Детето

Четирийсет и пета глава

12 април 2012 г., четвъртък

Тя се обади на детектив Синклер рано сутринта, нетърпелива да чуе последните новини около разследването преди конференцията на новинарския екип. Надяваше се той да има нещо за нея. След колебливото запознанство двамата с детектива започнаха да се разбират отлично и заслугата за това беше нейна. Тази история можеше да продължи дълго и тя искаше да го има на своя страна, каквото и да й костваше.

Затова се държеше прилично и не нарушаваше линията на официалните взаимоотношения. Засега всичко вървеше като по мед и масло — детективът беше много доволен от отзвука на статията в „Поуст“. Бяха се обадили десетки хора — майки, родили по времето, когато Анжела е била в болницата, сестрите, които се бяха грижили за нея, дори един от полицаите, участвали в някогашното разследване. Той намери време да поговори с всеки от тях.

Междувременно Кейт разбра от разговорите им, че той има деца на възрастта на нейните собствени и че е фен на „Шпорите“.

— Здравей, Анди — каза весело, когато той отговори. — Извинявай, че те търся толкова рано. Как си?

— Бил съм и по-добре, Кейт — отговори уморено той.

— Съжалявам. Тежка нощ?

— Не, не е това.

Той се поколеба и тя остави тишината да го подкани да продължи.

— Виж, изскочи нещо по случая Алис Ървинг. Яви се проблем. Може ли да говорим неофициално?

— Разбира се — каза тя и застана нащрек. — Та, казваш проблем. Какъв проблем, Анди? Нещо с ДНК тестовете?

— Не, съвпадението си е съвпадение. Но има огромно разминаване във времето.

Кейт извади бележника си. Макар да беше неофициално, искаше да запише всичко за по-късно. В случай че нещата се променят.

— Казвай — подкани го тя.

— Както знаем, Алис е отвлечена на 20 март 1970 година — каза Синклер.

— Да…

— Но е погребана на Хауард стрийт чак към осемдесетте. Невероятно, нали!

— Какво? Защо? Откъде знаеш? — засипа го с въпроси тя.

— От криминологията казват, че тялото е било увито във вестник от осемдесетте… свързано е с мастилото, в момента подробностите не са пред мен. Вече търсим историята на това място. Трябваше да го проуча по-рано, но ДНК експертизата ме заслепи. До края на седемдесетте към къщите е имало малки бетонирани дворове, а не градини. Опирали са в сградата на младежката организация „Бойс бригейд“ и някои магазини. Сградите са били разрушени през 1979-а, когато къщите били купени от инвеститор и той разширил квадратурата на градините. Тялото не може да е заровено там преди този момент.

Кейт преглътна с мъка.

— Петер, момчето, което намерило тялото, каза, че в градината имало бетонни основи — припомни си тя. — Тъкмо ги копаели. Скелетът бил под една бетонна кашпа.

— Така ли? Трябва да поговоря с него още веднъж — каза детектив Синклер и си записа в бележника.

— Какво означава всичко това, Анди? — попита тихо тя. Въпрос за един милион.

— Според мен тялото на Алис трябва да е пазено десет години на друго място.

— Господи! Цялата история доби зловещ оттенък — каза Кейт и си помисли: „Кой друг знае за това?“.

— Наистина — каза Синклер и сякаш прочел мислите й, добави: — Засега никой извън екипа не знае за това, Кейт. Не съм казал дори на Анжела. Искам да съм абсолютно сигурен, че всичко е точно.

— Ще ми се да пиша за това, Анди.

— Сигурен съм. Изчакай до утре, Кейт. После можеш да пишеш колкото си искаш. Имам нужда от помощ за уточняване на времето.

— Разбира се. Ще направим всичко възможно да помогнем.

Умът й вече препускаше. „Кой е живеел на Хауард стрийт десет години по-рано? Къде човек може да крие един труп десет години?“

— Благодаря, че сподели с мен, Анди. Ще изчакам, докато си готов с информацията. Ще се чуем по-късно, нали? — каза тя.

— Добре.

Тя се обади веднага на Боб Спаркс.

— Кейт — чу го да казва, — шофирам, затова ще те сложа на високоговорител.

— Добре. Сам ли си?

— Да. Защо? Какво става?

Тя му разказа всичко, научено от детектив Синклер, и той я помоли да затвори, докато обмисли нещата.

— Тялото може да е крито навсякъде из страната — каза той, когато я набра след малко. — Това хвърля разследването отново в задънена улица. Може да е човек, живял там до този момент, но преди преместването му се е наложило да скрие тялото. Но може да е и някой, който го е донесъл със себе си.

— Или работник, разчиствал останките от съборената сграда на „Бойс бригейд“ — добави Кейт.

— Има десетки възможности. Горкият Анди Синклер. Анжела знае ли?

— Не още. Радвам се, че няма да съм аз тази, която ще й съобщи.

— Няма да съм и аз — каза Спаркс. — Дочуване, Кейт, ще държим връзка.

И затвори.

Джо пристигна тъкмо когато тя затваряше.

— Подранила си, Кейт — каза той. — Пропуснах ли нещо?

— Със сигурност. Сядай — каза тихо тя. — Със случая Алис ударихме на камък.

— Какво? — запъна се той и приближи стола си, за да могат да се чуват, без да викат. — Какво стана?

— Трябва да насочим усилията си към осемдесетте години, Джо. Алис е заровена на Хауард стрийт през осемдесетте, а не през седемдесетте. Но засега никой друг не бива да знае. Анди Синклер ми го каза тази сутрин, но информацията все още е неофициална.

Джо залюля стола си напред-назад.

— Но тя не е убита през осемдесетте.

— Не е, иначе щяхме да открием труп на десетгодишно дете, нали?

— Точно така — каза Джо. — Просто си мисля на глас. И къде е било тялото през тези десет години?

— И аз това питам — отвърна Кейт. — И кой я е заровил на Хауард стрийт. Да се концентрираме върху това.

— Не може да е Мариан Лейдлоу — каза Джо. — Вчера прегледах досието й и разбрах, че е починала през 1977 година.

— Толкова млада! Колко неприятно — сви устни Кейт. — Добре, това беше някакво предположение. А и Лен Ригби каза, че тя имала алиби. Макар че щеше да стане велик материал, ако след толкова години беше признала, че е откраднала Алис. Добре. Има ли някой останал жив?

— Барбара — каза Джо. — Тя е живяла в една от къщите по онова време.