Детето

Двайсет и девета глава

2 април 2012 г., понеделник

Кейт и Джо пристигнаха в дома на Лен Ригби и го завариха на колене в градината да плеви и да изпраща успешно охлювите зад оградата на съседа си. Той чу името си, вдигна глава и примига на силното слънце.

— Детектив Ригби? — наведе се Кейт през ниската ограда.

— Кой пита? — изръмжа той и се опита да се изправи на крака, като потърси помощ в перваза на прозореца.

— Нека ви помогна — каза Кейт и отвори портата, готова да тръгне по пътеката. — Аз съм Кейт Уотърс от „Поуст“.

— Наистина ли? — възкликна той и добави: — Ще се справя и сам, благодаря.

Тя не обърна внимание на думите му и му подаде ръка.

— Надявам се да ми помогнете с един от старите ви случаи, детектив Ригби. Обещавам да не ви отнемам много време.

Той се засмя, позволи й да го подкрепи и каза:

— Време, колкото щеш. Ще кажа на госпожа Ригби да ни приготви нещо за пиене.

Той ги поведе през оранжерията към задната част на градината и се скри навътре да уведоми съпругата си за ненадейните гости.

— Така. За какво искате да ме питате? — попита той, когато се появи отново и седна в един плетен стол.

— Алис Ървинг — започна Кейт. Нямаше смисъл да го увърта. Детектив Ригби беше точен човек, виждаше се отдалече.

— А — кимна той, пое поднесената от жена му чаша и я сложи внимателно на малката маса отстрани, добавяйки: — Благодаря, скъпа.

— Бебето Алис, нали? Изчезнало без следа от болницата в Бейзингстоук. Така и не го открихме — каза той и се пренесе назад към деветстотин и седемдесета. — Много странен случай — добави след малко.

— В какъв смисъл странен? — попита Кейт.

— Ами… освен майката нямаше други свидетели. В толкова посещавана болница като тази. Помня, че разговаряхме с повече от сто души, които са били в сградата същата вечер — майки, посетители, сестри, санитари, лекари, хора от поддръжката… — но никой не бе видял нищо. Трябваше да се задоволим само с думите на майката за времето, през което бебето бе изчезнало. Винаги съм имал едно наум за нея. Анжела се казваше. Беше студенокръвна жена, а мъжът й кръшкаше.

— Така ли? Не съм чела такова нещо в статиите — наведе се напред Кейт.

— Защото не сме го оповестявали публично — каза той и сръбна от чая си. — Държахме го в тайна, докато проверявахме съпруга… Ник беше, нали? Но не стигнахме доникъде. Двамата с Анжела бяха залепнали за първоначалните си показания като за лепило. А и нямаше тяло. Затова ли сте тук? Нещо да не е изскочило?

— Има такава вероятност — каза предпазливо Кейт. — Открит е скелет на новородено в основите на сграда, подлежаща на разрушаване, в Улуич, и аз се опитвам да открия някаква връзка.

— Да. Улуич — повтори той, търкаляйки думата из устата си. — Не, не мога да се сетя за такава връзка. Има връзка с военните… Предполагам знаете, че съпругът е бил в армията? Но това беше преди цяла вечност и на моята възраст вече започвам да забравям.

— Не вярвам на това — усмихна му се Кейт.

— Знаете ли, мисля, че все още пазя в кабинета си някакви документи, но моля, не казвайте на съпругата ми. Обещах й да изчистя всичко, събрано по случая — каза той, отвръщайки на усмивката й. — Искате ли да погледна? Имате ли време за това?

— Разбира се — отвърна Кейт.

Кабинетът сякаш принадлежеше на автомобилен маниак. Навсякъде имаше снимки на части от хромирани детайли за скъпи и състезателни автомобили. Джо посочи една и каза:

— Това е Гудуд, нали?

Лен Ригби приближи до снимката, за да види по-добре.

— Да, прав сте. Всяка година ходя на Празника на скоростта. Вие били ли сте?

— Да. Обикновено канят мама и покрай нея получавам пропуск — обясни Джо. — Обичам да ходя.

— Нали не искаме да отнемаме много време на нашия домакин? — изяде го с поглед Кейт.

— Да, да — каза старият детектив и смигна на Джо. — Хайде да видим какво съм запазил за случая Ървинг.

Папката беше тънка и в нея имаше написани на ръка бележки. Кейт се сбогува на мига с очакванията си.

— Какво имаме? — каза инспектор Ригби и запрелиства бързо — прекалено бързо за Кейт, но скоро спря и извади два листа. — Това са бележките ми, след като разбрахме за любовните афери на съпруга — каза той. — Когато го разпитах пред съпругата му, Ник Ървинг ни каза, че било мимолетно и не знаел фамилията на жената. Но не е било така. На следващия ден ми се обади и ми го каза. Не искал Анжела да го знае. Проверихме я, другата жена имам предвид. Казва се Мариан Лейдлоу.

Кейт записа името, после го провери буква по буква.

— И какво разбрахте за нея? — попита тя.

— Моят сержант се видя с нея. Каза, че е свястна жена, на трийсет и пет години, любезна и възпитана. Била по-възрастна от Ник, но още, че била медицинска сестра, като Анжела. Според нея мимолетната връзка продължила малко повече. Дори говорили Ник да напусне жена си, но после Анжела разбрала и всичко свършило.

— Медицинска сестра? — възкликна Кейт и пулсът й забърза. — Ти да видиш! Познавала ли е Анжела? В болницата на Бейзингстоук ли е работила?

— За съжаление, не — отвърна инспекторът. — Тогава всички се развълнувахме като вас. Помислихме си, че най-после сме намерили заподозрян. Но госпожица Лейдлоу имаше желязно алиби. Била е дежурна в гериатричното отделение в болницата в Саутхемптън. На километри от Анжела и с десетки свидетели. Отново бяхме в задънена улица.

— Въпреки това е интересна подробност — каза Кейт.

— Лен, вечерята е сервирана — извика госпожа Ригби отвътре.

— Е, мисля, че ви казах всичко, което знам — каза инспекторът.

— Бяхте много полезен — каза Кейт и стисна здраво ръката му. — Дали не бих могла да взема записките ви за няколко дни? Обещавам да ги върна…

— Лен! — разнесе се женският глас, този път по-настоятелен.

— Идвам, скъпа — отвърна той. — Можете да ги снимате, но няма да ви ги дам. И държа да не ме цитирате, може само да си вадите изводи от думите ми. Ясно ли е?

— Имате думата ми — отвърна Кейт и Джо започна да снима страниците с телефона си.