Детето

Трийсет и четвърта глава

5 април 2012 г., четвъртък

Анжела се появи през въртящите се врати и на Кейт й се стори някак по-различна. Изглеждаше по-стара и уморена.

— Направиха всички тестове. Сега ни остава само да чакаме — каза й тя. — Чувствам се изтощена до краен предел.

Кейт хвана ръката й и я стисна.

— Ти свърши важна работа, Анжела. И постъпи много смело. Хайде, да отидем някъде да си поръчаме кафе и ще ми разкажеш всичко.

Джо й предложи да носи плика с документите и ги поведе по задната на Уестминстър уличка към кафенето, което Кейт бе избрала по-рано. Анжела се отпусна в стола и прегърна чашата, за да стопли ръцете си.

— Правилно ли постъпих, Кейт? — попита накрая тя. — Не съм сигурна, че трябваше да задействам всичко това. Искам да разбера и в същото време се страхувам.

— Каквото и да открият, ще бъде трудно, Анжела — наведе се към нея Кейт. — Но все пак има вероятност да сложиш край на чакането.

Анжела кимна.

— Дали ще стане така? Искам всичко да приключи, разбираш ли? То ме убива. Бавно изсмуква силите ми.

Джо бутна пакет с бисквити към нея.

— Вземи си, Анжела — каза той.

„Не знае какво друго да направи — помисли си Кейт. — Досега не е виждал истинска мъка.“

— Благодаря ти, скъпи — каза Анжела и си взе една бисквита. — Съжалявам, че ви развалям настроението — добави тя.

— Няма нищо — каза Кейт. — Това, което чувстваш, е напълно естествено. Аз просто не си представям как си живяла през всичките тези години. Ти си невероятна личност.

Джо кимна ентусиазирано през масата и Анжела се усмихна с ъгълчетата на устните си.

— Искаш ли да ти разкажа какво правим с Джо? — попита Кейт, отдалечавайки се от трудната тема.

— Да, разбира се — каза Анжела и взе бисквитата от чинийката си.

— Търсим хората, живели на Хауард стрийт, където са открили бебето.

— През шейсетте и седемдесетте години — добави Джо.

— Ще погледнеш ли списъка с имената да видим дали някое няма да ти се стори познато? — попита Кейт и добави бързо, побутвайки списъка към Анжел. — Разбира се, можеш и да ми откажеш.

Беше включила и Мариан Лейдлоу, името на приятелката на Ник. Искаше да види дали Анжела я познава.

Анжела се зае с готовност.

Изглеждаше доволна, че може да излезе поне за малко от мъглата, в която бе потънала. Прегледа набързо имената, после още веднъж, този път по-бавно, произнасяйки с устни всяко едно.

— Не, не познавам никого — вдигна поглед след малко. — Съжалявам.

— Е, струваше си да опитаме — каза Кейт и преглътна разочарованието си с глътка кафе. — И какво друго ти каза детективът?

Анжела им разказа за разликата в подхода на полицаите сега и през 1970 година и Кейт неволно се върна към списъка с имената.

— Уолкър — произнесе на глас.

Анжела замръзна насред изречението, а Джо разля кафето в линийката си.

— Уолкър? — повтори той. — Какво искаш да кажеш?

— Извинявайте, мислех на глас. Първия път, когато отидох на Хауард стрийт, говорих с госпожа Уолкър. Стара дама с ужасно куче. Тя може да е една от фамилията Уолкър, която е живяла по онова време на номер шейсет и едно.

Анжела и Джо я зяпнаха неразбиращо.

— Хайде, пий си кафето — каза тя на Джо. — Връщаме се обратно. Анжела, можем да те оставим на гарата. В колко часа ти е влакът?

Анжела хвана ръката й.

— Моля те, нека да дойда с вас! Искам да видя къде са открили бебето.

Кейт кимна.

— Извинявай, трябваше сама да те поканя. Ще позволиш ли да направим няколко снимки там? Ще ни трябват за статията, ако се окаже, че резултатите от теста са положителни, а няма да имаме време след това.

Анжела явно се двоумеше.

— Тези снимки може да подсетят някого за събитията и да го накарат да ни се обади — добави Кейт.

Това даде резултат и Анжела се съгласи. Докато вървяха към колата, Кейт набра номера на фотографа.

Мик й върна обаждането по-късно, когато вече караше към Хауард стрийт. Кейт не пожела да го пусне на микрофон. Той беше легендарен с използването на думата „е…“ във всяко изречение, а тя подозираше, че Анжела не е от жените, които ще харесат такива хора. „По-добре да не плашим никого“, си каза тя и връчи телефона на Джо да се оправя.

— Здравей, Мик — каза весело той. — Как са мацките?

Кейт направи гримаса и погледна към задната седалка през огледалото. Искаше да каже „Боже, момчета!“, с надеждата Анжела да я види и да разбере.

