Детето

Петдесет и осма глава

28 април 2012 г., събота

Вечерта на партито Кейт тръгна за Улуич прекалено рано. Едва наближаваше седем, но тя се приготви бързо и понеже се тревожеше от острите критични забележки на синовете си по повод разцепената до средата на бедрото й дълга рокля и широкополата шапка, които бе облякла, побърза да се измъкне от дома.

Но нямаше защо да бърза. Фреди беше на кино с приятели, а Джейк си беше в стаята. Напоследък прекарваше все повече време в интернет в планиране на своето пътуване.

— Намерих един проект във Фуке — съобщи им той преди два дни.

Малкият му брат се засмя.

— Той да не е за хващане на тен? — бе казал Фреди. — Аз също мога да се включа.

Кейт си спести коментарите и продължи да реди масата.

— Ти смени местата на вилиците и ножовете, мамо — каза Фреди и ги пренареди.

— Съжалявам, мисля за какво ли не — каза тя и погледна многозначително Джейк, но той се направи, че не я вижда.

— Всъщност става дума за консервация на бреговата линия — продължи да говори на Фреди той.

— И ти какво знаеш по този въпрос? Нали следваш право?

— Държах зрелостен изпит по биология и география — отвърна Джейк — Сигурно ще е забавно.

— Поне за известно време — измърмори под носа си Кейт, но Джейк я чу и качи вечерята си горе.

Когато се върна от работа, Стив отиде да поговори с него.

— Засегнат е, че се отнасяш толкова пренебрежително към плановете му — й каза той, когато слезе при нея.

— О, я стига! Да го дундуркаме като бебе и да обличаме проблема в големи думи няма да помогне. Той е на двайсет и две и мисли само как да се търкаля по плажовете. Трябва да го предизвикаме.

Тя се радваше, че баща й не е тук, за да види как животът на любимия му внук изтича между пръстите му. Дали щеше да знае какво да му каже? „Ще се обърне в гроба, ако разбере — помисли си тя. — Съжалявам, татко.“

— Добре, Кейт, хайде да престанем за тази вечер. Съгласна? — каза Стив. — Ще слезе да гледа мача с мен.

Тя отиде да се муси в кухнята, а момчетата подвикваха весело от хола и обсъждаха футболистите. Започна да прави сос за утрешното ядене, но той излезе от тигана, направи петна навсякъде и тя изхвърли всичко в кошчето.

Единственият човек, видял тоалета й, беше Стив, който като никога се върна по-рано от работа. С него си бяха мислили, че когато момчетата се откъснат от ръцете им, ще имат повече време един за друг и ще правят неща, каквито хората на тяхната възраст правят: ще ходят на театър, на вино бар, ще пътуват до екзотични дестинации. И наистина, известно време празните места в графиците, където доскоро седяха тренировките по футбол, уроците по плуване, воденето на концерти и срещи, зееха подканващо, но скоро бяха запълнени вместо с удоволствия, с работа. Кейт знаеше, че за Стив е важно да развие клиентелата си в болницата, и не му досаждаше. Нямаше право да се оплаква, имайки предвид своите дълги часове в редакцията.

Затова тази вечер се изненада приятно, когато го чу да влиза в стаята й.

Той я погледна и подсвирна по момчешки.

— Уау, виж се само! — ахна той. — Какво става тук?

— Казах ти вчера. Отивам на парти в Улуич. Опитвам се да намеря жени, които може да знаят защо Алис Ървинг се оказва заровена на тяхната улица.

— Да, разбира се, че ми каза. Извинявай, скъпа. Имах ужасен ден. Само лоши новини. Ракът на госпожа Телингс даде разсейки навсякъде, а току-що й бях казал, че е в ремисия. Толкова е несправедливо!

— Ох, Стив — прегърна го тя. — Наистина ужасно. В сравнение с това моите дневни радости са направо жалки. Скалъпих набързо една статия за подготовката на юбилея на кралицата. Познай кой ще свири на концерта в понеделник.

