Детето

Осемдесет и шеста глава

1 април 2013 г., понеделник

На погребението бяхме трите: аз, Анжела и Кейт. Такова беше желанието ми. Пол и татко щяха да ни чакат у дома.

Погребалният агент ми помогна да избера ковчег за детето. Моето дете. Малък дървен ковчег от върба и обикновена табела с името на Катрин Масингам.

Исках да го направя както трябва, но трудно понасях мисълта, че я връщам обратно в студената земя. Анжела предложи да я кремираме и да разпръснем заедно праха й. Идеята да бъде носена от вятъра ми хареса и двете решихме да я свалим на брега — до Дорсет — когато всичко свърши.

Двете се държахме за ръце, докато чакахме реда си пред крематориума. Преди нас имаше голямо погребение с много цветя и няколко погребални агенти с бомбета и жилетки под костюмите, като на сватба.

Аз не пожелах катафалка, стори ми се, че малкото ми момиченце ще се чувства много самотно в нея, затова нашият агент я пренесе с автомобил и внимателно я постави в ръцете ми. Почти не усетих тежестта й и моментално се пренесох в градината ни, видях се с пазарската хартиена торба в ръка, която държах далече от себе си, сякаш нося някаква отрова. Върнах се двайсет и осем години назад. Беше минало толкова много време, но на мен ми се струваше, че е било вчера.

Мъжът свали бомбето си и ни поведе към параклиса. Мама беше до мен, а аз държах бебето си за последен път.