Детето

Шейсет и пета глава

28 април 2012 г., събота

Кейт замлъква, когато казвам, че зарових бебето. Чувам гласа си, сякаш е нечий друг, когато я уверявам, че стана лесно.

— Както зарових зайчето си, когато бях на девет — казвам й аз. — Увих го във вестник, после го сложих в книжна торба, за да не може да се разбере какво е. Изкопах дупка в градината, поставих плика и върнах пръстта отгоре. Само няколко минути и го нямаше. Примъкнах голямата саксия, в която мама беше посадила нарциси върху него. Малките зелени главички тъкмо се надигаха. После се върнах вкъщи. Помня, че си помислих, че остава само да хвърля окървавената кърпа, която използвах, и всичко щеше да бъде наред. Сякаш не се беше случвало. Животът ми щеше да се върне към нормалния си ход. Бях още малка и не знаех, че вече нищо няма да е нормално. Сложих ръка върху празния си корем и той ми заприлича на балон в края на парти за рожден ден — мек и сбръчкан. Хванах отпуснатата кожа през пуловера и я извих, за да се убедя, че вече не е в мен. Да усетя нещо. Каквото и да е.

— Колко глупаво! Мислех, че щом родя, опасността ще отмине — казвам тихо. — Всичко бях планирала.

Почти се засмивам на наивността си. Но тогава бях малка и нямаше на кого да разчитам.

— Когато най-после приех, че ще имам бебе, реших да го оставя пред местния родилен дом. Някоя сестра щеше да го намери и да се погрижи за него. Виждала съм по телевизията как сестри намират изоставени бебета и ги кръщават. Наричат ги Холи, ако е около Коледа, или на името на намерилия ги полицай. Виждала съм как ги притискат здраво към гърдите си. После ги осиновяват любящи семейства и всичко се подрежда добре, особено за зрителите. Случка с щастлив край.

Опитвах се да гледам на себе си като на героиня от роман. Всичко е ясно и подредено. Всичко е с точка накрая.

— Бях убедена, че нещата ще се подредят лесно. Щях да извадя бебето, както го показваха на рисунките в диплянките, да го увия в бялото одеяло, което бях купила тайно от „Буутс“, да го оставя незабелязано в тоалетните на болницата и да си тръгна. Хората влизат и излизат непрекъснато там. Най-много пет минути и щяха да го открият.

— Но нямаше защо да го правя. Увих го във вестник, после го сложих в хартиената торба от „Буутс“.

— Ох, Ема — въздъхна Кейт. — И си крила всичко това в себе си досега! До откриването на останките на Алис.

— Бебето в градината е мое! — чувам се да крещя. — Мое е!

Кейт трепери и стиска волана на автомобила, за да успокои ръцете си. Виждам, че я плаша. Плаша и себе си. Звуча като луда. Трябва да спра.

— Искам да си отида у дома, Кейт. Трябва да кажа на Хари къде съм. Тя ще се тревожи — казвам аз.

Лицето на Кейт е пребледняло. Тя заговаря, сякаш съм пациент в болница. Тихо. С успокояващ тон.

— Ще те откарам до вас. Сигурно си уморена и прекалено развълнувана, за да мислиш ясно. Трябва ти време да събереш мислите си.

Всичко звучи толкова нормално, утешително. Да събера мислите си. Ето какво трябва да направя. Така казва и Пол, когато се тревожи за нещо. Но аз нямам нужда да събирам мислите си. Те са в мен от години.

Когато се връщаме в залата, виждам Хари да седи напрегнато на стола си. Оглежда дансинга и чупи притеснено пръсти.

— Къде беше, дявол да го вземе? — извиква в мига, когато ме зърва. — Да изчезнеш така! Търся те от половин час.

Но когато се вглежда в лицето ми, млъква. Сигурно изглеждам ужасно, защото ме хваща за ръката, извежда ме навън и пита шепнешком:

— Какво става, Ема? Къде беше?

— Поговорихме си с Кейт, това е всичко. Извинявай, че не ти се обадих — казвам и събирам цялата си енергия, за да изглеждам спокойна.

— За какво? За какво си говорихте, Ема?

— Няма значение, Хари. Малко съм уморена и мисля да се прибирам. Кейт ще ме откара.

Хари поглежда към Кейт. Тя е до колата си и говори с младото момче, дава му пари за такси.

— Ти ли я разстрои? — извиква тя към нея и момчето се стряска изплашено, сякаш тя обвинява него.

— Не ме е разстроила тя, Хари — казвам аз. — Искам всичко това да спре, разбираш ли? Не мога да понеса повече емоции за днес. Просто всичко ми дойде малко в повече тази вечер. Толкова много хора, толкова спомени, и не всички от тях са хубави.

Тя стиска ръката ми.

— Извинявай, Ема. Не биваше да те карам да идваш. Ще дойда да те изпратя.

Поклащам глава и настоявам:

— Добре съм.

Подробностите от миналото все още изникват в съзнанието ми, но аз не мога да ги споделя с никого, дори и с най-добрата си приятелка. Ако я оставя да дойде с мен, Хари ще се натъжи и ще ми се ядоса, а аз ще трябва да се справям както с моите, така и с нейните тревоги. Тя няма да разбере защо реших да споделя тайните си с непозната жена. Но така ми изглежда по-безопасно. Така всичко си остава анонимно.

— Утре ще ти звънна — вика тя и маха нещастно след нас, докато се отдалечаваме.

Пътят до вкъщи ми се струва ужасно дълъг. Цяла вечност се провираме по тесните тъмни улици, после излизаме на шосето и светлините му ни заслепяват.

Почти не говорим. Аз показвам пътя. Тук наляво, там мини през кръговото. Но и двете сме потънали дълбоко всяка в собствените си мисли. Аз съживявам отново срама си. И страха.

Слизам пред нас и виждам, че всички прозорци на къщата са тъмни. Пол не е оставил лампата в коридора да свети. Заставам в тъмното, неспособна да сложа единия крак пред другия, заради въртящите се из главата ми мисли.

— Ема, добре ли си? Какво правиш долу? — пита Пол със сънен глас, когато влизам.

— Всичко е наред. Свалям си палтото — отвръщам аз. — Лягай си.

Включвам осветлението и затварям очи, за да ги предпазя от ярката светлина. След малко ги отварям бавно и опитвам силата им. Всичко изглежда така, както го оставих по-рано вечерта. Сакото на Пол виси върху закачалката малко на една страна, на масата все още стои неотворената поща, обувките ми са на килимчето в коридора. И в същото време всичко е някак различно.

Аз проговорих. Полицията сигурно ще дойде още утре. Имам нужда да помисля. Да си съставя план.

Чувствам се като дебнещо хищно животно, което идва на пръсти до брега на реката, а крокодилите го чакат, спотаени с отворени челюсти. Замислям се дали да не избягам. Да се скрия. Но веднага се скастрям. „На твоята възраст? Не ставай смешна.“ Време е да се изправя срещу миналото си.

Съставям си мъдър план. Повече няма да се крия.