— Пол Маккартни? — каза той и двамата се засмяха.

— Естествено. Няма голям купон без Мака — каза тя и добави: — Надявам се да се върна с някакво разкритие.

Той изпъна крака пред телевизора и когато тя излезе от банята, й пожела успех с влудяващо официален тон, който използваше понякога, когато станеше дума за работа.

— Това не е въпрос на късмет, Стив, а на къртовски труд и упоритост — каза тя.

— Разбира се. Просто ми е трудно да взема всичко на сериозно, когато се обличаш така и отиваш на дискотека а ла осемдесетте. В моя свят не се случват такива неща…

Всъщност си мислеше, че неговия свят в онкологичното отделение на болница Люшъм е по-реален и някак по-важен.

Кейт прехапа устни и усети вкуса на ягода.

— Разследвам случай на отвличане и смърт на новородено, Стив. Не знам кое е по-сериозно от това.

— Ох, Кейт, винаги в отбрана. Между другото, изглеждаш великолепно.

— Млъквай. Няма да ме умилостивиш с няколко тривиални комплимента — каза тя и го целуна силно.

— М-мм. Миришеш на младост. Непременно си сложи това червило, когато си легнеш до мен довечера — усмихна се той.

— До по-късно — каза тя, докато му махаше за довиждане. Успя някак да се добере с деветсантиметровите си токове до колата и побърза да се изкатери на седалката, за да не я види съседката Бет.

Сега беше там и трябваше да убие поне един час до началото на купона. Заведението, напълно в стила на осемдесетте, не й допадна, затова включи радиото и намери канал „Радио 4“. Темата на дискусията беше глобалното затопляне и някакъв некадърен журналист говореше над главата на интервюирания. Тя се усмихна. Да си държиш устата зад зъбите по време на интервю си беше истинско предизвикателство. Никой не обича да го прекъсват, това можеше да съсипе всичко.

Кейт се бе научила да затваря устата на хората с езика на тялото. Навеждаше се напред да ги окуражи и назад — да ги спре. Когато един от старите колеги й обясни метода, тя не му повярва, но той работеше и досега.

Да изгубиш зрителен контакт и да оставиш химикалката си долу също имаше ефект, но беше прекалено очевидно. Радиожурналистите вдигаха ръка, за да спрат дългия отговор. Интересно как хората възприемат различните сигнали…

Барбара Уолкър почука на прозореца й и Кейт подскочи. Свали стъклото и се усмихна на изненадата.

— Божичко, Барбара, изплаши ме до смърт. Бях се отнесла далече оттук — каза тя.

Госпожица Уолкър поклати глава.

— Извинявай, скъпа. Видях те от прозореца, че седиш тук и се запитах дали не би искала чаша чай. Тъжно е да седиш тук сама.

— С удоволствие — каза Кейт, слезе от колата и се извиси над новата си приятелка.

Госпожица Уолкър я изгледа от глава до пети.

— Виж се само! На парти ли отиваш? Обичам обувки с платформи. Къде ги намери?

— В „Ейдж Кансърн“ — отвърна Кейт. — В историческия отдел за обувки.

— Хайде, идвай, преди да си паднала и изкълчила глезена — засмя се госпожица Уолкър.

Когато стигнаха до дома й, тя накара Кейт да си сложи шапката и да се завърти в предната стая. Олелията разтревожи Шорти и той започна да лае по двете жени.

— Тихо — каза госпожица Уолкър и го потупа с пръст по носа. — Просто се забавляваме. Сега, искаш ли малко чинцано вместо чай? Така всичко ще ти е ретро.

— Наистина ли ти се намира чинцано? Дори не съм сигурна, че го произвеждат още — каза Кейт и се строполи на стола. — Благодаря ти, Барбара.

— Не знам откога седи, но ще сложа малко лимонада да го освежа. Може би ще намеря и малко лед. Ела, Шорти, тъкмо ще ти сложа да ядеш.

