Детето

Деветнайсета глава

2 април 2012 г., понеделник

Архивът на вестника се помещаваше в тъмния ъгъл на сградата и в него работеха пещерни хора, едва оцеляващи в ерата на Гугъл революцията. Останали бяха шепа безумци и зубри, чийто офис можеше да мине за нискобюджетна версия на бара от „Междузвездни войни“, както казва Криминалния („казваше“, напомни си Кейт). Тяхната звезда бе изгряла далече назад във времето. С навлизането на интернет търсенето бе започнала да залязва, но те все още бяха там, подреждаха и складираха всяка публикувана статия и щяха да държат архива в миналия век, докато и последната вестникарска публикация не бъде дигитализирана.

Кейт обичаше да се забавлява с тях, като им даваше шантави задачи. Имате ли нещо за вдовици, омъжили се за брата на покойния си съпруг? Настъпваше тишина, архиварят изчезваше надолу по редиците с папки и документи, после се появяваше с кафяв плик с изрезки, надписан с „Бракове на вдовици с братя на починалите им съпрузи“. Така и не успя да ги свари неподготвени.

Библиотеката миришеше на хартия и хлебарки. Кейт бутна летящата врата и вдиша дълбоко. Това беше миризмата на миналото й, на дните, когато тичаше по няколко пъти на ден до библиотеката, сновеше по пътеките на рафтовете в търсене на някое име и прелистваше до припадък вестниците в търсене на жизненоважна за статията й връзка.

Джеф Бриджис, колега, който носеше пуловери, предпочитани предимно от португалски трактористи, и от десетилетия беше на ръба на пенсионирането, я погледна над очилата си.

— Здравей, Кейт. Какво да направим за теб?

— Търся случаи на изчезнали деца от седемдесетте до деветдесетте години — отвърна тя.

— Дошла си на точното място — засмя се той. — Тия работи ги пазим като очите си. Имаш ли име? Или да търся просто „изчезнали деца“ за периода?

— Имам само малкото име — Ана, мисля, че беше — за това ми се струва, че е по-добре да погледна всичко.

— Алис Ървинг — каза тихо Джеф, прелиствайки наум своите папки. — Изчезналото от болницата бебе, нали?

Познанията и паметта му бяха легендарни.

Кейт кимна.

— Хм. Семейство на военни. Било е в Хампшър. Мисля, че беше в Олдършот. Или в Бейзингстоук? Доколкото си спомням, майката беше заподозряна.

— Майката ли? Наистина? — раздвижи се Кейт. — Добре, намери ми и нейните документи.

Тя се качи горе и заедно с Джо разопакова дебелите пликове. Изрезките бяха пожълтели и на места вече се ронеха. Джо изглеждаше разколебан, докато отваряше първата папка с „изчезнали деца“.

— Значи, търсим майка на изчезнало бебе преди двайсет до четиресет години назад? — попита той и вдигна вежда. — Защо?

— Защото искам да разбера какво се е случило, Джо. Нарича се човешко любопитство. Не всичко се върти около звездите от сапунените сериали и политиците. От това може да излезе добър материал. Усещам го в дебелото си черво.

Джо направи отвратена физиономия.

— Така се казва, скъпи. Няма нищо анатомично.

Той я погледна огорчено и тя се почувства зле. Превръщаше се в динозавър.

Кейт се замисли за разочарованието на момчето. Сигурно бе дошъл в „Поуст“ с надеждата да стане част от екип, повдигнал капака на огромна международна конспирация, а какво му предлагаше тя?

— Хайде, ще бъде забавно — се чу да казва, сякаш говореше на непослушно дете. „Защо напоследък всичко трябва да е забавно, за да е интересно?“ — Търсим изчезнали без следа бебета. Нямаме друго, освен едно име и годините.

Тя видя отворената уста на Джо и въздъхна.

— Добре, прегледай материалите за Алис Ървинг. Търсим някакъв знак за местонахождението на майката, Анжела Ървинг. — „Боже, звуча като ченге!“, помисли си тя. — Трябва да я открием, а в статиите за изчезналото бебе може би ще намерим някакви свидетелства.

— Свидетелства ли?

— Някакви следи, Джо. Например имена на роднини, стари адреси, места, където е работила. Можем да отидем там и да попитаме къде да я търсим сега. Много е вероятно да поддържа връзка със старите си колеги. Разбираш ли?

Джо кимна мрачно. Нямаше ключови думи, нямаше търсачки. Изглеждаше изгубен.

— Добре, а искаш ли да потърсиш онлайн акта й за раждане и брачното свидетелство? — попита тя.

В очите на Джо се появи интерес.

— Колкото повече информация съберем за нея — второто й име, дата на раждане, такива неща — толкова по-лесно ще я открием — обясни Кейт. — Първо виж за брачно свидетелство, ще е по-лесно. Имаме името на съпруга — Ник или Никълъс Ървинг — знаем го от публикациите, както и името на майката — Анжела. Пише, че са имали двегодишен син, когато Алис се е родила и изчезнала, значи са се оженили поне година преди раждането на момчето. Прегледай всеки Ървинг, сключил брак през 1967-а — имената са подредени по азбучен ред — и ако не ги намериш, върви надолу към шейсета година или малко нагоре. В брачния регистър ще намерим моминското име на Анжела, после можеш да потърсиш родители, братя и сестри. Ясно?

