Детето

Двайсет и първа глава

2 април 2012 г., понеделник

Пътуването до Манчестър мина по-леко, отколкото очакваше. Трафикът по обикновено натоварената магистрала 3 беше умерен, но „всъщност“ вълнението на Джо — той използваше тази дума поне сто пъти на ден — започна да й играе по нервите. Дори очакваше да я попита: „Не пристигнахме ли вече?“.

— Какво ще я питаме? — попита той в мига, когато задникът му докосна седалката.

— Ще плаче ли? — това беше заедно със слагането на предпазния колан.

— Мислиш ли, че бебето е нейно? — я попита, докато тя завърташе стартера.

— Тя ли го е убила? — я накара да забрави на коя скорост е.

— За бога, Джо, млъкни за момент! — извика тя, превключвайки от втора на трета и обратно. — Ако започнеш да задаваш подобни въпроси, тя ще ни изхвърли начаса. Ще оставим Анжела Ървинг сама да разкаже историята си. В подобни случаи въртенето на шиш в стил Паксман не върви. Тя не е политик. Тя е майка, чието бебе е било откраднато. Можеш ли да си представиш какво преживява?

Джо се прокашля.

— Всъщност не мислех да задам този въпрос.

Кейт се усмихна на себе си.

— Добре. Когато застанем пред вратата й, какво ще направиш най-напред? — попита тя.

— Ще почукам? — предложи нервно той.

— След това, глупчо.

Той доби вид на колежанин, който се опитва да намери отговора някъде в главата си.

— Ще й кажа кои сме — каза замислено той. — Ще кажа, че сме репортери…

— Добре. После?

— Ще задам първия си въпрос.

— На вратата? Не и ако искаш да те поканят. Първо трябва да събудиш доверието й. Да осъществиш нормален човешки контакт.

Джо извади бележника от чантата си и започна да пише. На светофара Кейт хвърли един поглед към страницата. Беше написал думата „контакт“ грешно. Тя въздъхна и пусна радиото.

По новините говореха за демонстрации в Банкок, Кейт не разбра точно срещу какво — не слушаше внимателно — но думата „Тайланд“ спря потока на мислите й.

В главата й остана само Джейк и похабените възможности. Тайланд е за губещи хора, си каза тя и усети как сълзите напират в очите й. „Спри се! Ти си на работа.“ Тя изпъна рамене, после ги отпусна. Ако Джо не беше в колата, щеше да направи няколко дълбоки вдишвания. „Не бива да демонстрираш слабост пред младите“ си каза наум.

Джо не показа с нищо, че е забелязал състоянието й. Говореше за олимпийските игри, за любимия си футболен отбор и кой ще свири на концерта по случай кралския юбилей. Думите се изливаха от устата му толкова бързо, че заплашиха да я погълнат.

— Бил ли си в Тайланд, Джо? — попита тя, когато той спря за момент да си поеме въздух.

— Да, беше страхотно — отвърна той. — Там стават велики купони.

— Да — съгласи се Кейт. — Синът ми иска да отиде.

— На почивка ли?

Тя се поколеба за момент.

— Ами, не точно. Очевидно иска да открие себе си. Джейк е умно момче, но някак не може да насочи усилията си в определена посока — добави тя.

— О! — възкликна Джо и тази една-единствена дума казваше много.

Когато най-после излязоха от лондонския трафик, Кейт натисна газта и пое към Манчестър с невъзможна бързина.

— Колко ли пътни камери са ни засекли? — засмя се весело Джо. — Всъщност може би правим рекорд за M3.

Кейт не обърна внимание на забележката му и вкара адреса в джипиеса. „Завийте наляво“, заповяда гласът му и тя зави.

Къщата на адреса беше най-подредената от цялата редица на улица „Бишъп“. Беше построена на калкан със съседната, пред нея имаше добре поддържано зелено каре, саксии с нарциси и теменужки маркираха павираната с плочки пътека до външната врата. Кейт отвори портата и тръгна по пътеката, неволно усмихвайки се на гледката.

— Вкарай ризата в панталоните си, Джо — прошепна тя, когато стигнаха до вратата. — Ние сме тук като репортери, не отиваме на парти.

Той се изчерви, бързо напъха края на ризата си в панталоните и приглади перчема си, измънквайки:

— Извинявай.

Анжела Ървинг отвори вратата почти веднага, сякаш бе стояла зад нея, готова да реагира. Беше бледа и сериозна. Свали очилата си и прибра дългата си до раменете сивееща коса назад. Докато ги поздравяваше, Кейт имаше чувството, че се люлее на краката си. Не изчака да я заговорят, започна направо.

— Вие трябва да сте Кейт?

— Точно така. Добър ден, госпожо Ървинг — отвърна Кейт. — Много ви благодаря за поканата. Предполагам, че не ви е лесно, но се надявам да си помогнем взаимно.

— Аз също — каза Анжела и отвори широко вратата, за да ги пропусне вътре. — Вървете направо — каза след тях.

Кейт чу Джо да диша през устата си зад нея и се ядоса, че го бе взела със себе си.

Статията й лежеше в центъра на масата в кухнята. Около нея бяха наредени прилежно сгънати изрезки от вестници, писма и листа, които приличаха на официален доклад.

— Моля, седнете — каза някак тържествено Анжела, докато обикаляше из кухнята, за да добави трета чаша за кафе и бисквити в подноса.

— Извадих някои мои неща, за да ви покажа. В случай че се интересувате от цялата история…

Кейт веднага взе една статия и се зачете, за да демонстрира интерес и желание, но не я прочете. Вече я беше преглеждала в офиса. Просто имаше нужда от малко време, за да помисли.