Кейт се облегна назад и размърда схванатите пръсти на краката си, за да раздвижи кръвта в тях. Страдание за идеята, би казал Стив, ако беше тук.

Тя се засмя с глас, когато Барбара се появи с поднос, пълен с две високи чаши, прашна бутилка чинцано, кана лимонада и купа с лед. Направи цял спектакъл, докато смесваше напитките, после двете жени чукнаха чаши и отпиха.

— Уау, бях забравила вкуса му. Наздраве — каза Кейт. — Какво обичаше да правиш през осемдесетте, Барбара? Джон, строителят, ми каза, че си била модел.

— Да, работех като модел почасово — бях аматьор, но правех по някоя снимка за мой приятел, фотограф, който работеше за едно списание. Иначе си бях секретарка в правна кантора.

— Снимки. Колко вълнуващо! Сигурна съм, че си се срещала с интересни хора и знаеш за тях разни истории — каза Кейт и отпи още една глътка от питието си.

— Така си е — измърмори Барбара.

— И сигурно е имало много партита — усмихна се в очакване Кейт. Обичаше клюките от шоубизнеса, обичаше тази смесица от блясък и проза — Холивуд и хемороиди.

— Наистина, много партита — започна госпожица Уолкър, но замлъкна и се захвана с чашата си.

— Боже, сигурно си била много ухажвана — подтикна я Кейт.

— Не си спомням вече, мила — отвърна старата жена, стана и отиде в кухнята.

Кейт остана сама да се чуди какво нередно бе казала.

Барбара се появи със свежо червило и руж по бузите.

— Изглеждаш отлично — усмихна се Кейт.

— Само малко червило. Дава ти самочувствие, нали? — каза госпожица Уокър, видимо доволна от комплимента.

— Аз много рядко слагам грим. Много труд, а никой не забелязва. Стигаш до определена възраст и пуф. Ставаш невидима. Хората гледат през теб. И се стряскат, когато заговориш. Всички приятелки са го забелязали.

— С твоето лице можеш да направиш много за себе си — каза госпожица Уолкър и отметна една къдрица от лицето на Кейт. — Имаш прекрасни скули. Мога да те освободя от тези торбички, докато мигнеш.

Двете жени се спогледаха.

— Ще си взема кутията с триковете — каза госпожица Уолкър и изчезна в коридора.

Кутията беше голяма и доста стара, с годините розовото изкуствено кадифе отгоре бе изгубило цвета си.

— Ела, седни на светлината на лампата. Дай да те огледам — каза домакинята.

Тя извади своите гъбички, които първоначално явно са били оранжеви, но сега бяха трайно избелели и зацапани, и започна да потупва лекичко лицето й. Миришеха на нечисто, но Кейт се опита да не забелязва.

— Сега гледай нагоре, докато ти оправя очната линия — каза госпожица Уолкър и се надвеси над Кейт. Гласът й звучеше уверено и някак си по младежки.

— Имаш прекрасни очи, Кейт — каза тя. — Трябва да се грижиш повече за тях. Сега ги затвори.

Кейт ги затвори и се опита да се наслади на грижата на старата жена.

— Руж да слагаме ли? Мисля, че може, съвсем мъничко. Всички се нуждаем от малко розов цвят на бузите, нали?

— Господи, помниш ли, когато го слагахме на ивици? Беше през седемдесетте — засмя се Кейт. — Приличахме на ирокези.

Барбара също се засмя.

— Аз харесвах седемдесетте. С тъмни сенки по очите и открояващи се устни.

— Обзалагам се, че навремето на мъжете са им текли лигите по теб — каза Кейт. — Много ми се иска да видя твоя снимка от онова време.

С четката за устни в ръка, госпожа Уолкър спря в колебание.

— Добре, мисля, че имам някъде малко снимки. Притисни устни към тази салфетка, докато ги намеря.

Тя се върна с няколко черно-бели студийни снимки.

