Детето

Седемдесет и пета глава

1 май 2012 г., вторник

Уикендът с Луиз започна катастрофално. Както бе обещала на Анжела, дъщеря й бе резервирала спа почивка с включен масаж. Двете щяха просто да си починат далече от цялата лудница.

Когато процедурите започваха да им омръзват, те се оттегляха в претоплената си двойна стая и се правеха, че четат, докато чакаха следващите процедури. Анжела забеляза, че за двата дни, откакто бяха там, отметката в книгата на Луиз не бе помръднала нито страница. Продължаваше да си седи на един сантиметър от корицата. Но и при нея положението не беше по-добре, въпреки че се опитваше да крие мислите си зад едно плажно романче, което носеше със себе си.

Тя не каза на Луиз, че плаче по време на масажите; нежните ръце на масажистката изведнъж оставяха чувствата й без защита и тя реши, че дължи обяснение и извинение на жените там. Когато им разказа историята си, всички се заинтересуваха и Анжела се видя да обяснява на всички подробностите около изчезването на Алис, легнала гола на масата за масаж.

В неделя вечерта и двете бяха готови да се приберат у дома, но бяха платили до понеделник сутринта и останаха. Анжела се зарадва, че стана така, защото след заминаването на тълпите от жени двете можеха да седнат спокойно и да разговарят.

Луиз й разказа какво е да израснеш в семейство, поразено от една трагедия. Не задържа нищо за себе си, дори си призна, че на моменти е мразела Алис, защото е съсипвала щастливите им моменти.

— Знам, че е била просто бебе, мамо, но никога не съм мислила за нея по този начин. Не я познавах. Вкъщи нямаше нейни снимки. Тя беше просто един черен облак, надвиснал над нас. И никой не смееше да говори за това, за да не те разплачем. Радвам се, че я откриха, но тя все още пълни очите ти със сълзи.

Анжела остана като гръмната. Беше толкова вглъбена в собствените си чувства и желанието да спаси децата си от тях, че не бе забелязала тяхното нещастие.

— Баща ти ми каза да не говоря пред теб и Патрик за това, защото ви разстройвам — обясни й тя. — Ще ми се да съм знаела как се чувствате. Ще се опитам да не плача повече, Лу. Ти си права. Трябва да продължим напред с нашите животи. Ще погребем Алис като семейство, нали?

Луиз кимна и хвана ръката на майка си.

— Разбира се, мамо.

— И след това ще се обърна към бъдещето — каза Анжела. — Към теб, Патрик и внуците.

Когато се прибра, мислите на Анжела бяха доста по-ясни и тя отиде да говори с местния викарий за погребението на Алис, за химните и словата. Чувстваше се много по-добре в сравнение с последните седмици и Ник спря да следи всяко нейно движение.

— Изглеждаш много добре, скъпа — й каза той една сутрин. — Искаш ли довечера да излезем и да хапнем навън? От месеци не съм те извеждал.

Тя му се усмихна и каза „да“.

Но един час по-късно се обади детектив Търнър. Анжела вдигна телефона и каза с устни на Ник, че е Уенди. Зарадва се на обаждането й, искаше да попита кога ще могат да насрочат службата за погребението на Алис, но Уенди я прекъсна.

— Днес търсил ли те е някой от пресата, Анжела?

— Не. Защо, какво се е случило?

— Анди Синклер е с мен. Пътуваме към вас и до половин час ще се видим. Най-добре е дотогава да не вдигате телефона.

— Боже! Какво се е случило, Уенди?

— Нека говорим за това, когато дойдем. Ник там ли е?

— Да.

— Това е добре. Скоро ще се видим.

Те седнаха в хола и зачакаха с насочени към улицата очи в очакване на полицейската кола. И когато детектив Синклер и Уенди Търнър почукаха на вратата, Анжела беше толкова вцепенена, че не можа да стане.

Ник въведе полицаите при нея и Уенди побърза да седне наблизо и да хване ръката й.

Детектив Синклер изглеждаше уморен и разтревожен. Отпусна се тежко на един стол до прозореца и погледна към Анжела и Ник.

— Съжалявам, че ви накарах да ни чакате — каза той, — но беше важно да говорим очи в очи.

Никой не отговори и той прочисти гърло.

— Имам неприятни новини. Имаме сериозно развитие в разследването. Вчера при нас дойде една жена и заяви, че тя е майка на бебето, намерено на Хауард стрийт. Честно казано, помислих, че просто търси внимание, но първоначалните тестове показаха съвпадение на ДНК.

— Не — прошепна Анжела, издърпа ръката си от тази на Уенди и я подаде на Ник. Цветът се оттегли бавно от лицето на съпруга й.

— Не го вярвам. Как може да се случи това? — каза Ник. — Някой е допуснал грешка.

— Ник, недей — каза тя.

— Още не знаем кой и какво. Грешките при този вид анализи са много редки. Опитваме се да разберем какво става колкото може по-бързо.

— И кога ще знаете със сигурност? — наведе се към тях Ник.

Детектив Синклер разтвори безпомощно ръце.

— Разбирам — каза Ник.

— Но ще ни кажеш веднага, когато разбереш, нали, Анди? — попита Анжела.

След като полицаите си заминаха, те седнаха в кухнята и се вгледаха един в друг.

— Сигурно е грешка — каза Ник. — Трябва да запазим спокойствие, докато проверяват.

— Не. Тя си отиде — каза Анжела. — Нашето малко момиче изчезна отново.