Детето

Трийсет и осма глава

11 април 2012 г., сряда

Чувам новината по радиото. Говорителка с излъскан глас, Шарлът Някоя си, казва, че изчезналото от десетилетия бебе най-после е открито и аз замръзвам. Казва, че е същото от Улуич. Че се казва Алис Ървинг. Откраднато от родилен дом през 1970-а. Взирам се в радиоапарата. Сгрешила съм. Бебето си има име. И майка.

Пускат интервю с майката, която обяснява какво голямо облекчение и в същото време какво мъчение е за нея тази новина. Слушам думите й, застанала в кухнята, и заплаквам заедно с нея. За мен също е огромно облекчение. Но по други причини.

Плача, защото никой няма да дойде и да почука на моята врата. Да ме попита как се чувствам. Няма да има спомени. Не още.

По-късно, когато отивам до магазина на ъгъла да купя мляко, виждам заглавните страници на вестниците и купувам онзи с ексклузивното интервю с майката на Алис Ървин. Опитвам се да чета, докато вървя към къщи, но се спъвам и на няколко пъти се блъскам в оградите по пътя. Накрая мушвам вестника под мишницата си и тръгвам напред. Не искам да ме вземат за умопобъркана.

У дома изчитам внимателно всяка дума, изследвам детайлите, чета някои пасажи на глас. Не успявам да вникна напълно, но ме обхваща еуфория. Може би всичко ще се размине?