Детето

Осемдесет и трета глава

2 май 2012 г., сряда

С Анжела не можем да откъснем поглед една от друга. Детектив Синклер ни казва нещо, но ние продължаваме да се изпиваме с поглед. Тя прилича на мен. Аз приличам на нея.

Имам чувството, че съм част от някакъв сюрреалистичен сън. Не спирам да мисля за Джуд като за своя майка, но усещам, че мога да обикна тази непозната жена.

Детектив Синклер искаше да изчака със срещата. Смяташе, че ще бъде твърде мъчително за всички.

— Сега си много крехка, Ема — каза й той, след като отведоха Джуд към полицейското управление. — Има много неща, които трябва да изясниш за себе си. Защо не изчакаме с ден-два, за да свикнеш с мисълта?

Но аз не му позволих да отиде без мен. Ужасно се страхувах, че Анжела може да ме отхвърли и въпреки това копнеех да я видя. Да се убедя.

През цялото време в колата мислех за това. Търсех баща си, а е трябвало да търся майка си. Пол беше неотлъчно до мен, държеше ръката ми, но нямаше сили да говори.

Щом я видях да излиза от вратата и да тича към колата, веднага разбрах, че е тя. Исках да я докосна, да се уверя, че е истинска, и сложих ръката си на стъклото срещу нейната.

Но сега не знам какво ще стане. Еуфорията в главата ми постепенно утихна до приятна мелодия, но шиповете на страха все още пробождат стомаха ми. Продължавам да се страхувам. Страх ме е какво ще се случи след това. Дали няма да изгубя всички. Джуд ще отиде в затвора за постъпката си, а Анжела… Анжела може да не ме иска.

— Алис — чувам я да казва, сякаш прочела мислите ми, — нито за миг не съм спряла да мисля за теб. Нито за миг.

— Наистина е така — казва Ник. Баща ми. Той продължава да гледа встрани, сякаш не може да ме приеме. Но с Анжела не е така.

— Мислех си, че в болницата сме в безопасност — казва тя. — Но не бяхме. Щом се върнах от банята, на мига разбрах, че съм сама в онази стая. Тишината беше толкова неестествена, че ми се зави свят и трябваше да се хвана за вратата, за да не припадна. Нищо не беше наред, но не можех да разбера защо. Отидох до леглото ти и видях леката сянка по белия чаршаф, която показваше, че си била там. Сложих ръка върху нея — не можех да повярвам, че те няма — претърсих всеки ъгъл на креватчето с безумната надежда, че някак си си успяла да се скриеш там, и усетих за последен път топлината ти.

Майка ми заплаква.

— Не си спомнях дали погледнах към теб, преди да изляза, или не. Не биваше да те оставям, не биваше…

Аз протягам ръка към нейната и я хващам. Това е първият път, когато се докосваме. Ръката й е топла и суха, и аз я стискам.

— Вината не е била твоя — й казвам.