Детето

Шейсет и девета глава

29 април 2012 г., неделя

Мислех, че ще се почувствам по-добре, когато кажа на Джуд. Че тя ще осъзнае вината си. Но тя, естествено, не го направи. Отрече всичко. Разбира се, очаквах в началото да поспори, но се надявах вътре в себе си да ми повярва. Да види истината, когато й разкажа всичко. Не стана така. Уил все още има пълно влияние над нея.

Но веднъж започнала, трябва да продължа. И Кейт ще ми помогне.

Докато напускаме паркинга, тя ми казва, че ще е доста грозно, ако нападнем директно Уил, но аз отговарям, че няма нищо по-грозно от сегашното положение.

— Заслужавам този момент — й казвам. — Той също го заслужава. Още не ми се иска да се обаждам в полицията. Не мисля, че ще ми повярват. А ако не повярват, няма да се задействат и това ще е краят. Няма да имам втори шанс.

Кейт кима. Мисля, че е на моя страна.

— Трябва ни признание — казвам аз. „Да му излезем насреща“, това е изразът, който Кейт употребява.

Тя взима адреса на Уил от колежа и ние излизаме от Лондон. Вече съм решила какво ще му кажа и по пътя репетирам думите наум. Трябва да хапна нещо, иначе ще припадна, си казвам. Не си спомням кога съм яла за последен път. При мисълта, че ще застана пред него, ми се завива свят, но знам, че постъпвам правилно.

Чудя се какво ще направи, когато ме види. Моментът на разплатата. Дали шокът няма да го убие? За миг си представям как получава инфаркт пред мен. Но аз не искам да умира веднага. Искам да поговоря с него.

Чаках двайсет и девет години за този момент. Устата ми се пълни със слюнка и отново ми се завива свят. Представям си ангела на отмъщението. Размахът на крилете му е силен, вятърът, който образува, е сякаш от рая. Стига. Трябва да дойдеш на себе си.

Къщата му прилича на картинка от кутия за бисквити. Рози около пътеката и всичко останало. „Колко неподходящо“, си мисля, докато Кейт чука на вратата.

И ето, появява се професор Уил, усмихва се дружелюбно на непознатата жена, после ме вижда.

Прикрива добре изненадата си, превръща я в оръжие на прословутия чар и казва:

— Ето ти изненада. Как си, Ема? Какво правиш по нашия край?

— Искам да говоря с теб, Уил — отвръщам.

— За какво? — пита той. — Не мисля, че имаме какво да обсъждаме.

Виждам, че започва да се изнервя. Един съсед преминава покрай вратата, провиква се „Здравейте, професор Бърнсайд“ и той бърза да ни вкара вътре, за да ни скрие от хорските очи. „Не иска сцени“, си казвам наум.

Уил ни въвежда в пъстроцветната си дневна. На масичката за кафе има чаша върху чинийка, кафява препечена филийка и мед, неделната притурка на някакъв вестник е оставена на дивана.

Той сяда, кръстосва крака и демонстрира жълти чорапи и загорели на слънцето прасци.

— Е, Ема, кого водиш със себе си? — пита той, докато се настаняваме във фотьойлите.

— Една приятелка. Казва се Кейт — казвам аз. Не искам да знае, че е репортер. Кейт се бе съгласила да не споменаваме за това. — Тя ме докара дотук.

— Здравей, Кейт — казва той и изчаква някоя от нас да заговори. Усмивката не слиза от лицето му.

Напрежението ме побърква и аз решавам, че е време да започна.

— Дойдох да поговорим за онова, което се случи, когато бях на четиринайсет.

— Майчице! Значи посещението ви няма да е кратко — казва Уил. — За ужасните ти лъжи ли ще говорим, или за пискливите ти скандали? Все още са живи в съзнанието ми.

— Не, ще говорим за изнасилването ми от теб — се чувам да казвам.

И всичко изведнъж спира. Никой от нас не помръдва, дори не диша. Думата „изнасилване“ отеква из стаята, подскача по клончетата на тапетите и орнаментите във формата на пастирки по тавана.

Кръвта се отича от лицето на Уил, после отново нахлува и той се надига от мястото си в знак на протест.

— Изнасилване? — извиква, сякаш чува тази дума за пръв път в живота си. — Какви ги говориш? Това е абсурд.

Осъзнава, че крещи и отново сяда на мястото си.

— Ох, Ема, ти наистина не си добре, нали? — казва той, възвърнал контрола си.

Поглеждам го и той отвръща на погледа ми. Провокира ме да повторя обвинението си.

— Ти ме изнасили, Уил. Качи ме в колата си, докато се прибирах от училище. Спа с мен и ми каза, че аз съм те предизвикала. Че съм те съблазнила. Но аз бях дете, Уил.

— Да бе, дете — изсумтява той. Това е грешка от негова страна и виждам как Кейт е готова да скочи.

— Точно така, дете — казвам по-силно. — Бях само на четиринайсет години.

— Я се успокой, ако обичаш — казва той. — И двамата знаем колко неприятности създаваше по онова време. И както се вижда, продължаваш. Жал ми е за теб, но ако ще разправяш такива небивалици, ще бъда принуден да действам.

— Аз ще действам — казвам, защото наистина действам. Сега, когато той е пред мен, разбирам на мига какво трябва да направя. — Ще отида в полицията.

— И там ще бъде твоята дума, думата на нестабилна жена с ментални проблеми, срещу моята — казва Уил и гласът му реже като нож. — Може би ще размислиш?

— Не — отвръщам аз. — Време е да разкажа всичко.

Той се обръща към Кейт и я поглежда като възрастен, загрижен за трудно дете.

— Не знам какво ви е наговорила тя, Кейт, но всичко е лъжа — казва той и се усмихва съчувствено. — Тя има психически отклонения, знаете ли за тях? Майка й трябваше да я изпрати да живее с баба си и дядо си, защото направи много грешки с живота си.

— Струва ми се, че вие сте били грешката в живота й, Уил — казва Кейт. — Тя е била дете на вашата приятелка. Доверявала ви се е като на баща.

Ще ми се да я прегърна.

Уил моментално забравя за чаровната офанзива.

— Глупости! Пълни глупости — казва той и сваля крак от другия толкова бързо, че разклаща чашата с кафе пред себе си. — Вижте, не исках да го казвам, но вашата приятелка не беше невинно агънце, за каквото се представя. Имаше доста по-голям любовник в Брайтън. Тя самата ми каза. Било част от ролята й на Лолита. Направо си го просеше.

Кейт кима на себе си. Мисля, че чу онова, за което бе дошла. И ми вярва. Моят ангел отмъстител.

— Да правиш секс с четиринайсетгодишно момиче със или без негово съгласие е престъпление. Но аз съм сигурна, че човек с вашето образование го знае отлично — казва тя и той млъква. — Ема е родила дете, Уил. Родила е от вас — добавя тя.

Думите излизат така бързо, че прозвучават като шамар в лицето му.

— Никакво дете не е имало. Нали живеех с нея и майка й. Нямаше дете. Още лъжи — казва той, но нервите му явно го предават. — Лъжи — казва още веднъж, сякаш няма достатъчно думи, за това повтаря едни и същи. Сега изглежда някак по-дребен на големия диван с тези нелепи жълти чорапи.

— Грешите. Не сте преценили правилно — додава той.

— Аз също не те прецених правилно, както и Джуд — казвам аз. — Но сега знам кой си. Не искам да слушам повече смешните ти оправдания. Ще трябва да ги кажеш в полицията.

Кейт ме хваща за ръката и двете тръгваме към вратата, докато Уил говори на гърбовете ни за законни и незаконни действия.