Детето

Трийсет и трета глава

4 април 2012 г., сряда

Изминаха два дни преди Анжела Ървинг да говори със Спаркс, той от своя страна с местния полицейски служител и най-после да назначат ДНК експертиза.

— Това са само три телефонни обаждания — каза Кейт на Джо. — Как е възможно да отнеме толкова време?

Раздразнението й се покачи заради играта на котка и мишка, която играеше с редактора, и внезапния му порив да я запознава с всяка история, достигнала до бюрото му.

Вече бе успяла да „убие“ три от идеите на Тери, когато Боб Спаркс най-сетне остави съобщение на телефона й. „Установих контакт с Анжела Ървинг, предадох подробностите на момчетата от Лондон. Скоро ще се обадя.“

Преди да набере номера му, телефонът й отново иззвъня. Беше Анжела. Беше толкова развълнувана, че забрави да поздрави.

— Кейт, утре пътувам за Лондон. Казах им, че предпочитам аз да отида, вместо те да идват тук. Искат да сравнят моето ДНК с това на Алис… на бебето.

— Здравей, Анжела — каза Кейт, опитвайки се да запази неутрален тон. Въпреки професионализма чувствата й към нещастната майка бяха повлияни от информацията, взета от инспектор Ригби. Тя не познаваше добре Анжела и думите „студена като риба“ се бяха забили дълбоко в съзнанието й. — Много се радвам, че ще направят теста, но нека да не правим изводи предварително.

— Да, извинявай. Но просто не мога да се въздържа. Нямаш представа какво е да си толкова близо до истината след всичките тези години.

— Разбирам. Но новината може да не е добра, нали разбираш? — каза Кейт.

Анжела замълча за момент.

— Да. Опитвам се да запазя спокойствие, Кейт, но е много трудно. Дори не съм сигурна кое ще бъде добра новина. Какъвто и да е резултатът, за мен новината няма да е добра, нали? Ако е тя, значи бебето ми е мъртво. Ако не е, аз съм все още на сляпо. Но усещам лъч надежда. Боже, не мога да мисля ясно.

— Разбирам те. Сигурно преминаваш през ада — опита се да я успокои Кейт. — Както и съпругът ти.

— Ник ли? О, да, той се тревожи колкото и аз — каза Анжела.

Кейт веднага улови смяната на тона.

— Съпругът ти ще пътува ли с теб утре? — попита тя.

Настъпи нова пауза.

— Още не съм говорила с него. Предполагам, че работата няма да му позволи.

„Не му е казала“, помисли си Кейт. „Колко интересно!“ Тя придвижи бързо разговора напред.

— С кого от следствените си говорила?

— С някой си детектив Синклер.

— И как ти се стори, докато говорехте? — попита Кейт. Искаше да разбере колко сериозно гледаха на новата следа там.

— Беше много любезен. Но не ми даде никаква информация. Каза, че ще направят тестовете и ще ме уведомят.

— Не спомена нищо за разследването, така ли?

— Не. Честно казано, не съм сигурна, че са започнали да разследват. Така каза и инспектор Спаркс. Много мил човек — добави Анжела.

— Така е. Искаш ли да пием кафе след процедурата? — попита Кейт, казвайки си наум: „Дръж я наблизо. За всеки случай“.

— Ще бъде чудесно, благодаря. Процедурата е в десет. Господин Синклер каза, че ще отнеме няколко минути.

— Но те ще искат да говорят с теб за Алис. Няма да мине само с устна уговорка. Добре ще е да вземеш със себе си всички възможни документи. Не се знае какво може да помогне.

— Да, разбира се — съгласи се Анжела. — Да ти се обадя ли, когато свърша с тях?

— Непременно. Ще дойда при теб и ще се видим.

Кейт се обади на Боб Спаркс и той вдигна веднага.

— Кейт — каза бързо. — Всичко наред ли е?

— Да, благодаря, Боб. Анжела пристига утре. Тя е в ужасно състояние. Надявам се да се отнесат мило с нея. Какво ти каза детектив Синклер, когато му се обади? — попита тя, хвърляйки името на разследващия на масата, за да му покаже, че е навътре в случая.

— Не беше въодушевен. Според него е почти невъзможно да се идентифицира новородено, предстояло под земята десетки години, най-малкото ще бъде ужасно трудно. Костите на новородените не са напълно оформени и няма много материал за извличане на ДНК. Дори да има, плътта отдавна е разградена. Освен това, не е било включено в базата с данни, защото от раждането му са били минали само няколко дни. В такива случаи отиваме към несигурния анализ на фамилното ДНК, като се опитваме да намерим родителите от половината профил. Наистина не изглежда вероятно да намерим съвпадение.

— Правили ли са някакви тестове досега? — попита тя.

— Основните, но има още много работа. Синклер ми каза, че са открили парченца хартия и залепнала за остатъците найлонова торбичка, затова определят, че е било след шейсетте години — тогава найлоновите торбички за пръв път се появяват в Обединеното кралство — но не могат да конкретизират датата. Недей да храниш големи надежди за това, Кейт. Остави да видим какво ще стане.

Тя отказа да се присъедини към песимизма му.

— Естествено, че шансът е малък, но аз имам добро предчувствие, Боб — каза тя и го чу да се смее от другата страна на телефона.

— Винаги имаш предчувствие, Кейт. Добре, ще се чуем скоро.

И затвори.

— Какво каза? — попита Джо.

— Хей, ти да не подслушваш телефонните ми разговори? — сопна му се тя.

— Нямаше как да не чуя това-онова. А и нали и аз работя с теб по случая?

