Детето

Двайсет и втора глава

2 април 2012 г., понеделник

Когато Анжела Ървинг се разплака по телефона, Кейт си помисли, че разговорът с нея ще е фасулска работа. Реши, че ще може да го води накъдето си поиска, но сега сълзите на Анжела бяха пресъхнали и тя осъзна, че е подценила тази жена. Беше пренебрегнала факта, че госпожа Ървинг отдавна бе свикнала с репортерските прийоми. През годините след изчезването на дъщеря й бе имала няколко интервюта, а това можеше да действа в две посоки — знаеше как да отблъсква неприятните въпроси и можеше да се придвижи бързо до вълнуващата я точка.

Кейт предпочиташе девствената територия. Незапознатите не говореха с клишета, нито повтаряха отдавна изтъркани фрази. Освен това с тях Кейт можеше да контролира интервюто. Обичаше да ги слуша и да измъква истината дума по дума, да се навежда напред и да се вглежда в очите на човека, когато нещата започнат да буксуват. А Анжела Ървинг звучеше сякаш вече знаеше точно какво иска да им каже.

Кейт се престори, че чете статията, докато наблюдаваше суетящата се зад барплота жена. Изглеждаше делова и отдадена на това, което вършеше, но Кейт забеляза, че ръцете й треперят, издавайки бушуващото под повърхността нервно напрежение. Щеше да се справи.

— Госпожо Ървинг… — започна Кейт.

— Моля ви, наричайте ме Анжела. С „госпожо Ървинг“ имам чувството, че се обръщате към свекърва ми — каза Анжела и по лицето й пробяга призрачна усмивка. — Кажете ми какво искате да знаете? — попита тя, докато разливаше кафето.

Кейт й се усмихна извинително и се опита да говори със същия безличен тон.

— Всичко, Анжела. Ако не е проблем за вас.

— Не, разбира се — каза по-възрастната жена и седна кротко на стола си.

Но не заговори. Кейт се наведе към нея и попита:

— Добре ли сте, Анжела?

Анжела тръсна глава.

— Извинете, мислех, че ще ми задавате въпроси, а аз ще отговарям, както правеха другите репортери — каза тя. — Бях сигурна, че ще се справя. Но вашето „всичко“ просто ме обърка. Не знам откъде точно да започна.

Очите й отново се напълниха със сълзи. Кейт протегна ръка и докосна нейната в израз на съчувствие.

— Извинявай, Анжела. Не исках да те разстройвам. Нека си дадем време. Разкажи ми за работата си като медицинска сестра. Мама беше медицинска сестра. Къде работеше ти? В Хампшър ли?

Кейт нямаше нужда от тази информация, но искаше Анжела да се отпусне и да започне да говори, преди да нагазят в минното поле — кражбата на рожбата й.

Началните крачки бяха решаващи за едно интервю. Една грешна стъпка и можеш да се откажеш отвън с празен бележник.

Анжела се усмихна истински за пръв път от началото на разговора им, вероятно си мислеше, че е успяла да се откачи от куката на неудобните въпроси.

— Винаги съм искала да бъда медицинска сестра. Като малка си играех на болница и настанявах в нея всички кукли на приятелките ми. Изкарах стажа си недалеч оттук, в Бейзингстоук. Където родих децата…

Гласът й се пречупи и тя се сви.

— Две от децата ми. Луиз за малко да се роди в Германия, където ни командироваха през седемдесетте. Ник беше в армията по това време… но вие знаете това. За раждането обаче се прибрахме у дома.

Кейт кимна окуражително.

— Къде в Германия бяхте, Анжела? Това след изчезването на Алис ли беше?

Името увисна във въздуха между тях.

— Да. Заминахме, след като полицията спря да задава повече въпроси — каза Анжела. — Ник каза, че ни трябва ново начало. От работата му предложиха място в Германия. От съчувствие.

Кейт пое глътка от кафето си, за да даде време на Анжела да се съвземе.

— Сигурно ти е било много трудно да оставиш дома и близките си в такъв момент — каза мило тя.

— Наистина беше — отвърна жената. Безпокойството от онези дни никога не я бе напуснало напълно. Кейт го виждаше по измъченото й лице. Но сега тя беше готова да говори.

— Разкажи ми за онзи ден, Анжела. Разкажи ми за деня, когато откраднаха Алис.