе си, когато чу гласа й.

Тя го усети да слага ръка на слушалката преди да каже:

— По работа е, скъпа. Ще сляза долу.

Ейлийн не отговори.

— Кейт, вече е полунощ — каза той, докато слизаше по стълбата. — Дано да е важно.

— Важно е, Боб. Съжалявам за късното обаждане, но трябва да говоря с теб.

— Давай тогава — отвърна той.

— Току-що говорих с една жена, която сподели, че е родила на петнайсет години. През 1985 година. Никой друг не знае. Криела е бременността си. Живяла е на Хауард стрийт 63 и го е заровила в градината.

— В същата градина, където намериха Алис?

— Да.

— Божичко! Вярваш ли й?

— Изглежда, че говори истината, Боб. Родила е десет години след отвличането на Алис и това съвпада с резултатите от изследванията.

— Да, разбира се. Извинявай, все пак е дванайсет през нощта, мозъкът ми не работи на пълни обороти. Но може да я е заровила. Да е намерила тялото на Алис и да го е заровила.

— Тяло на петнайсет години? Какво според теб може да е останало от него, Боб? Не, не съм сигурна — каза Кейт.

— Добре. Каква вероятност има в една градина да са заровени две бебета? Да му се не види, Кейт, звъни на Анди Синклер. Не се опитвай да разрешиш проблема сама. Става много сложно. Звъни му веднага или аз ще го направя.

Кейт стисна по-силно апарата.

— Ще го направя, Боб. Благодаря, че ме изслуша.

— Изпрати ми съобщение, след като говориш с него.

„Не вярва, че ще му се обадя“, помисли си Кейт, когато той затвори.

Детектив Синклер не спеше. Докато Кейт се питаше дали няма да го намери в управлението, чу дрезгавия му глас:

— Синклер.

— Анди, обажда се Кейт Уотърс — каза тя. — Извинявай, че те безпокоя в този час.

— Няма нищо, Кейт. Работиш до късно. Аз също. Наваксвам с докладите. Не си ме събудила.

Тя му каза същото, което бе казала на Спаркс, и преди да се намеси, той я остави да разкаже всичко до края.

— Коя е жената, която твърди, че е заровила бебето си там? — попита той.

— Ема Масингам… но това е моминското й име. Сега е Ема Симъндс.

Той си записа името и адреса на Ема, проверявайки два пъти номера на улицата.

— Записа ли разговора?

— Диктофонът ми работеше, включих го, докато я слушах, но още не съм прослушала записа.

— Моля те, направи го сега — каза той.

Кейт извади диктофона от чантата и го пусна. Звукът не беше добър, но гласът на Ема се чуваше и думите й бяха разбираеми.

Тя сложи апарата до телефона, за да може Синклер да чува.

— Бебето в градината е мое! Мое е! — извиси се гласът.

— Звучи малко истерично. В какво състояние беше, когато я остави пред дома й, Кейт? — попита детективът.

— По-спокойна, но лабилна — отвърна Кейт.

— Според теб истината ли казва за своята бременност?

— Не знам, Анди. Как би могло? Как би могло в тази градина да има две бебета?

— На мен също ми се струва невероятно. Може да е от онези, които търсят медийно внимание. Случва се. Виж, остави нещата на мен, но искам утре… — боже, вече стана днес — да дойдеш и да дадеш показания.

— Какво ще правиш, Анди? — попита Кейт.

— Ще говоря с шефа. А ти?

— Засега няма да пиша нищо, ако питаш за това.

— Да — каза той. — Това е една нестабилна жена. Не бива да я бутаме към ръба.

Кейт преглътна с мъка. Тя я беше бутнала към ръба. Ето това правеше пресата, бъркаше в душите на хората и издаваше присъди, както стана с принцеса Даяна.

— Нали ще ми кажеш какво мислиш да предприемеш, Анди? Много те моля.

— Ще говорим утре. Ще ти се обадя. Лека нощ засега.