— Да, пътуваме натам. Да, Хауард стрийт. Добре, ще се видим там — каза Джо и преди да затвори, прошепна: — Ще го направя.

— Ще направиш какво? — попита Кейт.

— Нищо — отвърна Джо и бузите му пламнаха. — Глупостите на Мик.

Госпожица Уолкър беше навън, а машините на улицата мълчаха.

— Обедно време е — каза Кейт. — Да отидем в ресторанта и да изчакаме Мик. Сигурна съм, че няма да се бави много.

Барът на „Кралския дъб“ смърдеше на мокри кожени якета. От тях се подаваше гора от ръце, които махаха към бармана.

— Няма да успеем да си вземем нищо — каза Кейт. — Да поседнем и да се надяваме, че тълпата ще се разсее бързо.

Джо се засмя.

— Обзалагам се, че ще успея да взема по нещо — каза той, най-после в свои води.

— Добре, опитай — кимна Кейт и се обърна към Анжела. — Ти какво ще пиеш, Анжела?

— Портокалов сок, моля — каза тя и оправи полите на палтото под себе си.

— За мен газирана вода. Вземи и чипс. Предполагам, че си гладна — обърна се отново към жената тя.

Джо се вряза в тълпата и пет минути по-късно се появи с поднос, върху който крепеше чаши и три отворени пакета с чипс.

— Впечатлена съм — каза Кейт и Анжела се засмя с нея. — Сега, втори урок как да стана репортер…

— Всъщност беше по-лесно, отколкото си мислех. Собственикът те видя и ми сервира веднага.

Кейт се усмихна и вдигна чашата си към мъжа зад бара. Той й кимна леко.

Мик връхлетя след малко, поздрави, но мина първо през бара, взе си бира и я стовари върху паянтовата маса.

— Здрасти, Кейт — каза той. — Как върви?

Кейт му представи Анжела и той стисна сърдечно ръката й.

Докато отпиваше дълга глътка от чашата си, настъпи мълчание, но после разговорът се възобнови. Кейт държеше под око вратата зад Анжела, за да е готова, ако шефът на обекта се появеше. Помощта му щеше да им е нужда, за да направят снимки на мястото, където бяха намерили останките на детето.

Джон влезе след около десетина минути. Кейт стана да го поздрави и той й кимна.

— Джон — извика тя над тълпата, — радвам се да те видя. Да те черпя нещо?

Той кимна.

— Няма да откажа — каза Джон. — Прочетох статията ти.

— Да. Петер е прекрасно момче — каза тя. — Как е той?

— Добре, доколкото знам. Доволен е от онова, което си написала — каза той и Кейт се усмихна.

— Радвам се. Виж, може ли да поискам още една услуга…

Трябваха му две бири и пакет фъстъци, за да го убедят, но накрая той се съгласи.

— Имате пет минути, преди работата да продължи — каза той. — И като казвам пет, значи са пет.

Тя стисна ръката му.

— Разбира се. Само ще взема фотографа си.

Мик мразеше да го нарича „моя фотограф“.

— Не съм ти шибана маймуна — изсъска той, когато тя се върна на масата.

Кейт се усмихна извинително пред Джо и Анжела, в случай че са чули.

— Не пред децата — прошепна в ухото на Мик, докато вървяха към вратата.

Анжела тъпчеше нервно в калта до импровизирания гроб пред полицейската лента. Кейт очакваше гледката да я разплаче, но тя просто стоеше там, стискаше ръце пред себе си и гледаше мястото с широко отворени очи.

Докато снимаше, Мик не спираше да й говори, да я успокоява и да я уверява, че скоро всичко ще свърши.

Но Кейт знаеше, че няма да свърши скоро. Пред тях имаше дълъг път. Тя се загледа в лицето на Анжела, сякаш замръзнало, без видима тревога по него, в развяващата се на вятъра коса и опръсканите с кал крака, не пропусна и случайните й погледи към полицейската лента, обозначаващи последното място, където детето бе лежало. Това бяха подробностите, които читателите щяха да искат да научат, те щяха да ги отведат право към мястото, където искаше да ги види Кейт. Все още нямаше право да пише, но всичко вече беше в главата й.

След петнайсет минути Джон излезе от фургона си и им извика да спрат.

— Машините започват работа. Трябва да си тръгвате.

— Само още една, приятел — провикна се Мик — традиционният вик на фотографа — и изщрака още няколко снимки на Анжела, която се навеждаше над лентата, за да докосне земята.

— Хайде, стига, приятел — отвърна през зъби Джон.

Кейт отиде при Анжела и й подаде ръка, за да я преведе през изровената от булдозерите земя. Джо тръгна след тях с чантата на Кейт през рамо. Тримата вървяха бавно и отдалече напомняха погребална процесия.