Детето

Седемдесет и първа глава

29 април 2012 г., неделя

Когато Кейт и адвокатката пристигнаха, веднага ги насочиха към една стая за разпити. Двете се настаниха на столовете и Кейт започна да барабани с пръсти по масата пред себе си. Адвокатката се прокашля и тя спря.

— Извинявай, нерви — обясни Кейт.

Анди Синклер влезе в стаята и се усмихна извинително за закъснението си.

— Благодаря ти, че дойде, Кейт — каза той. — Много е важно да снемем показанията ти. Донесе ли записа?

Тримата изслушаха мълчаливо трагедията на Ема.

— Говорихте ли вече с нея? — попита Кейт, докато детективът слагаше касетата в найлонов плик и го надписваше.

— Не. Консултирахме се с психолог за най-уместния подход в случая. И след като изслушах записа, съм още по-категоричен, че не бива да избързваме. Тя има нужда от особено внимание. И така… — върна се към работата си той.

Кейт пое въздух и разказа за разговора си с Ема пред залата на Бойс Бридж, после в колата, където бе направила записа.

Да бъдеш от другата страна на разпитващия беше странно и непривично усещане за репортер и тя на няколко пъти прекъсна детектива, за да парафразира въпросите му.

— Благодаря ти, Кейт. Мисля, че си изясних нещата — усмихна й се той.

„Значи все още сме приятели“, помисли си тя.

Детектив Синклер не пропусна да я попита защо е била на тази сбирка на бивши съученички.

— Ти не си живяла в онзи квартал, нали? — каза той.

— Не, но бях на работа… опитвах се да намеря хора, живели в онзи район, които може да знаят защо Алис се е оказала на Хауард стрийт. Или кой може да я е отвлякъл.

— Ясно. Значи, навлече дегизировка а ла осемдесетте и отиде на дискотека — каза той. — Много находчиво.

— Мислех, че и ти ще си там — каза тя.

— Не си падам по пайети — каза той и двамата се разсмяха, разпръсквайки напрежението в стаята.

— Нека да продължим… — стана сериозен Синклер. — Какво друго знаеш за семейството на Ема Масингам и другите, живели на Хауард стрийт шейсет и три?

„Ох, сега го загазихме! — каза си Кейт. — Придържай се към простите неща.“

— Не много — започна тя. — Ема е живяла там с майка си, Джуд Масингам, и с още една наемателка — Барбара Уолкър. Барбара все още живее там, но от другата страна на улицата. На номер шестнайсет. Ходил си при нея… или някой от твоите хора.

— Да, така е — каза той и подчерта дебело нещо в бележника си.

— Барбара ми каза, че с тях е живял и любовникът на Джуд, Уил Бърнсайд — каза услужливо Кейт, произнасяйки буква по буква името, за да може той да го запише правилно.

— Благодаря за информацията — каза Синклер и прокара поглед по записките си. — Добре. Знаем, че къщата е принадлежала на мъж на име Алистър Соумс. Има обвинение в сексуално посегателство. Дребна работа. Опипвал жените в метрото, вдигал им полите, такива работи. В края на седемдесетте бил на пробация. Точно преди да закупи къщите на Хауард стрийт.

— Съден за сексуално посегателство? — вдигна вежди Кейт. — Запознах се с него преди две седмици.

Очите на Синклер се разшириха.

— Живее в апартамент в Южен Лондон. Намерих адреса му и отидох да се срещна с него, за да разбера знае ли нещо по случая.

— По дяволите, Кейт, има ли място, докъдето не си достигнала? — вдигна ръце Синклер.

Кейт хвърли бърз поглед към адвокатката, която й кимна неразгадаемо. Но Анди Синклер го забеляза.

— Работата е там — започна тя, — че Соумс ни даде няколко снимки от осемдесетте… за да можем да идентифицираме хората. Имаше и един плик с черно-бели снимки.

Той чакаше, видимо заинтересуван.

— Снимките са на момичета и жени, които изглеждат дрогирани — каза тя. — На някои от тях се вижда и Соумс.

Синклер бутна стола назад и подсвирна тихо.

— Предполагам, че снимките са у теб?

Кейт бръкна в чантата и извади плика със снимките. После ги изсипа на масата.

Двамата с детектив Синклер изследваха внимателно и подробно всяка от тях, отдавайки на жертвите заслужено внимание.

На Кейт й стана интересно дали детективът ще разпознае Барбара, и я затърси между останалите жени. Но вниманието й бе привлечено от друг образ. Тя сложи пръст върху снимката и я извъртя към себе си, за да я разгледа по-добре.

— Боже мой, това е Ема — ахна тя и повтори: — Ема.

После отмести поглед, за да може да събере мислите си.

Синклер взе снимката и се вгледа в нея.

— Това ли е нашето момиче? — попита той.

— Да, сигурна съм. Прекарах по-голямата част от вчерашната вечер загледана в нея. Извинете — каза тя, издуха нос и отпи успокояваща глътка чай.

Един полицай подаде глава през вратата.

— Сър, една жена иска да говори с вас. Всъщност са двама души. В чакалнята са.

— За какво става дума, Клийв? — попита Синклер. — Не може ли да почака?

— Не знам. Казаха, че става дума за бебето.

Кейт и Синклер завъртяха едновременно глави към полицая и се взряха в него.

— Кои са те? — попита Синклер. — Искам имената им, Клийв.

— Ема и Пол Симъндс — консултира се с тефтерчето в ръката си той.

— А така! — възкликна Синклер. — Вкарай ги в девета стая. Занеси им чай или там каквото искат. Ще дойда до пет минути.

Кейт го погледна.

— Дошла е при теб. Иска да ти каже нещо. Не може ли…

Беше чувала от свои колеги, че са им разрешавали да присъстват на разпит зад огледалната стена.

— Забрави, Кейт. Това е полицейска работа — каза Синклер. — Ще говорим по-късно.

Тя си взе нещата и отвори чантата да ги прибере.

— Чакай малко. Остави полароидите. Ще ни трябват — каза той.