— Олеле, тук си направо зашеметяваща! — каза Кейт, искрено впечатлена. И изведнъж замръзна.

— Замаях няколко глави — каза свенливо Барбара.

Кейт не отговори.

Не можеше да отвори уста. Гледаше снимките.

Тя беше от момичетата с мъртви очи от полароидите на Ал Соумс. Кейт разпозна дъгата на веждата, косата. Отпи нова глътка от чинцаното. Не знаеше какво да каже. Не можеше просто да изтърси откритието си. Знаеше ли Барбара за какво става дума?

Барбара продължаваше да бъбри за дните си като модел, смееше се на спомена.

— Сигурно са падали в краката ти като круши — каза Кейт в опит да поддържа непринудения разговор. — Ще ми се да ги взема за малко и да ги покажа на фотографа, с когото работя. Той ще се заинтересува. Кой беше най-известното ти завоевание, Барбара? Мик Джагър?

Госпожица Уолкър се засмя.

— Не се подигравай — каза тя. — Не бях на неговото ниво. Но ако искаш, можеш да ги вземеш.

— Къде точно си живяла по онова време? — попита Кейт.

— На номер шейсет и три. Казах ти го онзи ден. Имах стая с обща баня с друга наемателка. Беше много голяма сграда. Моята приятелка от работата, Джуд, също живееше там.

— Добре. И кой друг? Мъже не е имало? В сградата, имам предвид.

— Джуд не се занимаваше с мъже. Казваше, че носят само неприятности. Запълваше времето си с работа и с дъщеря си. Докато не се появи Уил… — Гласът на Барбара се изгуби.

— Кой? — наведе се напред Кейт.

— Уил Бърнсайд — каза жената и Кейт се стресна от горчивината в гласа й.

— Какъв човек беше този Уил? — попита Кейт. — Като те слушам, не си го харесвала много.

— Никак даже. Беше ужасен.

— Ужасен ли? В какъв смисъл?

— Не беше този, за когото се представяше. Не го харесвах. Но Джуд полудя по него. Направо полудя. Аз се преместих. Смених работата. Сложих ново начало.

— Номер шейсет и три една от сградите на Ал Соумс ли беше? — попита Кейт.

Барбара Уолкър затвори очи. Сякаш се затвори в себе си. Кейт се протегна и докосна ръката на старата жена да й напомни, че още е тук. Очите на Барбара се отвориха.

— Добре ли си, Барбара?

Госпожица Уолкър се опита да се усмихне.

— Извинявай, мила. Спомените нахлуха в главата ми. Често ме сварват неподготвена.

— Изглежда се разстрои, а? — каза Кейт.

— Така е — отвърна Барбара Уолкър и гласът й потрепери. — Хората не са такива, каквито изглеждат, моето момиче. Виждаш ги на улицата или на парти и ти приличат на нормални хора, но не са. Понякога са съвсем различни.

— Какво имаш предвид?

Допреди миг тя просто си пийваше чинцано, в следващия слушаше признание, обута в обувки с платформи. Кой казва, че журналистиката е предвидима работа? Тя чакаше.

— Просто си говоря — каза Барбара и пусна Шорти от скута си.

— Но ти се разстрои толкова много. Мисля, че говориш за конкретна личност, Барбара. Нали? Може би е по-добре да споделиш с някого.

„С мен“, каза си Кейт и стисна палци. Госпожица Уолкър затвори отново очи, но при внезапните акорди на вагнеровата „Валкирия“ ги отвори отново.

— Боже мой! — простена Кейт и зарови ръце в бездънната си чанта. — Много съжалявам. Телефонът ми.

Трябваха й шест позвънявания, за да локализира телефона си, шест повиквания, които провалиха всичките й шансове за интимен разговор с Барбара.

— Здравей, Мик — каза тя, когато най-после откри телефона си. — Малко съм заета.

Но Барбара вече носеше чашите към кухнята.

— По-добре тръгвай — каза тя, — иначе ще закъснееш за партито.