Тя видя, че момчето я гледа с тревожно големи очи, без да записва нищо.

— Записвай си, Джо. Репортерите си записват. Нека това да е първото ти златно правило.

Джо извади химикалка и записа имената, докато Кейт отваряше сайта за раждания, смърт и брак. После го остави той да попълни данните и да натисне enter.

— Всъщност започни с търсене на смърт, в случай че е починала — добави тя. — Няма защо да си губим времето да издирваме трупове.

Джо започна да чука по клавиатурата, а Кейт се зае с папките от деветдесетте. Бързо откри похищенията — едното беше на шестмесечно бебе, а другото на малко по-голямо дете. Нито едно от тях не беше открито, но беше малко вероятно да отговарят на описанието на новородено. За всеки случай тя записа прилежно имената и датите в бележника си.

Когато отвори папката за Алис, откри, че има поне петдесет публикации. Последната беше от 1999-а, когато в Стафордшър били открити три трупа на бебета. Тя си спомни случая — говореше се за кръвосмешение и майката — предполагаемата убийца — бе изпратена в психиатрична клиника. Разследването бе приключило преди да започне, и репортерът на „Поуст“ от вътрешността бе отразил процеса, а Кейт бе изпратена да поговори със семейството. Оттам й казаха да върви по дяволите. Тя остана доволна. Всички изглеждаха като на кастинг за „Избавление“2.

Кейт се върна на март 1970 година, когато Алис е била открадната, и се загледа в снимката на Анжела и Ник Ървинг, направена в момента, когато напускат родилния дом в Бейсингстоук с празни ръце. Вгледа се последователно в лошата черно-бяла фотография на двамата съпрузи. Майката изглеждаше съсипана, с увити около тялото си ръце, сякаш прегръщаше своята мъка. „Вместо бебето си“, помисли си Кейт и разлисти следващата публикация.

Джеф бе запомнил правилно случая. Първоначалните публикации за изчезването на Алис бързо бяха заменени със статии, пълни с намеци за възможната вина на майката. Версията, изглежда, бе възникнала след претърсването на къщата на семейство Ървинг три седмици след изчезването на малката Алис.

— Рутинна полицейска акция — беше официалният коментар, но във вестниците беше пълно с полицаи, които изнасяха разни вещи от дома. Имаше и една, на която водеха Анжела Ървинг към полицейската кола. Отново с плътно притиснати до корема й ръце.

„Онова, което носи там, вина ли е?“, замисли се Кейт и си записа името на разследващия случая. Трябваше да провери още ли е на работа.

Тя препусна напред, очите й не отчитаха всяко заглавие, но не научи нищо ново. Господин Ървинг не беше обвинен в нищо, доколкото можеше да прочете между редовете, и публикациите за Алис заемаха все по-малко място. Това продължаваше до 1970-а, когато спираха напълно. Последните две статии бяха отбелязване на годишнини — „Каквото и да се е случило с малката Алис“ и така нататък. Името й фигурираше и в няколко списъка с изчезнали деца, помествани по друг повод.

Кейт забеляза, че в по-късните статии не бяха цитирани изказвания на Анжела. Репортерите съобщаваха, че тя и съпругът й са се преместили да живеят в чужбина. И постепенно бяха забравени.

В електоралния регистър имаше повече от дузина двойки на име Анжела и Никълъс Ървинг. Бяха пръснати из цялата страна и нито една не бе отбелязана в Бейзингстоук.

Кейт се бе зачела в бележките си, когато Джо обяви, че Анжела Ървинг не е мъртва, че е открил брачното й свидетелство с Ник и актовете за раждане на двете им деца — Патрик и Луиз. И двете живееха в Хампшър, Патрик беше женен.

Кейт се усмихна. Бяха хванали следите на Анжела и Никълъс Ървинг. Скоро разбраха, че последният им адрес е в Манчестър.

Тя се обади веднага на Боб Спаркс.

— Здрасти, тръгвам към теб заради случая с трупа на бебето. Бебето Алис, за което спомена, се нарича Алис Ървинг и майка му, Анжела, живее в Манчестър.

— Там ли е сега? — попита той. Звучеше приятно изненадан. — Добра работа, Кейт — добави той като човек, който не би излязъл извън борда. — Ще ми е интересно да чуя какво ще каже тя. Имаш ли нещо за другите случаи? Момиченцето от колата и онова в количката?

— Намерих ги, но ми се струва, че са малко по-големи. Определено не са новородени.

— Ясно. Има ли още нещо във връзка с разследването?

— Не, нищо. В момента се говори само за някаква голяма антитерористична акция. Гледам да не им се мяркам пред очите. Също търся инспектора, който е водил следствието за изчезването на Алис — инспектор Лен Ръгби. Случайно да знаеш дали е още жив?

— Ще разпитам и ще ти се обадя, ако открия нещо. Сигурно отдавна се е пенсионирал.

— Да, знам, че мисията е почти невъзможна.

— Добре, обади се, когато тръгнеш насам — каза той.

Тя се усмихна на себе си.

— Разбира се. Сега ще се обадя на господин Ървинг.