Детето

Трийсета глава

2 април 2012 г., понеделник

Изваждам старите си дневници от куфара под леглото. За пръв път през тази година поглеждам към тях, бебето ме накара да проверя как започна всичко това. В случай че паметта ми играе номера.

Дневниците представляват евтини училищни тетрадки, изписани с дребен почерк. Вътре са моите тийнейджърски години. Странно как разделям живота си на отделни откъси от време. Сякаш съм била различен човек. Предполагам, че наистина бях. Всички се променяме.

Когато сега ги чета, ми се плаче заради нея — заради мен, за момичето, което бях преди.

Тя беше толкова млада и невинна, не приличаше по нищо на тринайсет и четиринайсетгодишните, които виждам сега в автобуса да крещят, да псуват и плашат старите дами. Тийнейджърката Ема пишеше в тези тетрадки за живота си като Джейн Остин, записваше разговори и спречквания в училище и у дома, наблюдаваше хората около себе си и понякога описваше своите чувства — кого бе видяла в града, кое момче е харесала. Използваше думи като „мечтание“. Защото тези момчета бяха точно това — храна за въображението й, любовни срещи с щастливи последици. Горката Ема! Животът извън книгите и дневниците й нямаше нищо общо с мечтанието, въпреки че понякога приличаше на него.

Даръл Мур беше нейната… моята… първа coup de foudre5. Можеше да се нарече любов от пръв поглед. Както и да се наричаше, беше опустошително, буквално. Не опустошително като антоним на превъзходно, както го използваха сега по новините за описание на дребни събития, а опустошително като жестоко, разрушително, разтърсващо. Не можех да мисля ясно.

В дневника пише, че сме отишли на разходка с натежали от емоции сърца и аз помня ясно как ме галеше по косата, стискаше раменете ми и ме прегръщаше, докато вървяхме за пръв път по крайбрежната улица. Толкова това ми харесваше! Не исках да спира. Исках да усещам пръстите му по всеки сантиметър от тялото си. Беше толкова нежен, че забравих да дишам.

Даръл така завъртя главата ми, че почти забравих за какво бях отишла в Брайтън. Чак на връщане, докато вървяхме към гарата, го попитах знае ли къде е Чарли.

Той ми каза, че няма представа, не бил чувал нищо за него от години. Дори се пошегува, че може да е станал стоков посредник. Не разбрах какво смешно има в това — не знаех, че когато се е запознал с Джуд, е бил музикант. Даръл ми каза, че бил написал песен за Джуд. За очите й. Твоите очи, каза той и ме целуна. Това беше първата ми истинска целувка. Беше прекрасно.

Той ме помоли да дойда отново. Написах в дневника си, че бих направила всичко, което ме помолеше в онзи момент. И наистина беше така. Бях на тринайсет и някой ме целуна за пръв път. Не виждах нищо лошо. Бях влюбена.

Но Хари се появи, бясна, че я бях зарязала, хвана ме за ръката и ме задърпа към влака.

Помня как се отдалечавахме, аз — загледана назад, Хари — маршируваща напред. Даръл стоеше по средата на тротоара, заобиколен от продавачи и туристи. Не откъсна поглед от мен, докато не завихме зад ъгъла. Тогава избухнах в сълзи.

Хари ми каза да се взема в ръце. Предполагам, че се изплаши, като видя в какво състояние съм. Дотогава не ме беше виждала такава. Защото никога не съм била в такова състояние. Обикновено аз бях разумната, тази, която я успокояваше, когато тя се разстрои или ядоса за нещо, но в онзи ден тя беше детегледачката.

Във влака ме вкара в тоалетната, нави малко от рулото с тоалетната хартия и избърса сълзите ми, но аз не спирах. Сякаш нещо в мен се бе пречупило. Хари реши, че плача, защото между нас с Даръл не се е получило добре — не беше видяла целувката — и се опита да помогне, като започна да сипе обиди по негов адрес.

— Мирише на вкиснало — каза тя. — Сигурно изобщо не се мие.

Казах й, че Даръл не знае къде е баща ми, и се престорих, че спя, за да не се налага да говоря.

Хари ме остави на мира — за радост лесно се отегчаваше — и заговори за момчето на сергията за бонбони, което я бе заговорило.

Имал ужасни пъпки, но й дал три близалки.