„Бързо се учи“, помисли си Кейт.

— Добре. Накратко: все още не са направени всички тестове и изследвания. Детективът по случая смята, че разпознаването е невъзможно: бебетата са труден обект на анализ и така нататък, все от този род. Но бих казала, че нещата се движат.

Джо се усмихна и кимна.

— Виж, докато детективите се туткат с ДНК анализите, защо не вземем да погледнем жителите на улицата през шейсетте и седемдесетте години на миналия век? — каза Кейт. — Онзи ден ми се обади странна жена, която се нарече Ан Робинсън. Сто процента съм сигурна, че това не е истинското й име. Както и да е. Тя каза, че е живяла на Хауард стрийт по онова време и там имало къща с наркомани. Не си остави номера, но си струва да проверим. Нямаме никаква представа какво се е случило с бебето и кой е живял там по онова време. Нека се размърдаме. Тъкмо ще се измъкнем от офиса до края на деня.

— Мислех си, че мога да покажа на Джо някои стари трикове за разследване, ако нямаш нужда от мен — каза тя на Тери.

— Да, добре — махна с ръка той. — Само не го отчайвай…

Да паркираш близо до библиотеката на Улуич си беше истински кошмар, но Кейт успя да намери подходящо място и се намърда — средно успешно — в него. „Мразя паралелното паркиране“, извика в ума си и преди да излезе от колата, се опита да охлади съзнанието си.

— Хайде — подвикна на Джо, който ровеше във Фейсбук от телефона си, — да потърсим нещо, написано на хартия.

Той тръгна след нея, все още забол очи в телефона. Тя попита за старите електорални регистри на Хауард стрийт.

Като чу за какво става дума, библиотекарят изсумтя. „Трябва да ги обучават да работят с хора“, помисли си Кейт, но взе списъка с гласоподавателите за периода 1960–1970 година без коментар.

— Благодаря — каза на отдалечаващия се гръб и прибута разхвърляната купчина с документи към себе си. С течение на годините страниците се бяха подвили по краищата и тя се запита кога за последен път някой ги бе разгръщал.

Жителите на квартала бяха подредени по улици и номера на къщите и тя отиде директно към Хауард стрийт и участъка, където бе открито детето.

— Търсим най-вече от номер шейсет и едно до номер шейсет и седем, Джо. Къщите около съборената сграда. Ох, изключи вече този телефон!

Той го изключи и седна в очакване до голямата стара маса наблизо. Кейт продължаваше да кипи вътрешно заради паркирането. Беше я накарало да се изпоти и тя усещаше, че всеки сантиметър от кожата й тръпне.

— Добре ли си, Кейт? — попита Джо. — Изглеждаш силно зачервена.

— Добре съм. Тук е много горещо, това е — каза Кейт през зъби.

— Да, така е — отвърна Джо.

Кейт веднага разбра какво си мисли той. Менопауза. А под менопауза младоците разбираха стара ирационална жена. Тя стисна устни, бясна, че хлапакът преценява професионализма й по нивото на естрогена в нея. Всъщност дълбоко се съмняваше, че той ще може правилно да произнесе думата „естроген“. Но лекцията й трябваше да почака. Сега имаше работа. Тя се насили да се усмихне и потърси рационални мисли в себе си, за да охлади страстите и червенината да отмине. Беше чела веднъж за това в една листовка на „Уел уоман“. Сигурно беше глупост, но защо да не опита?

Кейт избута шейсетте години към него.

— Прегледай тази купчина. Запиши имената и датите на всеки, живял на площадката. Прегледай и осемдесет и едно — наркоманското сборище. После, когато се приберем в офиса, ще потърсим къде може да са сега.

И взе купчината от седемдесетте.

След десет минути вече имаха списък. Беше по-къс от очакванията й, но като начало щеше да свърши работа. Хората от Хауард стрийт през шейсетте бяха все дългогодишни наематели. Трансформацията на сградите от фамилни домове към блокове със стаи и апартаменти под наем бе отнело няколко години от седемдесетте.

— Колко имена имаш в списъка? — попита Кейт.

Джо ги преброи бавно.

— Дванайсет. Никой не се е местил през цялото време. Мисля, че са все женени двойки с пораснали деца.

— Чудесно. Има ли познати имена? Лейдлоу например?

— Не. Едно от семействата е Смит. Онова на шейсет и едно.

— По дяволите — изруга Кейт твърде силно, разтревожи мъжа, който четеше „Таймс“ на съседната маса и измънка бързо едно „извинете“. — Други по-необичайни имена има ли? Смит е просто кошмар.

— Спиъринг, Бейкър и Уолкър — додаде той.

— Добре — каза Кейт, преглеждайки своя списък. — Имам две от фамилиите и в началото на седемдесетте. Но постепенно всичко се променя. Виж, през 1974-та на номер шейсет и три има шест различни имена и всички са самостоятелни единици. Хората се сменят на всеки две години.

— Хората на номер осемдесет и едно не изглеждат много интересни — каза Джо. — През шейсетте там е живяла една и съща двойка.

— В моя списък на този адрес няма имена. Жената, която се обади и каза, че били само за малко там, я няма в списъка и това е нормално, ако са били за по-малко от година. Добре, ще разпитаме наоколо. Сега имаме за какво да се хванем.

Джо прокара пръст надолу по имената в списъка си.

— Много са — каза той. — Как ще ги намерим?

— Няма нужда да издирваме всички. Само някои. Ще видиш. Намери един и той ще те отведе при другия. Имай малко вяра, Джо.

Кейт прибра бележките си, а Джо снима страниците с телефона си.